В интерес на точността Рафи каза.
— Аз всъщност не я попитах. Казах й какво съм научил.
Андерсън се изправи неуверено на крака и се заразхожда из килията, бълвайки невероятен поток от ругатни. Накрая каза с отвращение:
— Като се вземе предвид глупостта на британското благородничество, не мога да разбера защо още всичкото не е измряло. Ако си повярвал на думите на един пиян глупак, без да се усъмниш, не си разбрал най-същественото за Маги. Заслужил си това, което си получил, макар че Господ знае, че не е така за Маги.
Рафи почервеня, ядосан, но без да отрече правотата в думите на Андерсън.
— Явно не знаеш много за благородничеството, иначе нямаше да се изказваш така безцеремонно. Никой мъж на честта няма да лъже за такива сериозни неща. Дори да е мъртво пиян. Може би това нямаше да се случи, ако Нортууд знаеше, че съм сгоден за Марго.
Андерсън застина на място.
— Нортууд? Това да не би да е Оливър Нортууд?
— Да. Точно така, забравих, че ти работиш с него.
Нов изблик на ругатни замени предишните.
— Ако не си глупак, значи си прекалено наивен и прекалено почтен, за да живееш в този ужасно несъвършен свят — изфуча Андерсън. — Не мога да повярвам, че ще приемеш за чиста монета думите на човек като Нортууд против Маги, но може би навремето той е предизвиквал повече доверие, отколкото сега. Очевидно още тогава вече не е бил почтен.
— Не говори безсмислици — разгорещи се Рафи. — Защо Нортууд ще клевети невинно момиче?
— Използвай въображението си, Кандовър — каза възбудено Андерсън. — Може би е ревнувал от тебе. Не се е искало много набито око, за да се види, че ти и Маги сте били много близки. Или е било от злоба, защото Маги го е отблъснала, или от перчене на недорасъл мъж. Може би ти никога не си имал нужда да си измисляш подвизи, по мнозина млади мъже се нуждаят от такова нещо. По дяволите, като познавам Нортууд, може да е излъгал просто от умишлена жестокост.
Усещайки, че трябва да се защити по някакъв начин, Рафи запита:
— Защо си толкова суров спрямо Нортууд? Знае се, че винаги си е бил грубиян и се държеше много лошо с жена си, но това все още не го прави лъжец. Предполага се, че благородникът винаги е почтен, докато не се докаже противното.
— Какво прекрасно мерило. Защо не го приложи и за Маги? — каза язвително Андерсън и се отпусна обратно на сламата. — Този
— Какво…? — заекна Рафи, сякаш някой го удари с кол.
Макар че никога не се беше сближавал с Нортууд, го познаваше вече над двадесет години. Бяха посещавали едни и същи училища, бяха възпитавани по едни и същи правила. Никога не беше имал повод да се усъмни в почтеността на Нортууд.
Но това обясняваше твърде много неща. Пребледнялото лице на Марго, когато я обвини в изневяра, изплува пред него. Как щеше да се чувства самият той, ако човекът, на когото е вярвал най-много, приемеше клеветата, без да задава въпроси?
Щеше да се почувства точно така, както и тя — ядосан и обиден толкова, колкото не може да се изкаже с думи. Какво беше казала тя тогава, нещо от рода на това, колко са щастливи, че са открили истинските си характери, преди да е станало твърде късно?
Навремето той бе взел думите й като признание за вина и това негово убеждение бе затвърдило вярата му в обвиненията на Нортууд. Сега нейният отговор придобиваше съвършено различно значение.
Рафи зарови лице в ръцете си и изстена:
— По дяволите, ох, по дяволите!
Неравното му дишане изпълни килията и единствено присъствието на другия мъж го възпираше да не рухне окончателно.
Дори когато Рафи бе изпитвал най-пронизваща болка от въображаемото й предателство, се бе успокоявал, вярвайки, че той е ощетената страна. Сега това успокоение се бе изпарило и той виждаше действията си така, както навярно ги бе видяла тогава Марго.
