Когато успя да си възвърне поне отчасти самообладанието, Рафи каза:
— Предполагам, че след това нещата са потръгнали.
— Да, макар че това ми създаде доста големи затруднения. Не можех да изоставя Марго насред Франция, но имах много важна работа. Когато й обясних, тя каза, че няма причина да се връща в Англия, затова защо не я взема със себе си? Така и направих.
Наех апартамент в Париж. Понеже външно донякъде си приличаме, аз минавах за нейния брат, а тя за овдовялата ми сестра. Стана Маргьорит за пред света и Маги за мене, защото повече не искаше да бъде Марго Аштън. — Забравяйки ранената си ръка, Андревил понечи да махне с нея, но се намръщи от болка. — Още преди да стигнем Париж, я помолих да се омъжи за мене, за да има закрилата на моето име. А и ако с мене се случеше нещо, тя щеше да бъде добре осигурена.
Рафи преглътна, после запита с вдървен език:
— Значи всъщност вие сте мъж и жена?
— Не, тя отказа, обясни ми, че не може да се омъжи за мене просто заради някакво нещастно стечение на обстоятелствата. Но вместо това предложи да ми стане любовница, ако искам.
Значи така беше започнато всичко. Рафи каза:
— Учуден съм, че изобщо е могла да понесе да я докосне някой мъж.
— И аз се учудих, но тя каза, че иска да има по-щастливи спомени, които да изтрият лошите — обясни Андревил. — Имах известни резерви към подобно развитие на ситуацията — може би остатъци от доброто ми възпитание, — но се съгласих. Аз самият бях едва на двадесет години и фактически не исках да се женя, но само същински глупак би могъл да отхвърли такова предложение от жена като нея.
Макар че Андревил разкрасяваше разказа за онова, което беше направил, Рафи знаеше, че му е било необходимо безкрайно съчувствие и търпение, за да помогне на Марго да преодолее подобно разтърсващо преживяване и да стане онази пламенна жена, която беше сега. Рафи беше дълбоко благодарен, че тя е имала такъв мъж до себе си, който да й помогне. И изпита също толкова голямо огорчение от факта, че този мъж не беше бил самият той; когато бе имала най-много нужда от него, той не беше бил при нея.
Изпитвайки потребност да благодари на другия мъж за това, което беше направил, той каза:
— Тя е била щастлива, че си се появил в живота й.
— Двамата бяхме щастливи, че се намерихме — Андревил обърна здравата си ръка с дланта нагоре. — Оттогава непрекъснато работим заедно. Аз пътувах из Европа, когато беше необходимо, понякога ме нямаше с месеци. Пътувах с армии, пресичах Ламанша с контрабандисти, през повечето време вършех и много други лекомислени, неудобни неща, които приличат на големи приключения, когато човек е млад и безразсъден. — Той се усмихна кисело. — Като дете се бунтувах срещу улегналата английска порядъчност, но трябва да кажа, че когато наближих трийсетте, този бунт изгуби привлекателността си.
Както и да е, домът ми беше там, където живееше Маги. Обикновено пребиваваше в Париж. Тя водеше тих живот, не като сега, когато се прави на графиня и се движи сред обществото. Развиваше собствената си мрежа от информатори и проявяваше наистина забележителен талант за събиране на сведения. Останалото, мисля, го знаеш.
Рафи въздъхна.
— Само като си помисля в какво те подозирах.
— О! — вдигна вежди Андревил.
Рафи обясни как е поставил свои хора да наблюдават, как е открил, че Андревил посещава Марго, Русе и Льомерсие. Спомена също и за заключенията, които си беше извадил от количеството пари, които Марго получаваше от партньора си в шпионската дейност.
— Дори заключенията ти да са били погрешни, наистина имаш талант за тази работа — отбеляза Андревил. — Като се връщам назад, мисля, че щеше да е по-добре да знаеш за мене още от началото, но както казах, потайността се превръща в навик. Знаеш защо се срещах с Русе. Колкото до Льомерсие, опитвах се да разбера какво се готви да прави, защото бях сигурен, че е замесен в заговора.
— Ами парите? Това беше най-силното доказателство срещу тебе.
