тя. — Достатъчно дълго, за да изпия чашата чай, да обобщя списъка с исканията си за Пенрийт и да направя кратък оглед на къщата и да разбера какво трябва да бъде направено, за да стане това място прилично. Чаках доста дълго и сигурна съм, че го забеляза. Или може би не — мъжете могат да бъдат учудващо ненаблюдателни. От чиста скука реших да те събудя. Прилича ми на задължение, което любовниците трябва да вършат, и аз се опитвам да дам най-доброто от себе си, за да изпълня ролята, за която ме назначи.
Имаше весела нотка в уелския й акцент и в дълбокия й плътен глас, който му напомни за въздействието на многогодишно уиски. И това бе изречено от устните на една превзета стара мома, което правеше ефекта поразително еротичен. Опитвайки се да я обърка, Никълъс промърмори:
— Моите любовници ме събуждат по по-интересни начини. Напомни ми да ти обясня как.
— Не е необходимо. — Тя взе кърпата от умивалника и му я подаде.
Той силно разтри косата и лицето си, после попи водата от нощната си риза. Чувствайки се вече като друг човек, хвърли кърпата обратно на Клер.
— Често ли пиеш? — запита тя.
— Много рядко — сериозно отговори Никълъс. — Този път явно беше грешка. Ако бях трезвен, нямаше да се налага да те трая през следващите три месеца.
С явна злоба в погледа си тя каза:
— Ако си решил, че не искаш да минеш през всичко това, повече няма да мисля за теб.
Никълъс замига, когато чу собствените си думи, отправени към самия него.
— Имаш език на усойница. — Той я загледа сърдито, докато явно пролича объркването й и добави: — Харесвам такива жени.
За негово удоволствие тя се изчерви. Оскърбленията не можеха да я смутят, но комплиментите или проявата на мъжки интерес успяваха. Почувствал се по-бодър, Никълъс каза:
— Намери прислужника и го изпрати с топла вода за бръснене. После кажи в кухнята да сварят много кафе в много голям чайник. Ще сляза след половин час. — Той отметна завивката и започна да се измъква от леглото.
Отклонила поглед, Клер измърмори:
— Много добре, Никълъс — и бързо се оттегли.
Той тихичко се засмя, когато вратата се затвори след нея. Наистина беше много интригуваща жена. Ако първичната й жизненост можеше да се превърне в страст, тя щеше да бъде дяволски добра в леглото.
Стъпил върху студения под, той се зачуди дали ще успее да я прелъсти. Вероятно не; предположи, че безмилостната й добродетел ще надделее.
Но, разбира се, щеше да е забавно да опита. Подсвирвайки си тихо, съблече мократа си нощница и се замисли къде и кога да я целуне за първи път.
Когато лорд Абърдар се появи на долния етаж в салона за закуска точно половин час по-късно, всички следи от прекаляването с алкохола бяха изчезнали. Въпреки тъмната му кожа и доста дългата му коса, всяка частица от него излъчваше блясъка на моден лондонски джентълмен. Клер реши, че предпочита да е облечен неофициално — сегашните й дрехи я караха да се чувства неудобно от огромната разлика в социалното им положение.
Тя се изправи мълчаливо и напълни чашата му с горещо кафе. Също така безмълвно той изпи на три глътки съдържанието, после подаде чашата си за още. Второто кафе изчезна почти толкова бързо, колкото и първото. Този път той си наля сам, после седна на стола срещу Клер.
— Можеш да започнеш с изложението си за страданията на Пенрийт и решенията, които очакваш от мен.
Щастлива, че бе подготвена, Клер започна:
— Проблемите са икономически, има няколко различни причини. Преди няколко години нещата започнаха да стават по-трудни, когато твоят дядо получи нареждане от парламента да огради личната си земя. Загражденията на планинските пасища в Абърдар успяха да прогонят овцете, а доста хора бяха принудени да напуснат селото, защото повече не можеха да изхранват семействата си от земята. Има съвсем малко работа и по-голяма част се намира в мината за въглища. При наличието на толкова много евтина работна ръка управителят на мината намали надниците. А той и не намира за необходимо да закупи по-добро оборудване или да плати за дори най-належащите мерки за безопасност.
