развратник.
Вместо да се засегне, той избухна в гръмогласен смях.
— Ако внимаваш, ще помисля, че имаш чувство за хумор. Палав хумор.
Ронда забави ход и Клер осъзна, че отново бе дръпнала юздите. Милостиви Боже, Никълъс можеше да бъде и чаровен! В опита си да напипа безопасна тема, тя запита:
— Вярно ли е, че си докарал някакви изключителни животни от пътуването си?
Той отново прихна.
— Няколко. Ела и ще ти ги покажа.
Никълъс дръпна коня надясно и я поведе към по-високата и скалиста част на имението. След като затвори портата, Никълъс върза жребеца си в края на малка Горичка яворови дървета, после помогна на Клер да слезе от коня.
— Останалия път ще изминем пеша.
Той отново я прихвана нежно през кръста и я поведе към гората. Разтревожена, тя осъзна колко приятно се чувства.
Подскочи от изненада, когато силен рев разтърси тишината. После се чуха познати звуци. Малко разочарована, тя каза:
— Прилича ми на рев на магарета.
Той се засмя.
— Почакай.
Когато излязоха от горичката, пред тях се разкри малко езерце, сгушено в скалиста падина. Клер спря и примига, неспособна да повярва на очите си.
— Какво, за Бога, е това?
Край брега на езерцето се поклащаха дузина същества, най-странните, които някога беше виждала. Високи около метър, черно-белите животни ходеха изправени като хора, но на пръв поглед изглеждаха, сякаш изобщо нямат крака. Клатушкането им беше толкова комично, че тя започна да се смее.
С рев едно от животните започна да дърпа един от другарите си. След кратко боричкане второто побягна към езерото с крясъци, после се гмурна с главата надолу и изчезна.
— Клер, запознай се с пингвините. Пингвини, това е Клер.
Никълъс й подаде ръка и й помогна да прескочи камъните край водата. Въпреки че няколко пингвина отстъпиха във високата трева, останалите сякаш не забелязваха натрапниците. Някои стояха неподвижни като статуи с арогантно вирнати нагоре черни човки. Други припкаха наоколо, сякаш край тях нямаше хора, късаха снопчета трева и събираха камъчета.
Едно от животните приближи с бавна походка, заоглежда Клер с мъничкото си око, след което изкриви глава, за да я разгледа и с другото. Тя отново се разсмя.
— Чела съм за пингвините, но нямах представа, че са толкова прекрасни! Децата ще ги харесат. Мога ли да доведа учениците?
Когато графът вирна вежди, тя си спомни, че училището вече не й принадлежи, не и през следващите три месеца. Но той каза:
— Не виждам защо не, разбира се, стига учениците да не ги тормозят.
Клер се наведе и погали хлъзгавата глава на пингвина, който стоеше неподвижен и я оглеждаше. Черната му кожа беше корава и хлъзгава.
— Мислех, че пингвините живеят само в студените райони. В Британия не е ли твърде топло за тях?
— Тези са чернокраки пингвини, от островите край нос Добра Надежда, където климатът е почти като този в Уелс. — Той хвърли малко камъче. Един пингвин го заразглежда, след което го пренесе при останалите в гнездото си. — Виждаш, че живеят доста добре, макар и да имах много трудности при транспортирането им тук. Трябваше да напълня целия трюм на кораба с торби лед и да ги държа там през горещите седмици от пътуването.
— Учудващо тромави са.
— Само на сушата. Те сякаш летят във водата. Там са подвижни и грациозни като рибите. Наблюдавай онези два пингвина, когато влязат в езерото.
Клер проследи погледа му и видя как телата, ниски, набити и несръчни на сушата, станаха учудващо подвижни и гъвкави под водата. Пингвините за дълго се скриха от погледа им, след което изникнаха на повърхността толкова бързо, че тя едва успя да ги види, преди да изчезнат отново.
— Мога да ги гледам с часове. Разбирам защо си положил толкова усилия да ги пренесеш.
Той изгледа замислено пингвините.
— Преди известно време смятах да създам менажерия, изпълнена изключително с черно-бели животни.
— Затова ли винаги се обличаш в черно и бяло? Май се опитваш да откриеш място, където самият ти ще паснеш идеално?
— Не, защото харесвам зебрите почти толкова, колкото и пингвините. Зебрите са африкански животни, които приличат на понита, но с окраска от черно-бели ивици.
Заинтригувана, Клер се опита да си ги представи.
Още три пингвина се гмурнаха във водата. Никълъс каза:
— По-хубави са в езерото. Приличат на подводен балет. — На лицето му се появи палаво изражение. — Хайде да ги наблюдаваме. Днес е топъл ден — идеално време за плуване. — Той се отдалечи на около десет крачки от каменистия бряг, свали фрака и жилетката си и започна да развързва шалчето си.
Напълно забравила за пингвините, Клер го изгледа с увиснала долна челюст.
— Не можеш просто да си свалиш дрехите и да скочиш във водата.
— Разбира се, че мога. — Той подхвърли шалчето си върху купчината дрехи. — Ако ти бе добра любовница, щеше да направиш същото. Въпреки че тогава можеше и да не стигнем до водата.
— Не говориш сериозно — измърмори тя нервно.
— О, Клер, колко малко ме познаваш. — Той седна върху един камък и издърпа ботушите, после стана и разкопча ризата на врата си. — Надявам се, че пингвините няма да решат да използват дрехите ми за гнездо — икономът ми ще се вбеси.
Когато той издърпа ризата през главата си и разкри гладката си тъмна кожа, тя заекна:
— Пре… престани. Не е прилично това, което правиш.
— Защо? Пингвините, зебрите, пауните и всички останали същества на земята ходят само с кожата, която Господ им е дал. Явно това е неестествено за хората, защото те винаги я покриват. В по-топлите части на света това не се прави. — Той се засмя и хвърли ризата върху нарастващата купчина дрехи.
Гърдите и раменете му бяха толкова красиви и мускулести — като на гръцка статуя, но изпълнени с живот, много по-привлекателни от мрамора. Клер онемя. Не можеше да отклони очи от черните като абанос косми, покриващи гърдите му. Стрелна поглед към тъмната ивица косми върху корема, която изчезваше под ръба на панталоните му.
— Разбира се, ти няма да искаш да се присъединиш към мен. Водата ще е студена, но слънцето грее, а балетът на пингвините е доста рядка гледка. — Той започна да разкопчава панталоните си.
Клер хукна. Без да погледне назад, тя извика задъхано:
— Ще те изчакам при конете.
Силният му смях я настигна в гората.
Клер продължи да тича, докато езерото се скри от погледа й, после спря и се облегна на едно дърво. Сърцето й лудо биеше. Мъчейки се да успокои дишането си, направи ужасяващо разкритие.
Отчаяно искаше да остане и да види голото му тяло.
Ноктите й така силно се забиха в ствола на дървото, че откъртиха парче кора. Как можеше да желае нещо толкова неморално? Как можеше двадесет и шест годишна жена с безупречно поведение толкова бързо да забрави добродетелта?
Съзнанието й трескаво търсеше успокоение и разумно извинение да се върне и да погледа как той плува. Може би… може би, ако видеше Никълъс сега, щеше да омаловажи магическата му мъжественост, така че, ако той пак направи нещо такова, да може да го приеме по-хладнокръвно.
Дори когато събра мислите си, беше сигурна, че се заблуждава. Простата истина беше: желанието й бе толкова силно, че нямаше да устои и щеше да се върне. С лице, сковано и измъчено от укор, Клер се
