Никълъс стисна конвулсивно дръжката на кирката и с усилие потисна желанието си да прониже с острието гърлото на мъжа.
— Не ми отговори дали ще приемеш парите за сина си — изрече той, когато възвърна самообладанието си. — Двадесет гвинеи, Уилкинс. Помисли колко уиски можеш да си купиш с тези пари.
Споменаването на парите накара миньора да замълчи. След кратко обмисляне той отвърна:
— Ако искаш копелето, можеш да го получиш за двадесет и пет гвинеи. Господ знае, че той не струва и пет пари. Не прави нищо освен да хленчи, да се оплаква и да иска още храна.
Никълъс хвърли поглед към насъбралите се около тях миньори, които мълчаливо наблюдаваха сцената.
— Всички сте свидетели на факта, че господин Уилкинс доброволно се отказа от правата си върху своя син Хю за сумата от двадесет и пет гвинеи.
Много от случайните свидетели кимнаха. Израженията им показваха отвращение към мъжа, който щеше да продаде собствения си син.
Никълъс вдигна кирката и Уилкинс успя тежко да се вдигне на крака.
— Кажи къде да те намеря. Ще ти изпратя парите тази вечер. Моят управител ще ти даде да подпишеш разписка за момчето.
След като Уилкинс кимна, Никълъс хвърли встрани кирката и каза с кадифен глас:
— Сега, като си станал, искаш ли да изсипеш още клевети по адрес за личния ми живот? Не съм въоръжен — можем да обсъдим изявленията ти като мъже.
Макар миньорът да имаше физическо преимущество пред Никълъс, той извърна поглед встрани. Шепнешком, така че само Никълъс да може да го чуе, промърмори:
— Дразни когото си искаш, циганско чудовище.
Отегчен от хулите на Уилкинс, Никълъс се извърна и попита Оуен:
— Ако плащам разноските за Хю, ще се грижиш ли за него заедно със собствените си деца? Ако нямаш възможност, познаваш ли друго подходящо семейство?
— С Марджед ще го вземем. — Оуен пусна момчето. — Би ли искал да дойдеш с мен, Хю? Не забравяй, че ще трябва да ходиш на училище.
Сълзи изпълниха очите на детето. То кимна, после отново зарови лице във врата на Оуен.
Докато Оуен потупваше Хю по гърба, Никълъс скептично разсъждаваше за силата на парите. Само за двадесет и пет гвинеи детето можеше да има съвършено нов живот. Разбира се, благородническата кръв беше по-скъпа — Никълъс бе струвал на стария граф четири пъти повече. Няма съмнение, че цената щеше да бъде по-висока, ако нямаше покварата на циганския произход и живот.
Той се извърна с безизразно лице. Какво значение имаше това, след като Хю щеше да отиде при хора, които щяха да се отнасят мило с него.
По време на скандала Клер наблюдаваше мълчаливо, а сините й очи се взираха проницателно в него. Когато Никълъс хвърли поглед към нея, тя каза:
— Все още има надежда за вас, милорд.
— Не получавай грешна представа за моята филантропия — изсъска той. — Действах абсолютно извратено.
Тя се усмихна.
— Господ прощава, вече си обвързан с едно добро дело. Защо пък да не бъдеш изгонен позорно от обществото на „Развратниците и измамниците“ заради това?
— Не могат да ме изгонят, учредител съм на организацията — отвърна той. — Върви си облечи сухите дрехи, преди да си измръзнала до смърт. Нуждаеш се също от баня — покрита си с толкова прах, че приличаш на коминочистач.
— И ти, милорд. — Продължавайки да се усмихва, тя се отправи към малката барака, където беше оставила дрехите си.
Никълъс, Оуен и Хю влязоха в другата барака. Макар Оуен обикновено да работеше до късно, наводнението бе объркало нормалния им работен ден, затова реши да заведе Хю вкъщи по-рано.
