Дали тя щеше да се грижи за него през последните месеци от живота му? Или това бе привилегия на хората, които се обичат? Двамата бяха в най-добрия случай приятели. А в най-лошия — непознати, които от време на време спяха в едно легло.
Младият мъж се приближи до прозореца и се загледа към обширните земи на Ашбъртънското абатство. Малкото езеро блестеше като сребърно огледало. Не помнеше някой да му бе казвал, че един ден тези земи ще бъдат негови; сякаш винаги го беше знаел. Най-голямото удоволствие в живота му бе идвало именно от това имение.
Ако Блакмър беше прав, скоро по-малкият му брат Майкъл щеше да стане господар тук. Стивън отдавна бе приел, че брат му или синът на брат му един ден ще бъде следващият херцог, но смяташе, че този момент е доста далеч в бъдещето. Десетилетия.
Брат му щеше да бъде справедлив и способен херцог, тъй като също бе човек на дълга. Но той мразеше това място. Винаги го бе мразил. И Стивън не го винеше, като знаеше какво бе преживял тук. Бе нарочен за черната овца на семейството. Но това означаваше, че Майкъл щеше да продължи да живее в имението си в Уелс, което обичаше значително повече. А земите в Ашбъртън щяха да потънат в мълчание и в очакване някой от бъдещите наследници да се влюби в древните постройки, във великолепната голяма зала и притихналата манастирска градина.
Гневът му премина в ярост. Цял живот Стивън бе изпълнявал дълга си, бе се старал да изпълнява своите задължения, да бъде достоен за произхода си. Винаги беше на върха както в спорта, така и в науката, докато бе учил в Хароу и Кеймбридж. Целенасочено се бореше с високомерието, което баща му смяташе за подходящо за един Кениън. Според Стивън истинският благородник не се нуждаеше от високомерие или самохвалство. Бе се отнасял с уважение и внимание към съпругата си, никога не я бе обвинявал за това, което не бе в състояние да му даде.
Винаги бе играл според правилата. И за какво? За какво?
Блъсна ядно с ръка порцелановите украшения и вазата със свежи цветя върху стоящата до него изящна масичка и те се разбиха върху пода. Беше живял така, както бе предопределено за рода му, но това изобщо не беше живот. И сега, когато най-сетне беше в състояние да живее според разбиранията си, се оказваше, че времето му е изтекло. Не беше справедливо. Изобщо не беше справедливо.
Сега, след като най-сетне безкрайните войни бяха приключили, той възнамеряваше да посети Виена, Флоренция и Гърция. И да върши нещо единствено защото му е приятно. Искаше да разбере дали е способен на страст, може би да си намери друга съпруга, с която да се разбира във всяко отношение, а не просто да бъде съвършена херцогиня.
Завъртя се на пети, все още задушаван от гняв. Той лично нямаше намерение да обсъжда състоянието си с когото и да било, но подобни новини никога не оставаха тайна за дълго. Скоро в очите на познатите му щеше да се появи любопитство; несъмнено щяха да се питат още колко му остава. И, още по-лошо — щяха да го съжаляват.
Съседите му щяха да започват да си шепнат, щом влезеше в някой салон. Очите на личния му камериер Хъбъл щяха да бъдат вечно пълни със сълзи и това щеше да влоши още повече тази и без това достатъчно кошмарна ситуация.
За първи път в живота си Стивън се изпълни с непреодолимо желание да се измъкне от Ашбъртънското абатство и от всичко, което му налагаше то. Закрачи нервно из стаята. Макар да бе заобиколен от хора, нямаше на кого да излее душата си. В Ашбъртън той беше херцогът, винаги спокоен и владеещ положението. Но сега изпитваше отчаяно желание да отиде някъде, където не го познават, докато приеме смазващата диагноза на Блакмър. Искаше да бъде анонимен и свободен, дори само за няколко седмици.
Е, защо не? Спря да крачи напред-назад и се замисли. Нищо не го спираше. Можеше да отиде където си поиска. Можеше да посещава селските панаири и да заглежда красивите момичета. Да отсяда в ханове, които дори слугите му биха сметнали за твърде неугледни. Пък и август бе прекрасно време за разходка из Англия.
Това може би бе последното му лято.
Влезе в спалнята си, дръпна рязко едно чекмедже и извади от него два ката бельо. Щеше да пътува с кон и не трябваше да носи много багаж. Как ли се перяха на път обикновените хора? Щеше да бъде интересно да разбере.
Вратата се отвори. Влезе личният му камериер.
— Чух, че нещо се счупи, ваша светлост. — Хъбъл спря и очите му се разшириха при вида на безредието. — Ваша светлост?
Стивън се изправи и се обърна с гръб към образувалата се върху леглото му купчина. След като Хъбъл така и така бе дошъл, поне можеше да му стегне багажа. С негова помощ щеше да тръгне още по- скоро.
— Отивам на почивка — заяви Стивън със самоирония, разбираема единствено за него. — Приготви ми кожените дисаги.
Слугата погледна недоумяващо дрехите.
— Да, сър. Къде отиваме?
— Ти не отиваш никъде. Заминавам сам.
Прибави едно доста изтъркано томче с произведенията на любимия си Шекспир към купчината.
Тази новина изуми окончателно камериера. Той беше компетентен и добросърдечен човек, но така и не бе успял да разбере странностите на своя господар.
— Но кой ще се грижи за дрехите ви, сър?
— По всичко личи, че ще трябва да се справям сам. — Стивън отключи едно от чекмеджетата на бюрото си и извади пари, достатъчни за няколко седмици. — Ще бъде много поучително.
Хъбъл потрепери видимо при мисълта, колко ниско щеше да падне господарят му. Херцогът додаде остро, за да предотврати неизбежните протести:
— Никакви спорове, никакви коментари. Просто приготви проклетия багаж.
Камериерът преглътна е усилие.
— Много добре, сър. Какви дрехи ще желаете?
Стивън сви рамене.
— Избери нещо по-семпло. Нямам намерение да ходя по балове.
Извади златната си кутия за карти от чекмеджето на бюрото, но в последния момент се отказа и я върна на мястото й. След като нямаше да пътува като херцог Ашбъртън, нямаше нужда и от карти.
После седна и написа по няколко реда на секретаря и иконома, за да им даде наставления да продължават да действат както досега. След кратък размисъл се отказа да пише на брат си и на сестра си. Щеше да има предостатъчно време да го направи по-късно.
През това време Хъбъл приготвяше багажа. Като приключи, попита с глух глас:
— Къде да изпращам спешните съобщения, ваша светлост?
Херцогът запечата последното си писъмце.
— Никъде. Не желая да получавам съобщения.
— Но, сър… — понечи да се възпротиви Хъбъл, ала се отказа, щом господарят му го изгледа. Позволи си само да попита: — Колко ще отсъствате, ваша светлост?
— Нямам представа — отвърна троснато младият мъж. — Ще се върна, когато реша, и нито миг по- рано.
— Сър, не можете да избягате оттук просто така! — възкликна безпомощно камериерът.
— Аз съм благородният херцог Ашбъртън — заяви с горчивина Стивън. — И мога да правя каквото си искам.
Вдигна на рамо издутите кожени дисаги, после се сети, че трябва да вземе още нещо. И без това едвам щеше да побере бурканчето с хапчетата на Блакмър.
Завъртя се на токове и тръгна към вратата. Нямаше представа колко време му остава, но възнамеряваше да се наслади на всяка минута.
Глава 2