Преди тя да успее да довърши, графът вдигна ръка и я спря.
— Колко мъже са загинали в мината?
— През последните четири години общо шестнадесет мъже и четири момчета са загинали при различни нещастни случаи.
— Тези злополуки не са ли неизбежни? Мините винаги са били опасни. Въглекопачите, които познавам, се гордеят, че вършат работа, изискваща такава сила и кураж.
— Гордеят се, да — съгласи се тя. — Но те не са глупаци. Опасността в мината на Пенрийт е далеч по- голяма, отколкото трябва да бъде — всеки, който работи там, смята за истинско чудо дето все още не се е случило някакво голямо бедствие. Рано или късно късметът ще им изневери, и тогава дузина, а може би и стотици хора ще умрат — гласът й секна от вълнение.
Като се мъчеше да възвърне самообладанието й, той попита:
— Разбирам, че си загубила приятели в мината.
— Не само приятели. — Тя вдигна глава, изражението й излъчваше мъка и страдание. — Там умря баща ми.
Изненадан, Никълъс каза:
— Какво, по дяволите, е правил преподобният Морган долу?
— Каквото винаги е правил — неговата работа. Имаше срутване. Двама от мъжете издъхнали веднага, а третият, член на общността, бил затиснат от срутени скали. Тялото му до кръста било премазано, но все още бил в съзнание. Помолил да извикат баща ми. Докато другите мъже се опитвали да освободят миньора, баща ми му държал ръката и се молил с него. — Разтреперана, тя си пое дъх, след това добави: — Станало ново срутване. Баща ми, затиснатият мъж и един от работниците от спасителната група загинали.
— Очаквах това от бащата ти — каза Никълъс мило. — Успокоява ли те фактът, че е умрял, както е живял: състрадателен и смел?
— Съвсем малко — мрачно отговори тя. След неловко мълчание той попита:
— Защо се обърна към мен? Макар да притежавам земята, върху която е мината, тя е дадена под наем на компания. Собственикът и управителят са онези, които трябва да направят промени.
Клер присви устни.
— Невъзможно е да се обърна към управителя Джордж Мадок. Откакто получава процент от печалбата, с огромна наслада опитва да се докопа до всяко пени, дори да струва човешки живот.
— Все още лорд Майкъл Кениън ли е собственик? Мисля си, че той би откликнал на някои разумни искания.
— Опитвахме се да се свържем с него, но лорд Майкъл не отговори на нашите писма и молби. И никой не може да разговаря с него лично, защото не е стъпвал в долината от четири години.
— Четири години — повтори озадачено Никълъс. — Интересно. Но ако Мадок и лорд Майкъл не искат да променят нищо, какво те кара да мислиш, че аз ще успея?
— Можеш да разговаряш с лорд Майкъл — каза сериозно Клер. — Твой приятел е. Ако бъде убеден да направи подобрения в рудника, вероятно няма да имаме нужда от нищо друго.
— Майкъл беше мой приятел, но не съм го виждал от четири години. Повече всъщност… — Никълъс направи пауза и разсеяно отчупи късче от препечена филия. — Нямам представа къде е сега, нито знам дали ще имам някакво влияние над него. Може да бъде убеден, ако поставите въпросите си пред него.
— Мислила съм за това. — За да разбере докъде би стигнал графът, за да изпълни своята част от споразумението, Клер потри с влажни длани бледата си кожа и добави: — Ако в мината не може да се направят промени, разрешението е да създадем нови работни места. Това можеш да направиш доста лесно.
— Знаех си, че имаш план — измърмори той. След като се отпусна назад на стола, той скръсти ръце пред гърдите. — Давай, госпожице Морган.
— Да започнем с… ти си най-големият поземлен собственик в долината, а все още не си направил нищо
