пухестите му лапи стърчаха във въздуха. Тя му се усмихна с обич. Ако не измъркваше от време на време, щеше да се почуди дали е жив. Жалко, че и тя самата не можеше да се отпусне така пълно.
През изминалите двадесет и четири часа беше измислила всевъзможни планове за спасение и сега нямаше какво друго да прави, освен да чака. Въздъхна, остави романа на масичката до себе си и се наведе, за да почеше Рекс по врата.
Котката беше много по-голямо забавление от книгата, защото прислужникът, който бе изпълнил молбите й, явно мислеше, че жените обичат да четат абсолютни безсмислици. Освен че героите бяха прекалено нелепи, за да им повярва, в романа се вихреше шпионска история, която си беше чиста идиотщина. Авторът си е нямал и представа колко лишена от блясък е шпионската професия.
В този момент Маги би била безкрайно готова да приеме и най-скучната шпионска работа на света. Да бъдеш отвлечена, можеше и да е очарователно на книга, но в истинския живот това представляваше комбинация от ужас и скука. След като направи нищожните подготвителни работи, за които имаше възможност, тя нямаше какво друго да прави, освен да седи и да чака.
Дочу изстъргване на ключ в ключалката. Тъй като вече й бяха донесли обяда, това посещение можеше да бъде или от Варен, или, по-лошо, от неговия съдружник, на когото я беше обещал. Тя седна изправена на креслото и изтри овлажнелите си длани в полата си, а в това време Рекс се шмугна под леглото.
Когато на вратата се появи Оливър Нортууд, тя изпита почти облекчение. Този човек беше безподобен грубиян, тормозеше собствената си жена и предаваше родината си, но поне й беше съвсем ясен, у него нямаше нито интелекта, нито пресметливата жестокост на Варен. Тя имаше шансове срещу него.
Докато той заключваше вратата зад себе си, тя си заповяда да забрави страха от изнасилването; да забрави отворения прозорец, който обещаваше край на паниката и болката; да забрави всичко с изключение на ролята, която беше решила да играе. Ако не я изиграеше добре, кошмарите щяха да се превърнат в брутална действителност.
Нортууд се обърна към нея, а широкото му месесто лице блестеше от сласт. Беше очаквал да я види изплашена, фактически на това май се беше надявал и щеше да й се нахвърли още в мига, когато тя започнеше да се дърпа или да го умолява.
Имаше обаче голям шанс, ако към него се обърнеха със светска любезност, той да отговори със същото. Тя стана и му отправи най-милата си усмивка:
— Господин Нортууд, какво удоволствие! Така се надявах да сте вие, но този граф, този лош човек, не пожела да ми каже! Моля, седнете!
Тя махна към тапицирания с брокат стол, който беше сложила до масата.
— Ще пийнете ли малко вино?
Изненадан, Нортууд седна на посочения му стол.
Придавайки си вид на домакиня, която се намира в собствената си гостна, Маги сипа част от съдържанието на гарафата, която й бяха донесли към обяда, в чашата си и я подаде на своя посетител.
— Заповядайте. Съжалявам, че това е само обикновено вино, но нямам нищо по-добро да ви предложа.
Той пое чашата с озадачено изражение.
— Радвате се да ме видите?
— Но разбира се! Винаги съм ви харесвала, нали знаете?
— Дяволски забавен начин избрахте, за да ми го покажете, Марго Аштън — каза той войнствено. — Винаги сте ме третирали като парцал.
Тя седна на стола срещу него и полите й от зелен муселин се разстлаха така, че за миг разкриха глезена й. Тази сутрин беше прекарала доста време да вчесва косата си в небрежния стил, характерен за будоарите, а освен това беше внесла поправки и в деколтето си. Съдейки по изражението на Нортууд, външността й постигаше желания ефект.
С деликатна въздишка тя каза:
— О, скъпи, винаги съм се надявала, че ще ме разбереш. Ние сме сродни души, нали знаеш… винаги съм го усещала.
Явно наслаждавайки се на флиртуването й, Нортууд се облегна в креслото. Но въпреки това реши, че няма да се остави така лесно да бъде омотан.