Когато облече собствените си дрехи, Никълъс тихичко попита:
— Сигурен ли си, че Марджед няма да има нищо против да заведеш детето у вас?
— Разбира се — увери го Оуен. — Хю е лъчезарно дете, с добър характер и Марджед много пъти е казвала, че би искала да е наше дете. Откакто Уилкинс не води момчето на неделно училище, тя го учеше на азбуката и числата, когато имаше възможност. А и го хранеше. Бедното дете винаги е гладно.
Докато разговаряха, Хю свали мократа си парцалива риза, като разголи кокалестия си гръб, обсипан с дълбоки белези. Никълъс се намръщи, когато видя зарасналите рани.
— Изкушавам се да изляза и да откъсна главата на Уилкинс. Или би искал ти да го направиш с почести?
— Не ме изкушавай — измърмори Оуен. — Ще е по-добре засега да оставим Уилкинс на мира, за да се съгласи да ни даде момчето. Бил е няколко години в армията и само търси поводи за сбиване. Няма смисъл да си създаваме още по-голям враг. Освен това — продължи той набожно — нашият Господ е против насилието.
Никълъс се захили и облече фрака си.
— И чувам това от мъж, който повали Уилкинс със сръчността на професионален боксьор?
— Понякога трябва да бъдеш по-твърд с невярващите — отвърна Оуен с блясък в очите. — Дори Исус е дал воля на гнева си и е прогонил търговците от храма.
Хю се приближи и доверчиво хвана Оуен за ръка. Никълъс отново си помисли за преподобния Морган. Да купи момчето от жестокия му баща, беше едно от добрите му хрумвания.
Когато тримата напуснаха бараката, Никълъс видя изнесеното от галерията тяло на Бодвил, което беше положено до колибата на пазача. Заедно с миньорите го оглеждаше и един огромен мускулест мъж със скъпи дрехи и безспорно властно излъчване. Оуен измърмори:
— Това е Мадок.
Никълъс вече се беше досетил. Макар че искаше да се срещне с управителя, би предпочел да го направи при други обстоятелства. Той се огледа за Клер и видя, че е излязла от малката барака, облечена в момчешките си дрехи за езда. Имайки предвид струпаните хора наоколо, нямаше да е трудно да се приближи до нея, да вземат конете и да напуснат незабелязано.
Късметът не беше на тяхна страна. Когато Мадок извърна поглед от жертвата, очите му попаднаха на Клер.
— Какво правиш тук, малка размирнице? — изсъска той. — Казах ти да държиш набожния си задник далеч от рудника!
Още една глава трябваше да се откъсне, но Никълъс беше дошъл в мината да огледа, а не да започва война. Преди Клер да успее да отговори, той пристъпи напред и смирено каза:
— Мен ще трябва да обвиниш. Аз помолих госпожица Морган да ме доведе тук.
Мадок се извърна.
— Кой си ти по дяволите?
— Граф Абърдар.
За миг управителят се смути. Но след малко гневът му се възвърна.
— Влезли сте в чужда собственост, лорд Абърдар. Махайте се от рудника и стойте надалеч.
— Минната компания е взела под наем рудника, но тази земя е на фамилията Дейвис — каза Никълъс с привидно спокойствие. — Не забравяй, че все още я притежавам. Нека да запазим добрите обноски.
С видими усилия Мадок обузда гнева си.
— Извинявам се за грубостта си. — Очите му изведнъж се присвиха. — Нима сте слизал вече в мината?
— Да. Незабравимо преживяване — отвърна Никълъс със смекчен глас.
Мадок се извърна и се вторачи в струпаните работници.
— Кой е отговорен за това?
Предполагайки, че ако Оуен си признае делото, щеше моментално да бъде уволнен, Никълъс хвърли към приятеля си предупредителен поглед, после каза:
— Вината отново е моя. Създадох впечатление, че имам вашето разрешение. Работниците ти бяха много
