толкова сериозно. Лекарят може би се бе объркал. Наистина през последните седмици бодежите в стомаха се бяха превърнали от неприятни усещания в пристъпи от умопомрачаваща болка. Но това със сигурност бе признак за язва — нещо болезнено, но не и заплаха за живота.
Благодарен за умението да контролира изражението си, той продължи да се закопчава.
— Учудващо категорично изказване за един лекар. Мислех, че вие и вашите колеги избягвате да правите подобни мрачни предсказания.
— Известен сте като човек, който цени честността, ваша светлост. — Д-р Джордж Блакмър се зае да подрежда съсредоточено инструментите в лекарската си чанта. — Помислих си, че няма да ви направя услуга, като скрия истината от вас. Човек във вашето положение… има нужда от време, за да сложи нещата си в ред.
Стивън осъзна с болезнена яснота, че лекарят говореше съвсем сериозно.
— Не е ли възможно да се заблуждавате? Като изключим болките в стомаха от време на време, се чувствам съвсем добре.
— Състоянието ви ме притеснява още откакто започнаха тези болки, но се надявах, че първите ми подозрения са погрешни. Истината обаче не може да се отрича повече. — Лекарят вдигна поглед; сивозелените му очи бяха смутени. Имате тумор на стомаха и черния дроб, същото заболяване, което порази и пазача на дивеча ви, мистър Никсън.
Това бе поредният удар. Само за няколко месеца Никсън се бе превърнал от грубоват здравеняк, който прекарваше цялото си време навън, в съсипано от болка бледо свое подобие. И смъртта му бе мъчителна.
Стивън не се чувстваше готов да се погледне в огледалото, затова се зае с шалчето на врата си опипом, извършвайки вдървено обичайните движения.
— Няма ли лечение за тази болест?
— Страхувам се, че не.
Маркизът облече тъмносиния си редингот и приглади гънките по ръкавите.
— Доколко точно е предвиждането ви, че ми остават шест месеца?
Блакмър се поколеба.
— Трудно е да се предрече развитието на една болест. По-сигурно е да кажа, че ви остават не по-малко от три месеца, а колкото до шестте… това е оптимистичният вариант.
С други думи, ако диагнозата на лекаря беше вярна, Стивън нямаше да дочака Коледа. И вероятно щеше да си отиде доста преди това.
Ами ако докторът грешеше? Не беше невъзможно, но Блакмър беше уважаван и съвестен лекар. Намерено дете, отгледано от енорията, той бе толкова обещаващ, че старият херцог, бащата на Стивън, го бе изпратил да учи медицина. В замяна на този жест Блакмър обграждаше с достойни за възхищение грижи семейство Кениън. Невероятно беше да произнесе смъртна присъда на сина на своя благодетел, ако не бе абсолютно сигурен.
Стивън заповяда на вцепенения си от ужас мозък да помисли какви други въпроси да зададе.
— Да продължавам ли да вземам хапчетата, които ми дадохте при последното си посещение, или няма смисъл?
— Продължавайте да ги пиете. Аз дори съм ви предписал още. — Блакмър бръкна в чантата си и измъкна затворено с коркова тапа бурканче. — Това е предимно опиум за притъпяване на болката и някои билки за прочистване на кръвта. Вземайте поне по едно хапче на ден. Повече, ако чувствате болки.
Станали навик, учтивите обноски бяха удобна патерица. Стивън пое бурканчето и рече любезно:
— Благодаря, доктор Блакмър. Ценя откровеността ви.
— Не всичките ми колеги биха се съгласили с мен, но аз смятам, че когато краят е неизбежен, човек би трябвало да има време да се подготви. — Лекарят затвори чантата си с шумно щракване и се поколеба, видимо смутен. — Имате ли други въпроси, ваша светлост?
Когато ставаше въпрос за смъртна присъда, какви други въпроси биха имали значение?
— Не. Желая ви приятен ден, докторе.
Стивън посегна към шнура на звънеца за прислугата.
— Мога и сам да намеря пътя. — С умислен, непроницаем поглед, лекарят се насочи към вратата. — Ще се отбия след две седмици.
