власт и богатство от всички тях.
Спря един файтон на улица „Фобур Сент Оноре“ и се върна у дома си, за да се преоблече в дрехи за езда. Беше дошло време да посети граф Дьо Варен и да му покаже колко умен е Оливър Нортууд.
С малко късмет Льо Серпан щеше да му е осигурил и очакваната премия — великолепната, недосегаема Марго Аштън най-накрая щеше да попадне във властта на Оливър Нортууд.
Във възможно най-ранния удобен час Елен Сорел изпрати човек до жилището на Кандовър, за да разбере дали е научил нещо. След около четиридесет и пет минути пратеникът се върна с потресаващата вест, че никой не е виждал дука от предния следобед.
Макар че денят беше приятно топъл, новината смрази Елен до кости. Може би отсъствието на дука не означаваше нищо, но като се вземеше предвид, че Маги и Робърт Андерсън също бяха изчезнали, тя можеше да предположи най-лошото.
Ако тайнственият Льо Серпан е пленил и тримата, дали и Елен беше в неговия списък?
За малко в ума й се появи мисълта, да избяга в провинцията при двете си дъщери и да бъде в безопасност. Щом заговорът беше толкова близо до кулминацията си, Льо Серпан нямаше да тръгне да я търси там. Но какво да прави сама, без помощ?
Тя сви ръце в юмруци и отхвърли това решение. Ако нещата станеха още по-лоши и Елен изчезнеше, майка й щеше предано да се грижи за внучките си. Но ако Елен можеше да предприеме нещо, по-добре беше да го направи, вместо да постъпи като страхливка.
Имаше ли нещо, което да може да направи? Елен беше твърде незначителна, за да успее да убеди някой висшестоящ чиновник за надвисналата опасност, дори ако знаеше в какво точно се състои заговорът, както и беше в действителност.
Тя отпусна ръце и решително се изправи. Имаше нещо, за което трябваше по-рано да се досети, и щеше да се захване с него още сега.
Звукът от прещракването на ударника освободи Рафи от моментното му вцепенение. Окаменялото примирение на лицето на Андерсън накара плочката на изплъзващия се спомен да падне на мястото си и Рафи беше абсолютно сигурен, че знае кой е русият мъж.
Рафи каза с глас, в който трептеше увереност:
— Варен, ако застреляте Андерсън, това ще бъде сериозна грешка. Помните ли, че казахте, че никога не постъпвате като прахосник?
Пръстът, който се свиваше върху спусъка, спря и графът му отправи отегчен поглед.
— Не се месете, Кандовър. Вас има защо да ви пазя заради потенциалната ви стойност, но шпионинът не е във вашата категория.
— Ако беше само шпионин, това можеше и да е вярно — съгласи се Рафи, впил очи в тези на графа. — Но човекът, когото така безполезно се каните да убиете, е лорд Робърт Андревил, брат на маркиз Уулвъртън, един от най-богатите хора в Британия.
— Какво? — Погледът на Варен се стрелна към потенциалната му жертва. — Това вярно ли е?
— Да — потвърди Андерсън. — Има ли изобщо някакво значение?
Един дълъг миг Варен преценяваше потенциалните изгоди, сравнени с рисковете. После освободи ударника на пистолета и го пъхна обратно под палтото си.
— Да, има. Макар че, ако лъжете, винаги мога да ви премахна по-късно.
— Истина е — каза троснато Рафи. — Ходил съм на училище с по-големия му брат.
Варен кимна с отсъстващ вид, умът му явно вече се занимаваше с други неща, после си тръгна заедно с въоръжените пазачи. Рафи се потресе вътрешно, като си помисли колко много от другите дребни работи на този грубиян щяха да се състоят в небрежни, обмислени убийства. Може би беше сложил двамата мъже в една и съща килия, за да изплаши Рафи, като го направи свидетел на екзекуцията на Андерсън. Това щеше да бъде доста ефикасна демонстрация.
