за развитие на земеделието. Наемателите ти все още използват старите методи от епохата на Тюдорите. Ако се подобри обработването на земята, добивите ще се увеличат и хората ще живнат. — Тя вдигна няколко листа и ги подаде на Никълъс. — Не съм специалист, но съм разучила докладите за новостите в земеделието в Англия и съм набелязала кое става за долината.
— Има ли нещо, по което да не си специалист? — След кратък бърз преглед на листата, той ги постави върху масата. — Както изглежда, допотопното местно фермерство ще ме държи тук през следващите десет-двайсет години, но в случай че ми остане свободно време, имаш ли някакви други искания?
Пренебрегнала сарказма му, Клер каза:
— Има още едно нещо, което можеш да направиш, и то ще даде резултат съвсем скоро.
— О? Продължавай, госпожице Морган, нетърпелив съм да чуя.
— Вероятно не си спомняш, но притежаваш една стара каменна кариера за шисти в другия край на долината. И въпреки че не е била използвана от години, няма причини да не заработи отново. — Тя се наведе напред и продължи напрегнато: — Не само откриването й ще бъде изгодно за теб, но ще разкрие нови места за онези, които сега са без работа. Каменните кариери във Флинтшир дават хляб на петстотин мъже, а и работата е по-малко опасна от тази в мината. И така Мадок ще трябва или да подобри условията в рудника, или да загуби най-добрите си работници.
— Спомням си каменната кариера — замислено промърмори Никълъс. — От шисти е направен всеки покрив в долината, но има ли там достатъчно плочи, за да си заслужава разработването й?
— Данните са, че залежите са много големи и с отлично качество.
— Данните… — повтори той. — Да предположа ли, че си влизала в моето имение, докато си проверявала източниците?
Тя неловко се надигна.
— Каменната кариера е съвсем близо до пътя.
— Е, щом не се страхуваш от овцете. — Той замислено сбърчи вежди. — Проблемът е каква ще е стойността на получавания материал. Ще трябва да се построи релсов път за вагонетки до реката, така че плочите да се прехвърлят с ладия на брега.
— Какво значи това?
— Път от две дървени или железни релси. Конете дърпат вагоните, които се движат по релсите. Те са скъпи за изграждане и затова въглищните мини нямат такива, но дават възможност тежките материали да се придвижват много по-бързо. — Графът отново се замисли. — Може да бъде построено и пристанище до брега.
— И веднага щом се изгради пристанището, ще можеш да пренасяш шистите навсякъде — през канала до Бристол, на север по брега до Мързи. Можеш да възвърнеш част от парите, като взимаш такси от въгледобивната мина, ако решат да използват твоето пристанище — техният превоз е неудобен. Вероятно ще бъде изгодно, лорд Абърдар.
— Спри да използваш печалбата като примамка — раздразнено заяви той. — Тя не ме интересува много. — Той забарабани с пръсти върху махагоновата маса. — Имаш ли представа колко лири ще са необходими за разкриването на каменната кариера?
— Наистина не знам — призна си тя. — Не разбирам от големи суми. Повече ли е, отколкото можеш да си позволиш?
— Не съм казал това. — Той се изправи на крака. — Можеш ли да яздиш?
Тя замига смутено при неочакваната смяна на темата.
— Малко, но не съм яздила скоро — след като баща ми почина, продадох коня му.
— Ще се намери нещо подходящо в конюшнята. Ще се срещнем там след петнадесет минути, облечи си костюм за езда. Ще отидем да хвърлим един поглед на тази каменна кариера.
Клер остана замаяна, сякаш току-що гръм я бе разтърсил. Но поне той беше приел идеите й сериозно.
Обаче не й остави време да му каже, че няма облекло за езда. С плаха усмивка тя се надигна и се прибра в стаята, която беше предназначена за нея. Трябваше да язди с обикновени дрехи. Вероятно щеше да шокира графа. Много се надяваше да е така.
Клер влезе в конюшнята и откри Никълъс, който бе пристигнал преди нея и мило говореше на един кон. Тропотът от токовете на старите й ботуши го накара да вдигне поглед.