— Защо? — попита Стивън, неспособен повече да потиска напрежението в гласа си. Както признахте сам, не можете да ми помогнете с нищо, така че не виждам причина да изтърпявам повече прегледи.
Лицето на Блакмър се изопна.
— Въпреки това ще се отбия. Просто продължавайте да си вземате лекарството и изпратете да ме повикат, ако почувствате нужда.
И високият мъж излезе от личния кабинет на херцога, отпуснал рамене.
Стивън остана да стои неподвижно насред стаята, опитвайки да проумее това, което бе научил току-що. Смърт до няколко месеца. Струваше му се невъзможно. Та той беше само на трийсет и шест години, за Бога. Може би не съвсем млад, но в никакъв случай стар, а и се чувстваше в превъзходно състояние. Освен леката форма на астма, която бе имал като дете, винаги се бе радвал на непоклатимо здраве.
През вцепенението му започна да се прокрадва гняв. Всъщност би трябвало да е наясно, че тук възрастта няма нищо общо. Съпругата му Луиза не беше навършила дори трийсет години, когато почина от треска. Смъртта й бе страшен удар, но поне бе милостиво бърза. Погледът му падна върху огледалото в позлатена рамка над камината. Отражението в него не се различаваше по нищо от онова, което бе видял само преди час — висока, слаба фигура, кестеняви коси, мъжествено лице, типично за рода Кениън, с израз на горда независимост. Само допреди час той бе херцог в разцвета на силите си, мъж, приключил току-що траура за покойната си съпруга, започнал да мисли за ново начало.
А сега вече бе ходещ мъртвец.
Гневът избухна отново, силен както по времето, когато бе навършил петнайсет години и баща му бе обявил уреждането на подходящ брак за него. Лейди Луиза Хейуърд бе още дете, но обещаваше да стане красавица и притежаваше прекрасни маниери. Старият херцог бе убеден, че от нея ще излезе съвършена съпруга и херцогиня.
Тогава Стивън се бе разбунтувал яростно, че подобно важно решение може да се взема без негово знание. Кратката му съпротива бързо бе пометена от гнева и упреците на баща му. Когато малко по-късно излезе от библиотеката, младежът вече бе приел да изпълни дълга си.
Не можеше да не признае заслуженото на стария херцог: той се бе оказал наполовина прав. Луиза се бе превърнала в съвършена херцогиня, макар и не в съвършена съпруга.
Тръгна към вратата, която свързваше неговите покои с тези на херцогинята. Не беше стъпвал там повече от година, всъщност от деня, в който Луиза бе умряла. Честно казано, и преди това не бе влизал често в нейните покои.
Спалнята и будоарът бяха безупречно чисти и подредени, а единствената следа от присъствието на Луиза бяха прелестните й ръкоделия. Красиво бродирани възглавници, покривки за столове, прекалено съвършени, за да се осмелиш да седнеш върху тях. Всеки път, когато се сетеше за своята съпруга, той я виждаше привела глава над някаква бродерия. Бе изживяла краткия си живот с лекота, водена от поговорката, че името на една дама се появява във вестниците само три пъти: при раждането й, във връзка със сватбата й и за последен път — когато почине.
Стивън затвори вратата и се върна в своя кабинет. На стената висеше портрет на Луиза. Беше нарисуван от сър Антъни Сийтън, най-добрият портретист в Англия. Той бе предал убедително порцелановата красота на покойната херцогиня и скритата зад загадъчния й поглед тъга.
Стивън се запита за хиляден път, дали все пак зад безупречните й обноски не се криеха силни емоции. Страст, гняв, любов, омраза… каквото и да е. Но дори да бяха съществували подобни дълбоки чувства, той така и не ги бе открил. През всичките години на брачния им живот двамата не си бяха разменили дори една остра дума. За гнева бяха нужни емоции.
Тя наистина тъгуваше, че не бе успяла да роди дете. Но потиснатостта й се дължеше на убеждението, че не бе изпълнила дълга си. За разлика от Стивън тя не страдаше от липсата на деца. Но бе продължила да изпълнява неизменно съпружеския си дълг и бе настоявала Стивън да я посещава редовно в спалнята й, макар интимността им да бе лишена от всякаква радост и страст.