В каквото и да се бе превърнала, всичко бе станало заради това, че той я беше предал, заради неговата ревност и липса на доверие. Слабата надежда, която бе таил, че ще може да си възвърне любовта й, рухваше сред останките от неговата гордост.
Как би могла тя да му вярва, когато така жестоко я бе оскърбил? Благодарение на собствените си действия Рафи бе загубил онова, което за него бе най-важното, и нямаше думи, достатъчно силни, за да изразят горчивината на изпитваната от него вина.
Когато гневът на Робин стихна, той почувства неясна симпатия към другия мъж. Горкият, сигурно ужасно много боли, когато измъкнат изпод краката ти почвата на високия морал, щом разбереш, че сам си причинил собствените си страдания и тези на Маги. Мъж като Кандовър, който очевидно беше изтъкан от честност, беше станал лесна плячка на безчестната хитрост на Нортууд.
Въпреки обвиненията на Кандовър Робин прекрасно познаваше много добре света на английските благородници с техните дяволски игри и клубове и благороднически кодекси. Би било съвсем естествено човек да повярва на своя равен, а Нортууд се бе представил като честен и почтен.
От друга страна, една млада жена почти винаги е тайнствено, почти вълшебно създание за младия мъж. Необходима беше зрялост, за да научи човек, че разликите между мъжете и жените са повече от приликите.
Като се вземат предвид страстта и властността на първата любов, беше лесно да се разбере защо Кандовър е избухнал и е оставил чувствата да затъмнят разума. Кой не е бил глупав на млади години? Робин си спомни, че беше такъв, макар че неговите глупости се бяха проявили по различен начин от тези на Кандовър.
Робин познаваше Маги достатъчно добре, за да бъде сигурен, че характерът й също е допринесъл за проблема. Ако се беше сетила да избухне в сълзи и да отрече обвинението, пробивът в доверието щеше да бъде ликвидиран само за половин час, и двамата можеха да имат щастлив брак през тези дванадесет години. Тогава Робин никога нямаше да срещне Маги, и това щеше да бъде в негова вреда, но в нейна полза.
Робин напипа чашата на Рафи и я бутна почти насила в ръката му.
— Малко е късно да се самоунищожаваш, ако натам води чувството ти за вина — каза той сухо.
Все още треперещ, Рафи се поизправи, за да отпие, и си пожела в чашата да имаше нещо по-силно. През годините се беше перчил с цивилизованото си поведение, мислейки, че е трябвало да приеме изневярата на Марго и в замяна да получи нейния чар и компанията й. Дори бе съжалявал, че тя повече от него е вникнала в морала на времето и приписваше бурната й емоционална реакция на незрялост.
Наистина той беше по-близо до истината с младежкия си идеализъм, отколкото с модния цинизъм, който бе развил с годините. Марго Аштън беше толкова истинска и толкова любяща, колкото си я бе представял. Тъкмо Рафаел Уитбърн, наследникът на дуковете Кандовър, уважаваната от всички аристократична издънка, се беше показал недостоен за тази любов.
Андерсън каза хапливо:
— Нищо чудно, че Маги не искаше да има нищо общо с тебе, когато ти дойде в Париж. Ако ми беше разказала за миналата ви връзка, никога нямаше да допусна да припари и на седем левги от тебе.
Той потърси с една ръка тежката кана с виното. Рафи му помогна да си налее още една чаша. Каната беше значително олекнала; последното вино отиде в чашата на Андерсън. Сигурно всеки от тях беше изпил вино колкото в две-три бутилки. Рафи имаше нужда от още, макар че във Франция едва ли имаше достатъчно алкохол, който да облекчи състоянието му.
— Виждам, че още обичаш Маги — забеляза Андерсън така, сякаш говореха за нещо недотам важно.
— Сега тя ме вади от равновесие точно така, както и когато бях на двадесет и една. — Рафи потръпна и си пое дъх. — Винаги съм се гордял с уравновесеността си. — Той гаврътна на един дъх последното си