Когато звукът от стъпките се отдалечи от преддверието, русият мъж изпусна една дълбока въздишка и се свлече до каменната стена, затворил очи. След няколко мига ги отвори и каза със завидно спокойствие:
— Мислех, че този път греховете ми са ме притиснали до стената. Дължа ти извънредно много, Кандовър. Откога знаеше кой съм? Впрочем как ме позна? С брат ми не си приличаме много.
— Не бях сигурен… просто се сетих, когато Варен се приготви да те застреля. — Тъй като самият той почувства, че коленете му омекват, Рафи подви крака в сламата. — Изражението ти ми напомни как изглеждаше брат ти Джайлс, след като почина жена му. Дори да бях сбъркал относно самоличността ти, очевидно си струваше да опитам.
— Радвам се, че твоят ум работеше по-бързо от моя — каза разпалено Андерсън, или по-скоро Андревил. — Никога не ми е хрумвало, че връзките ми може да имат някакво значение.
— Имах предимството да знам, че Варен е заинтересован да ме държи тук за откуп, ако плановете му се провалят. Освен това се съгласи да откупя и Марго. — Рафи погледна към лицето на другия мъж. Сега, когато роднинството бе потвърдено, му беше по-лесно да забележи беглите признаци на семейна прилика. — Познавам Джайлс от Итън, той беше там няколко години преди мене. Макар че не идва често в Лондон, когато дойде, винаги се събираме поне за една вечер. Понякога споменаваше за изпадналия си в немилост по-млад брат Робърт.
— Хубава тема за оживен разговор по време на вечеря — отбеляза сухо Андревил.
Рафи се ухили.
— Меко казано. Наистина ли си направил така, че да те изгонят от Итън още първия ден?
Андревил се усмихна тъжно.
— Вярно е. Исках да отида в Уинчестър, но баща ми настояваше, че трябва да вървя по стъпките на безбройните поколения Андревиловци в Итън. Беше напрегната година. Старецът не искаше да се остави да бъде победен от едно осемгодишно дете, затова трябваше да направя така, че да ме изгонят от три частни училища, преди баща ми да се съгласи да ме прати там, където исках.
— Защо искаше да отидеш в Уинчестър?
— Един мой приятел отиваше там, а баща ми беше против. Не му трябваше специална причина — каза той кисело. — Ти предположи, че брат ми би се съгласил да ме откупи. Като се има предвид окаяното ми минало, той може би ще бъде облекчен, като научи че съм изчезнал безследно и вече няма да срамя фамилията.
— Джайлс никога няма да постъпи така. — Рафи се замисли за миг. — Дори да му бъде трудно да изпълни изискванията на откупа, ти не беше ли наследил доста голяма собственост от някакъв друг роднина?
Андревил кимна.
— От прачичо си. Андревиловци пръкват на бял свят по някоя и друга черна овца на всеки петдесетина години. Чичо Роусън беше последният от този вид, затова се разбирахме прекрасно. Но ако бях обикновен, простосмъртен шпионин, нямаше да мога сам да се откупя… това не е доходна професия.
Рафи сви рамене.
— Именията на Кандовър биха могли да донесат още двайсет-трийсет хиляди лири, ако се наложи.
Андревил го изгледа изненадан.
— Ще направиш това за някого, когото почти не познаваш и на това отгоре не харесваш особено много?
Смутен, задето другарят му бе отгатнал грижливо прикриваните му чувства, Рафи обясни късо:
— Марго не би понесла да те убият. Но щеше да бъде хубаво, ако беше ходил в Итън или Оксфорд. При това положение щях да те познавам и щяхме да си спестим доста усложнения.
Андревил изглеждаше скандализиран.
— Да уча в тези адски дупки, когато можех да се наслаждавам на забавленията в Уинчестър и Кеймбридж?
Рафи се засмя.
— Предполагам, че работиш за лорд Стратмор. Как се запозна с него?
— Има някаква далечна родствена връзка между семействата Андревил и Феърчайлд. Винаги сме се разбирали с Люсиен, но понеже учихме в различни училища, рядко се виждахме — отговори Андревил. —
