— Роза! — извика Мария Фицджералд. — Лявото ми крило се разпада!
— Момент, мамо — отвърна Розалинд.
Пъргаво забоде карфицата в края на дългата бляскава синьосива материя и я прикрепи към грубата дървена стена на плевника. Изящно падащите гънки на плата изпълняваха ролята ту на кралски завеси, ту на забулено от мъгла море. Със същия успех пресъздаваха и вълшебни пещери. Закачи другия край на около шест метра по-нататък, огледа внимателно резултата и отиде да помогне на майка си.
В плевника кипеше трескава дейност, тъй като театралната трупа „Фицджералд“ се подготвяше за започващото само след няколко минути представление. Макар да представяха „Буря“ в малко забутано градче и половината от изпълнителите да не бяха истински актьори, всички членове на трупата приемаха съвсем сериозно работата си.
Едно от сребристите криле на Мария бе увиснало. Розалинд измъкна игла и конец и нареди:
— Обърни се.
Майка й се завъртя на токове послушно, за да й даде възможност да направи нужното. Пищните закръглени форми на Мария Фицджералд едва ли отговаряха на представата на Шекспир, когато е създавал образа на изящната елфида Ариел. Полупрозрачните, въздушни катове на сценичния й костюм обаче щяха да спечелят одобрението на мъжката част от публиката, а актьорските умения й позволяваха да превръща всяка роля в своя.
Розалинд прикрепи увисналото крило към корсажа на майка си с десетина бързи бода.
— Готова си, също като нова. Само недей да отлиташ на короната на някое дърво.
Мария се изсмя. В същото време пропя ясен сопранов глас:
— Роза, отчаяно се нуждая от теб! Не мога да открия огърлицата на Миранда.
Розалинд завъртя очи и се спусна към по-малката си сестра. Джесика, родна дъщеря на Томас и Мария Фицджералд, бе наследила красотата и изразителния актьорски талант на своите родители. Пърхайки с тъмните си ресници, тя заяви драматично:
— Ако не окача тези бляскави морски създания около врата си, всички ще гледат Едмънд вместо мен. А това ще наруши равновесието в пиесата.
— Много добре знаеш, че мъжете, които няма да зяпат мама, ще зяпат теб. Колкото до огърлицата, мисля, че е в тази кутия.
Джесика бръкна в скрина, който се използваше и като декор в морската пещера на Просперо. Миг по- късно измъкна оттам почти триметров копринен шнур със закачени по него гледжосани раковини, морски звезди и морски кончета.
— Вярно! Как успяваш да поддържаш ред във всичко?
— Организационните умения са скучната дарба на неталантливите — отвърна Розалинд, докато увиваше дългия шнур с украшенията около стройното тяло на сестра си.
Джесика се засмя и рече:
— Глупости. Ти имаш всевъзможни таланти. Трупата би се разпаднала без теб. — Огледа високата фигура на Розалинд. — И ако не беше този ужасен костюм, мъжете щяха да зяпат и теб.
— Мога да мина и без подобно удоволствие — отговори, докато закрепваше грижливо с карфици дългата огърлица за костюма на сестра си. Не желаеше да се спъне в някоя увиснала морска звезда, както бе станало в Лемстър. Тогава бе паднала право в скута на кмета; не че той бе имал нещо против. — Освен това аз си харесвам ужасния костюм. Трябва да признаеш, че Калибан е чудесна роля за мен. Не изисква почти никаква игра.
Тези думи поразиха Джесика. Тъй като театърът бе нейният живот, през ума й никога не бе минавала мисълта, че осиновената й сестра може да не изпитва същото.
— Ти си доста добра актриса — заяви искрено тя. — Справяш се прилично с всички роли.
— Искаш да кажеш, че произнасям репликите си ясно и не се препъвам на сцената — отвърна бодро Розалинд. — Това не прави от мен актриса, скъпа.
— Розалинд! — избумтя плътен баритон от другия край на плевника. Изплашените гълъби се разлетяха от гредите. — Помогни ми със светлините.
