Мислено тя се закле, че никога няма да предаде доверието им.
— Тук съм написала най-важното на всеки ученик.
Марджед заразглежда внимателно бележките, задавайки й въпроси. Когато свършиха, попита разтревожено:
— Трима от учениците знаят почти колкото мен. Освен това не е минало много време, откакто бях ученичка.
— Напредналите ученици са най-лесните. Те не само се обучават сами, но помагат и на по-малките. Ще се справиш много добре — увери я Клер. — Не забравяй, че ако имаш някакви въпроси или проблеми, аз съм само на две мили оттук.
По устните на Марджед трепна лека усмивка.
— Както винаги, си организирала всичко чудесно. Страхувам се, но… о, Клер, толкова съм развълнувана, че ми вярваш, че мога да се справя! Преди пет години дори не можех да чета. Кой би си помислил, че самата аз ще стана учителка?
— А моята най-силна тревога е, че училището няма да се нуждае от мен, когато се върна. — Макар Клер да изрече думите спокойно, внезапно почувства остра болка от истината в тях. С малко опит Марджед щеше да стане превъзходна учителка, в известно отношение по-добра от самата Клер. Макар приятелката й да не беше толкова обучена, тя имаше повече търпение.
Когато приключиха с работата, Марджед се облегна на стола и отпи от чая, който Клер беше поднесла.
— Как изглежда?
Улавяйки я неподготвена, Клер попита:
— Кой?
— Лорд Трегър или по-точно лорд Абърдар, какъвто е в момента. — Марджед отправи към нея палав поглед. — Нашият Никълъс. Едно време се измъкваше от пазачите си и слизаше да играе в селото. Не беше от младежите, които лесно се забравят. Разбира се, ти беше по-малка, затова не си го спомняш толкова добре. Палав и малко див, но никаква злоба, нито снобизъм. Говореше добре уелски като нас, не като стария граф.
— Не знаех, че говори уелски. — След като по-горните класове в Уелс бяха обучавани предимно на английски език и възпитавани в духа на британската традиция, Клер неохотно се опита да повиши мнението си за Никълъс. — Говорих на английски език, когато го посетих.
— Спомням си, когато се прибра от Оксфорд с тримата си приятели — замечтано каза Марджед. — Някой спомена, че в Лондон ги наричали падналите ангели. Никълъс, тъмен и красив като дявол. Люсиен, рус и красив като Луцифер. Рафаел, който сега е херцог, и лорд Майкъл, преди проклятието да връхлети Пенрийт. Може би бяха малко диви, но също най-красивите младежи, които някога съм виждала. — Тя се усмихна. — Разбира се, освен Оуен. Е, той се увърташе около мен и може би съм изпитала изкушението да стана паднала жена.
— Със сигурност преувеличаваш.
— Съвсем малко. — Марджед изпи чая си. — И така, Никълъс е граф, и отново е вкъщи след години скитане из диви земи. Толкова ли е красив, колкото преди?
— Да — промърмори потиснато Клер.
Марджед изчака с надежда да чуе повече подробности. Когато такива не последваха, тя попита:
— Има ли някакви странни зверове, които се навъртат в имението? Говори се, че е донесъл някакви диви животни. Трябва да предпазя децата да не надникват в имението.
— Не видях нищо по-екзотично от пауни, но те винаги са си били там. — Клер подреди купчината листа и ги подаде на приятелката си.
Сещайки се, че е време да си ходи, Марджед стана.
— Ще идваш на сбирките ни, нали?
— Разбира се. — Клер се поколеба. — Най-малкото ще идвам, когато мога. Лорд Абърдар спомена, че ще ме заведе в Лондон.
Приятелката й изви вежди.
— Наистина ли? Няма да те заведе там, ако си домашна прислужница.
— Но може да го направи, ако работя като икономка — промърмори Клер, изпитвайки неудобство, че отговорът й не беше съвсем честен. — Ще разбера какво ще трябва да правя.
Като стана сериозна, Марджед я предупреди:
— Бъди внимателна със Стария Ник, Клер. Той може да бъде опасен.
— Съмнявам се. Лорд Абърдар е твърде високомерен, за да насили жена, която не го желае.
— Не ме тревожи това — мрачно изрече Марджед. — Опасността е, че той може да те накара да го пожелаеш. — След тази злокобна забележка тя си тръгна за облекчение на приятелката си.
Скоро Клер опакова малкото си лични вещи, които щеше да занесе в Абърдар, а нямаше никаква друга работа за вършене. Твърде неспокойна, за да заспи, тя преброди четирите стаи на селската къща, като от време на време докосваше предметите. Бе родена под този покрив и никога не бе живяла някъде другаде. Колкото и да беше величествен Абърдар, щяха да й липсват варосаните бели стени и простите мебели.
Като погледна към малката градина в задния двор, все още незасята за тази година, Клер потрепери: не можеше да потисне чувството, че вижда всичко за последен път. Може би не буквално, но с цялото си същество усещаше, че един етап от нейния живот беше приключил. Това, което се беше случило в Абърдар, щеше да я промени завинаги. Макар да се съмняваше, че промяната ще е за добро, тя бе поела този път и нямаше да се откаже.
Накрая, в отчаяно търсене на смирение в душата си, тя коленичи и се помоли, но не получи отговор на молитвите си. Никога не получаваше.
Утре, както винаги, трябваше да се изправи сама пред съдбата си.
3
Никълъс се събуди със силно главоболие, каквото напълно заслужаваше. Той полежа неподвижно със затворени очи и обмисли състоянието си. Очевидно прислужникът Барни му беше навлякъл нощна риза и го бе сложил да си легне.
Той леко надигна глава, после се отказа, след като му се стори, че тя ще се пръсне. Беше страхотен глупак и сега си патеше. За нещастие не беше изпил достатъчно бренди, за да заличи спомена за онова, което се беше случило предишния следобед. Като си помисли за свадливата стара мома, която нахлу в дома му и му хвърли в лицето нелепото си предизвикателство, той не знаеше дали да се смее, или да плаче. Успя да проумее последствията, но не можеше нищо да направи.
Разтревожен, той си представи какви ги е надробил, но спомените бяха твърде ясни, за да си позволи да ги отрече. Имаше късмет, че Клер Морган не дойде въоръжена — можеше да реши, че дългът й на методистка беше да отърве света от благородника, живеещ като паразит. Той почти се усмихна при тази мисъл. Доста се бе забавлявал от сблъсъка им, но се молеше след зряло обмисляне тя да реши да си остане у дома и да отмени споразумението им. Жена като нея можеше сериозно да обърка един мъж.
Вратата се отвори и се чуха приближаващи се тихи стъпки. Вероятно Барни идваше да провери дали се е събудил. Предпочитайки да остане сам, Никълъс продължи да държи очите си затворени, а стъпките се отдалечиха.
Но не за дълго. След пет секунди върху главата на Никълъс се изля ледена вода.
— Проклятие! — изрева той, надигайки се с мъка. Би убил Барни, този проклетник.
Не беше слугата. Никълъс отвори очи и с мътен поглед различи Клер Морган, която стоеше на безопасно разстояние с празна порцеланова кана в ръка.
В началото се почуди дали няма странен кошмар, но не повярва, че би могъл да сънува нито изражението на самодоволна гордост върху лицето на Клер, нито леденостудената вода, която попи нощната му риза. Той процеди:
— Защо, по дяволите, го направи?
— Утре сутринта се превърна в утре следобед и вече три часа чакам да се събудиш — спокойно отвърна