— Маги не знаеше колко плаща Уайтхол за информацията, затова приемаше всичко, което й давах, без да пита — обясни Андревил. — Никога не съм й казвал, че по-голямата част от парите идваха от мене, защото можеше да се наежи и да иска да бъде независима, ако знаеше, че аз издържам домакинството, независимо че това беше и мой дом. Но тъй като не искаше да се омъжи за мене, аз исках да я осигуря, за да има достатъчно средства да преживява, ако късметът ми изневери.
— Можеше да я направиш своя наследница дори, ако не се бяхте оженили.
— Да, така се канех да направя, имаше доста голяма вероятност просто да изчезна и никой да не знае къде и как съм умрял. В такъв случай унаследяването на имотите ми щеше да бъде ограничено с условия за неизвестен период. А и английският изпълнител на завещанието ми нямаше да може да се свърже с Маги, докато трае войната. — Той хвърли любопитен поглед към Рафи. — Ти сподели ли подозренията си спрямо мене с Маги?
Когато Рафи кимна утвърдително, Андревил запита:
— Как реагира, когато се опита да я убедиш, че съм предател? Тя не знае почти нищо за миналото ми, а стечението на обстоятелствата даваше солидни доказателства срещу мене.
Рафи каза унило:
— Просто отказа да повярва и ме изгони от къщата си с насочен пистолет. А ако мислиш да ми изтъкнеш, че мога да науча от нея нещичко за лоялността, не се тревожи, вече го научих. — Той прокара разсеяно пръсти през косата си. — Благодаря ти, че ми разказа толкова неща. Трябваше да знам.
Рафи седна обратно в сламата, и пак се опита да потисне мъката, вината и гнева, които заплашваха да го надвият. Сега, когато разбра колко силна е връзката между Андревил и Марго, той осъзна, че никога не е имал шанс да я спечели.
Беше изненадващо — и унизително — да си припомни как надменно бе предполагал, че ще може да използва силата на съблазънта, за да я накара да се подчини на волята му. Единствената причина, поради която тя бе дошла за една нощ при него, беше заради потресаващите спомени, които тълпата на площад „Карусел“ бе пробудила. Сега, когато се сети за това, необикновено страстната прегръдка в каретата след безредиците в театъра навярно се дължеше на същата причина.
Той беше внесъл хаос в живота й и можеше да се сети само за едно малко нещо, което да направи, за да смекчи вината си — да направи така, че Андревил никога да не научи за нощта, която Марго бе прекарала в леглото на Рафи. Дори и най-толерантният мъж не би бил щастлив да научи, че любовницата му е легнала с друг мъж, а Рафи не искаше да става повод за раздор между Марго и мъжа, когото тя бе избрала. Вече твърде много я бе наранявал.
Макар че в онзи момент въздържането едва не го беше убило, той беше много щастлив, че е направил каквото е трябвало, за да я предпази да не зачене. Сега, когато войните свършиха, тя може би щеше да иска да създаде семейство и сигурно щеше да й бъде трудно да обясни едно тъмнокосо бебе на Андревил.
Рафи затвори очи и опря глава на стената. Каква горчива ирония беше това, че като помагаше на Марго да забрави, попадна под очарованието й и си създаде спомен, който винаги щеше да го измъчва. Ако някога тя бе мечтала за отмъщение, беше го постигнала. Той каза уморено:
— Ако всички излезем оттук живи, ще се ожениш ли за нея, лорд Робърт?
След дълга пауза Андревил каза:
— Имам твърдото намерение пак да я помоля. Впрочем предпочитам да не ме наричаш лорд Робърт. Това име принадлежи на друг живот, така, както жената, която за тебе е Марго, за мене винаги ще бъде Маги.
— Как предпочиташ да те наричам?
— Приятелите ми казват Робин.
Значи са приятели? Рафи не беше съвсем сигурен, но между тях несъмнено съществуваше връзка, състояща се от уважение, споделена опасност и любов към една и съща несравнима жена.
— На мене обикновено ми казват Рафи — и той се поусмихна. — Всъщност името ми е Рафаел, но както каза Марго, когато се запознахме, ужасно неподходящо е да ме наричат с името на един архангел.
Съкилийникът му се разсмя, а след това настъпи успокояващо мълчание.