— Идвам, татко. — Младата жена прекоси импровизираната сцена и се приближи към Томас Фицджералд, който, в богатата магьосническа роба на Просперо, нагласяше сценичното осветление. Тя вдигна една от рефлекторните газени лампи и я постави трийсетина сантиметра по-вляво, след което премести другата малко по-вдясно. — Ето, така ъглите ще бъдат по-добре осветени.
— Права си както винаги, скъпа — промълви с пълна с обич усмивка Томас. Посочи към вратата. — Брайън каза, че навън вече се е събрала прилична тълпа.
— Разбира се. Ние сме най-вълнуващото събитие за това лято във Флечфийлд.
Розалинд огледа посипаната със слама сцена. Декорите бяха поставени, всички актьори — облечени. Отвън Калвин продаваше билети. Всичко беше готово за представлението.
Колко подобни сцени бе оглеждала? Неколкостотин? Няколко хиляди? Потисна въздишката си. Беше прекарала по-голямата част от живота си на подобни места. Бе участвала в създаването на изпълнени с вълшебство вечери за местните жители, после си събираха багажа и потегляха към следващия град. Струваше й се, че двайсет и осем години бяха прекалено много за подобен начин на живот, но възрастта очевидно не помрачаваше устрема на нейните осиновители. Те обаче бяха артисти. Докато Розалинд Джордан, намерено дете, вдовица и участник в трупата, не беше. Понякога си мислеше с копнеж, колко хубаво би било да има място, което би могла да нарече свой дом.
Но всички, които обичаше, се намираха под този покрив и това компенсираше и най-уморителните страни на живота по пътищата.
— По местата, моля! — извика тя.
Участниците се спуснаха зад сцената. Щом зае на свой ред мястото си, Розалинд даде знак на малкия си брат Брайън да отвори вратата и да пусне чакащата публика.
Беше време за вълшебството.
Едноседмичното безцелно пътуване бе поусмирило значително яростта на Стивън. Настроението му бе преминавало от крайност в крайност, от гняв към страх и трескава надежда, че Блакмър е сгрешил, макар двата болезнени стомашни пристъпа да бяха направили диагнозата много по-вероятна. За щастие и двете атаки бяха станали нощем, когато бе сам в стаята си в странноприемницата. Молеше Господ да не му се случи такова нещо пред хора, макар че рано или късно щеше да стане точно така. Опитваше да не мисли за това.
С горчив хумор бе решил да брои дните, които му оставаха. При положение че разполагаше най-малко с три месеца, Стивън започна да брои в обратен ред от деветдесет. Ако бе все още жив, когато стигнеше до нула, щеше да започне да брои нагоре, защото всеки следващ ден щеше да бъде нещо като подарък.
Усещайки непрестанно часовника на времето, който тиктакаше неумолимо, той се бе насочил от Ашбъртънското абатство към Марчис, пограничната област, където уелсци и англичани водеха схватки от векове. Когато прекоси стария римски път, водещ на запад към Уелс по протежение на южните брегове, той бе дръпнал юздите на коня си с намерението да отиде на гости на брат си. Майкъл бе воювал и имаше богат опит от многобройните си срещи със смъртта.
Стивън обаче все още не беше готов да разкрие ужасната новина на брат си. Може би защото бе по- голям. Макар през последната година и половина да бяха станали по-близки, не му се искаше да се появи в дома му като треперещ от страх молител. Това вероятно доказваше, че макар да се бе отказал от високомерието, гордостта заемаше все още голямо място в душата му.
Така че продължи на север към Херефордшир, после зави на изток, като се наслаждаваше на уханието и цветовете на късното лято. Беше му интересно да си наема стая в хан, да се пазари за цената й или за цената на обяда. Като благородник към него се бяха отнасяли винаги учтиво. Сега промяната му доставяше удоволствие. Наистина понякога беше страшно скучно да бъдеш херцог.
Пътуването му обаче го караше да се чувства самотен. Винаги бе оставал чужд на бурните, често детински емоции на повечето представители на човешкия род. Но сега понякога му се струваше, че се е превърнал в призрак и само наблюдава действията на смъртните, без да участва в тях. Време беше да