— Ако сме такива ужасно сродни души, защо винаги си била толкова сурова с мене, и тогава, когато дебютираше, и сега, в последните седмици? Никога не си се отнасяла така с Кандовър.
— Разбира се, че не. — Тя накара гласа си да затрепти леко ядосано. — Този човек е луд от ревност и нямаше да бъде безопасно да флиртувам с някого, когато той е наблизо. Ти обаче си много по-умен от него. Той каза, че приличам на момичето, което някога е познавал, но макар че бяхме сгодени, не успя да ме познае! Този непоправим глупак наистина смята, че съм унгарска графиня.
Нортууд отпи голяма глътка вино и отбеляза:
— О, да, умен съм, макар че никога не съм допускал да узнаят това в посолството. Всички си мислят, че са много по-високо от мене. — Той се замисли за миг. — Та защо Кандовър е заслужил такова царско отношение, а не аз?
— Ами защото е богат — каза Маги, отваряйки широко очи с невинен поглед. — Наистина ли мислиш, че жените ще си губят времето за някой мъж поради друга причина?
— Глупости говориш — каза Нортууд ядосано. — Това копеле винаги е имало всяка жена, която си поиска, включително и моята.
— Е, той винаги е бил много, много богат, нали? — отбеляза мъдро Маги. — Да, не изглежда зле, но е ужасно скучен и в леглото, и извън него. — Тя се изкиска многозначително, после мълчаливо се помоли за прошка заради огромната лъжа, която се канеше да изрече. — Наистина, Оливър… нали не възразяващ да те наричам Оливър? Винаги съм си мислила за тебе така… ако Кандовър трябваше да разчита на физическите си дадености, за да задържи някоя любовница, никоя жена нямаше да пожелае да повтори преживяването.
Точно това искаше да чуе Нортууд. Навеждайки се лакомо напред, той запита:
— Е, какъв мъж е тогава?
— О, една жена не би трябвало да говори за такива неща. Нека просто да кажем, че там, където би очаквала да намери най-много, трябва да се задоволи с най-малко. — Тя се изкикоти и се настани на стола си с вълнообразно движение, което подсказваше готовност. — И не е никак изобретателен, липсва му каквото и да било въображение. Той дори не…
Тя изброи няколко екзотични вариации по интересуващата го тема и със задоволство видя как очите на Нортууд почти щяха да изскочат от орбитите си, под напрежението на страстното желание.
Навеждайки глава на една страна, тя каза замечтано:
— Въпреки че загубих това доста прилично богатство, по-скоро съм облекчена, задето не се омъжих за него. Впрочем, освен че е досаден и лудо ревнив, той е и невероятно стиснат. Но когато бях на осемнадесет години, така се гордеех, че съм хванала наследник на дукове, че не ме интересуваше какъв е.
— На мене трябва да благодариш за развалянето на годежа.
Маги усети студена тръпка да полазва по гърба й, но успя да измърка:
— Как стана това?
— Лесно беше. Права си, Кандовър не е много умен. Всеки можеше да види, че е хлътнал до уши по тебе, дори без да си го казва.
— Преследваше ме по петите като разгонен самец — потвърди тя.
Нортууд отпи още вино, а лицето му потъмня.
— Винаги съм го мразил. Ходехме заедно на училище, произходът ми е също толкова добър, колкото и неговият, и много по-добър от този на оня негов цигански приятел, но Кандовър винаги е стоял твърде високо на обществената стълбица, за да дружи с такива като мене. Просто защото имаше състояние и беше наследник на голяма благородническа титла, се държеше така, сякаш това го прави по-добър от мене. Но аз наблюдавам хората, нали знаеш. Знам къде са им слабостите.
Пресичайки потока на самохвалството, Маги го върна към първоначалната тема:
— Къде беше неговата слабост?
— Ами ти му беше слабостта. Мислеше, че си абсолютно чиста и съвършена. Реших да му покажа, че не си. — Нортууд я погледна предизвикателно. — Колкото и да му беше омаяла главата, знаех, че си прекалено
