учтиви.
Управникът очевидно беше на ръба на избухване.
— Не ме интересува дали си граф, или собственик на тази земя — изръмжа той. — Нямаш право да се промъкваш зад гърба ми и да лъжеш моите работници. Смятам да се изправя срещу теб в съда.
— Давай тогава — доволно отвърна Никълъс. — Бих се срещнал с теб и в затвора, и съм задължен да го направя. Но старият ми приятел лорд Майкъл Кениън все още е собственик на мината, нали? Възнамерявам да му се обадя веднага. Няма да одобри такава неучтивост в своята собственост.
Безпокойството на Мадок пролича в острия му отговор.
— Давай тогава. Милордът ми даде пълна власт над мината и нито веднъж не е критикувал действията ми.
— Сигурен съм, че се чувства много добре с такъв добросъвестен управител — каза Никълъс с ирония. Той хвърли поглед към Клер, която мълчаливо извеждаше конете. — Ще тръгваме ли, госпожице Морган? Видях всичко необходимо.
Тя кимна и те възседнаха конете. Никълъс усещаше пронизващия втренчен поглед на Мадок в гърба си, докато яздеха до оградата. Ако погледите можеха да убиват, щеше вече да е мъртъв.
Когато се отдалечиха достатъчно от мината, той промърмори:
— Спечелих си двама врагове, а още дори не е време за чай. Свършихме добра работа този ден.
— Това не е шега — остро каза Клер. — Най Уилкинс е тип, който може да се напие някоя вечер и да реши да подпали конюшнята ти, за да си отмъсти за унижението.
— А Мадок е още по-лош. Разбирам защо да го молиш за подобрения на мината, е чиста загуба на време. Доста опасен мъж.
Тя го погледна с изненада.
— Винаги съм мислела така, но смятах, че преценката ми се дължи на омразата ми към мината.
— Мадок е кавгаджия, тиранин на дребно, който ще се бори до смърт да запази влиянието си — каза Никълъс замислено. — И преди съм виждал подобни типове. Учудвам се, че Майкъл е наел такъв човек. При това е доволен от неговото управление. Започвам да се питам какво е правил Майкъл през последните няколко години. Не може да е мъртъв, иначе щях да разбера, но определено е занемарил живота си.
— Хората се променят с годините.
— Вярно е. Но бих се изненадал, ако Майкъл се е променил толкова, че да е безразличен към всичко. Винаги се е грижел усърдно за делата си. Често полагаше повече грижи, отколкото е необходимо. — Никълъс лениво потупа коня си по врата, а мислите му летяха към миналото. — Когато отида в Лондон, ще попитам приятеля ни Люсиен къде е Майкъл и какво прави. Люсиен знае всичко за всеки.
Спомняйки си, че Марджед бе споменала това име, Клер каза:
— Люсиен е другият ти приятел от „падналите ангели“, нали?
Никълъс я погледна с удивление.
— Мили Боже, нима старият ни прякор е стигнал и до Уелс?
— Страхувам се, че да. Откъде получихте това прозвище?
— Четиримата — Люсиен, Рафаел, Майкъл и аз — станахме приятели в Итън — обясни той. — В Лондон често се движехме заедно. Модното общество обичаше прякорите и някои ни нарекоха паднали ангели, защото бяхме млади и малко диви, което е типично за младите, а и двама от нашата група носеха имената на архангели. Разбира се, това не означава нищо.
— Историята, която аз чух е, че всички сте били красиви като ангели и немирни като дяволи — сериозно каза тя.
Той се захили.
— Мълвата е прекрасно нещо — много по-интересна от самата истина. Не бяхме свещи, но не сме и престъпвали общоприетите норми, не сме разорили семействата си или провалили живота на някоя млада дама. — Той се замисли. — Но не мога да гарантирам за това какво са правили другите през последните четири години.
Долавяйки скръб в гласа му, тя каза:
— Вероятно с нетърпение очакваш да се срещнеш отново с приятелите си.
