Той стана и се огледа из кафенето, взря се във всеки от дванадесетината мъже, много от тях бивши негови другари по оръжие. И ги призова с боен вик:
—
Всички се обърнаха към него и в салона се възцари тишина.
Русе се качи на стола си, за да го видят всички.
— Приятели мои, имам лоши новини за роялистки заговор срещу дук Уелингтън, войник, който може да бъде сравняван единствено с Бонапарт. Казват, че Железният дук щял да бъде убит и вината да бъде хвърлена върху бонапартистите. Хора като вас, които са служили предано на родината си, ще бъдат подложени на преследвания, а самата Франция може да бъде хвърлена в кошмара на гражданската война.
Тишината беше пълна. Русе погледна познатите лица — Моро, който беше загубил ръката си при Ватерло, Шабрие, един от шепата оцелели от унищожителната московска кампания, Шамфор, с когото бе служил в Египет. И каза с омекнал глас:
— Можем да намерим отговорите, а вероятно и да спасим една красива жена, в Шантьой, имението на граф Дьо Варен. Ще дойдете ли с мене?
Мъжете започнаха да се изправят, да идват при него и да му подават ръце. Надвиквайки глъчката, Русе оповести:
— Всички, които имат коне и оръжия, да ме последват. Заедно ще тръгнем отново в името на Франция.
Елен Сорел бе тичала две пресечки без умора и без да намали темпото, но здравият разум я накара да поспре. Беше сигурна, че Варен е Льо Серпан, а липсата на очевиден мотив бе прикривала действията му. Но, за Бога, какво можеше да направи тя сега?
Докато стоеше така на ъгъла на „Фобур Сен Жермен“ с израз на отчаяна нерешителност, копитата на един препускащ кон спряха близо до нея. Тя погледна нагоре и видя Карл фон Ференбах, който слизаше от коня си, а лицето му изглеждаше несигурно.
— Госпожо Сорел, радвам се, че ви виждам. Мислех… — После той забеляза разстроеното й изражение и запита рязко: — Какво се е случило?
Елен знаеше, че полковникът живее наблизо и беше чиста случайност, че минаваше тук точно сега. Но когато погледна широките му силни рамене, не можа да не си помисли, че небето го изпраща. Полковникът беше влиятелен човек и тъй като знаеше, че е шпионка, можеше да повярва на историята й.
След като се замисли за момент, за да подреди думите си, тя му разказа на един дъх историята на заговора — изчезването на тримата британски агенти, как бе разбрала, че Варен навярно е душата на заговора и вярата й, че отговорите могат да се намерят в Шантьой.
Полковникът слушаше внимателно, без да я прекъсва, с напрегнато изражение в светлосините си очи. Когато Елен му разказа цялата история, той възседна коня си и й протегна ръка.
— Близо до пътя Сен Клу има пруски подразделения. Ще мога да взема оттам няколко души да претърсим имението на Варен.
Тъй като Елен се колебаеше, той каза нетърпеливо:
— За да спестим време, трябва да дойдете с мене и да ни покажете пътя към Шантьой. Ако сте права, нямаме време за губене.
Елен пое ръката му и той я вдигна леко на коня си. И докато се настаняваше напряко пред него, каза разтревожена:
— Ами ако не съм права?
— Ако не сте, има компенсации. — Сериозният пруски полковник не се усмихна открито, но в очите му проблеснаха шеговити пламъчета.
За пръв път, откакто се познаваха, й се стори възможно да повярва, че той е наистина само на тридесет и четири години, точно колкото нея.
Елен внезапно осъзна колко близо е сега до неговото стройно, атлетично тяло и колко топла е ръката, която я държеше здраво. За миг спокойната и светски възпитана вдовица изчезна и тя се изчерви като момиче.
Този път Фон Ференбах наистина се усмихна. После пришпори коня си и двамата потеглиха.
23.
Макар да знаеха, че шансовете им са нищожни, Рафи и Робин решиха, че ще се опитат да излязат веднага щом в килията им дойде някой. Малко след обяда в ключалката застърга ключ. Те веднага заеха позициите, които предварително си бяха уговорили. Тъй като Робин не беше във форма и не можеше да се бие, той се изтегна невинно в сламата, докато Рафи се скри в ъгъла зад вратата, за да може да нападне всеки, който влезе.
Вратата се отвори със скърцане и Рафи се приготви да скочи. Тогава Марго се втурна в килията, хвърли се към Робин и го прегърна силно.
— Слава на Бога, че си добре! Толкова се уплаших…
Макар че се намръщи от болка, когато тя докосна ранената му ръка, Робин също я прегърна.
— Горе-долу съм добре, Маги. Имаме подкрепление.
И той обърна очи към съкилийника си.
Марго се обърна и проследи погледа му.
— Рафи!
Двамата се гледаха за миг, който трая цяла вечност, а може би само две секунди. Със златистата си коса, разпусната по раменете, тя приличаше на валкюра. Рафи неволно пристъпи към нея, после се насили да спре, когато видя как по лицето й пробягна внезапна тревога.
Запита се дали я е страх, че той ще направи нещо, което да я накара да се почувства неудобно пред Робин. Може би да я целуне или да започне да дрънка колко много я обича. Той просто каза:
— Радвам се да видя, че сте жива и здрава, графиньо. Още повече се радвам, че ключът от тъмницата ни е висял отвън.
Това беше глупава забележка, но той се надяваше, че с нея ще й даде да разбере, че не смята да й създава никакви проблеми. Тя явно го разбра, защото изражението й се смекчи.
— Не съм сигурна дали трябва да се радвам, че те виждам, или да съжалявам, че и ти си попаднал в затвора.
Тя погледна пак към Робин и се намръщи при вида на превръзката.
— Не изглеждаш много добре, скъпи. Какво се е случило с ръката ти?
Макар че нямаха търпение да се махнат оттук, в следващите няколко минути те споделиха помежду си важна информация. Когато Марго каза, че барутът трябва да експлодира този следобед, Рафи възкликна:
— Проклятие! Робин, има ли дори най-малък шанс някой да подуши дима от свещта и да намери барута, преди да стане прекалено късно?
Робин отвърна с мрачно изражение:
— Теоретично никаква. Този килер е в един коридор, който почти никога не се използва. Дори някой да заподозре нещо, вероятно ще отиде доста време, докато се намери ключ, а Марго може би държи единствения.
Рафи погледна бързо часовника си. И докато го пъхаше обратно в джоба си, каза:
— Имаме около два часа, за да се измъкнем и да стигнем посолството. — Той се замисли за миг. — Имам най-обща представа за разположението на сградата. Някой от вас огледал ли е достатъчно добре замъка, за да знае откъде най-сигурно можем да се измъкнем?
Робин поклати отрицателно глава.
— Съжалявам. Донесоха ме тук в безсъзнание и веднага ме бутнаха в тази килия, така че не знам абсолютно нищо.
— Аз научих малко за разположението тук, докато търсех как да ви намеря долу — каза Марго. — Макар че Варен каза, че държат Робин в килия точно под моята стая, изгубих цяла вечност, докато открия килията,