Той втренчи поглед в нея.
— Нима момчешките бричове са модел на дамски костюм за езда в Пенрийт?
— Само няколко жени в долината яздят и още по-малко са тези, които могат да си позволят такова скъпо облекло само с едно единствено приложение — твърдо отвърна тя. — Съжалявам, че не го одобряваш, но винаги това съм обличала, когато яздя кон, и то е всичко, което имам.
Усмивката на Никълъс беше ленива и опасна с дебнеща лекота на хищник.
— Не съм казал, че не го одобрявам. Ако обуеш тези бричове за езда в Лондон, можеш да поставиш началото на нова мода. Или да причиниш големи размирици.
Макар Клер никога да не бе обръщала особено внимание на външността си, това внимателно оглеждане на краката й в кожени бричове, я накара да се почувства почти разголена. Лицето й поруменя; с възмущение осъзна, че се изчервява доста често през последните няколко дни — много повече, отколкото през цялото предишно десетилетие. Хвърляйки поглед към клетката в обора, тя попита:
— Този ли кон ми избра?
— Да. Ронда е чистокръвен дребен уелски кон. — Дългите изящни пръсти на мъжа потупаха петнистата муцуна, което накара малката кобила грациозно да извие врат. — Покорна, с добри обноски и определено по-интелигентна от другите коне. Твърде малка за мен, но за теб ще е прекрасна.
Никълъс сам изведе страхотния черен жребец, който беше яздил предния ден, когато Клер го бе видяла за първи път. Конят подскачаше буйно. Когато Клер отстъпи разтревожена, Никълъс се приближи до него и дъхна в черните му ноздри.
Жребецът мигновено се успокои. Забелязал изненадата й, Никълъс избухна в силен смях.
— Това е стар цигански трик. Полезно е, когато се опитваш да откраднеш някой.
— Не се съмнявам, че имаш богат опит в тази област — иронично каза тя.
Като оседлаваше жребеца, той поклати със съжаление глава.
— Страхувам се, че нямам. Едно от жалките последствия на богатството е, че няма смисъл да крадеш. Най-вкусното нещо, което някога съм ял, беше крадена кокошка и картофи, които в детството ми печахме на открит огън. Страшно са вкусни.
Клер бе нервна, докато яздеха, но дребната кобила се държеше така добре, както й беше обещал Никълъс. Младата жена се отпусна и започна да се наслаждава на ездата, въпреки че знаеше как щяха да я болят по-късно отдавна отвикналите й мускули.
Никълъс яздеше напред по пътя, който се издигаше високо над долината. Беше необичайно топъл ден за ранна пролет, а въздухът бе толкова чист, че Клер успяваше да различи всяко дръвче в далечината.
До старата каменна кариера имаше няколко мили и в началото те яздеха в пълно мълчание. Клер осъзна, че непрекъснато извръща поглед към Никълъс. Той яздеше като кентавър, сякаш се бе слял със своя кон и бе истинско удоволствие да го наблюдаваш.
По-късно пътеката се разшири, така че можеха да яздят един до друг. Никълъс се обади:
— Яздиш по-добре, отколкото очаквах, особено за човек, който се е учил на стар мързеливец, какъвто беше конят на твоя баща. Това животно имаше уста като гранит.
Тя се усмихна.
— Ако изглеждам уверена, трябва да припишем заслугата на Ронда. Приятно е да се язди животно, което е толкова доброжелателно и има такава плавна походка. Обаче Уилоу имаше своите предимства. Баща ми беше разсеян ездач, а и никога не се безпокоеше, че той ще избяга, ако го остави.
Сякаш между другото Никълъс подхвърли:
— Любопитен съм колко ли лоша е репутацията ми. Какво говорят хората в Пенрийт за трагичните събития отпреди четири години?
Ронда спря и вирна недоволно глава, когато Клер рязко дръпна юздите.
— Вярват, че след дълги години и много опити да нараниш дядо си накрая си успял, като си прелъстил