— Така е. Майкъл може да не е вече на този свят, но Люсиен заема важен пост в британското правителство, а Рафи развива активна дейност в Камарата на лордовете, така че почти сигурно в момента са в Лондон. — Той хвърли поглед към нея. — Ще тръгнем вдругиден.
Челюстта на Клер увисна.
— Наистина ли ще ме заведеш в Лондон?
— Разбира се. Казах ти го в деня, в който пристигна в Абърдар — заедно с хрумването си да те изнудя.
— Но ти бе пиян. Помислих, че си променил решението си.
— Как иначе ще можеш да си купиш подходящо облекло? Въпреки че начинът, по който тази стара риза ти стои, е доста предизвикателен. Облякла ли си нещо под нея?
Ръцете й неволно издърпаха юздите и понито й спря. И тъй като той не спираше да я обърква, трябваше да се научи да не позволява на емоциите си да пречат поне на ездата, помисли си тя с неудоволствие.
— Не можех да облека сухите си дрехи върху мокрото бельо.
— Добро решение, но въпреки практичните ти причини смятам, че ще измръзнеш. — Той свали фрака си за езда и го наметна върху раменете й. — Макар да е против принципите ми да насърчавам жените да носят повече дрехи, по-добре го облечи.
Тя се опита да му върне фрака.
— Сега пък ти ще замръзнеш.
— Прекарал съм твърде много нощи под звездите, за да се притеснявам от студа.
Тя се предаде и загърна фрака около гърдите си. Той беше пропит с телесната топлина на Никълъс и излъчваше слабия мускусен аромат, който можеше да разпознае навсякъде. Чувстваше се така, сякаш ръцете му бяха обвити около нея.
Щеше да е интересно да види Лондон, но пътуването със сигурност щеше да прекрати странната близост, която непрекъснато нарастваше между тях. В метрополията той щеше да се срещне с приятелите и вероятно със старите си любовници и нямаше да има време за нея. Едва ли щеше дори да си спомня за присъствието и. Животът й щеше да стане много по-лесен.
Наистина бе благодарна за предоставилата й се възможност.
Останалата част от деня премина в обикновени занимания. Клер дълго се кисна в коритото, за да премахне миризмата и въглищния прах от тялото и от косата си. После, макар да продължаваше да потръпва при спомена за преживяната опасност в мината, тя обсъди с Уилямс преустройството на къщата. Днес слугите щяха да работят по изчистването и пренареждането на трапезарията и тя очакваше чудесни резултати. С Уилямс планираха кои стаи да бъдат почистени по време на отсъствието й. После направиха списък на всичко, което трябваше да се купи в Лондон.
След вечерята, превъзходно приготвена от госпожа Хауел, Клер и Никълъс се преместиха в библиотеката. Той се зае с кореспонденцията и сметките и работеше така съсредоточено, че промени представата й за репутацията му на нехранимайко.
Клер се възползва от възможността да прегледа библиотеката, която беше далеч по-богата от най- смелите й мечти. Ако с Никълъс запазеха приятелските си отношения, когато изминеха трите месеца, може би той щеше да й позволи от време на време да взима някоя книга.
Тя вдигна поглед и се вгледа в профила му, докато той се мръщеше над някакъв документ. Както винаги, той я учудваше: омайно красив, толкова аристократ, колкото и циганин, непредсказуем, но и интелигентен. Бяха различни като деня и нощта и затова не трябваше да остават приятели. Вероятно трите месеца след това нелепо предизвикателство щяха да приключат с нещастие и този, който щеше да страда, нямаше да бъде графът демон.
Като се обвиняваше строго, че никой не я беше карал да идва в Абърдар, тя се върна към лавиците с книги. Колекцията беше добре подредена, имаше литература на половин дузина езици. Някои книги бяха на уелски.
Имаше и други раздели, посветени на историята, географията и естествознанието. Бащата на Клер
