стремглаво, отколкото във Флечфийлд.
Насочи поглед към пътя пред себе си. На около половин миля една карета и четири фургона бяха отбили встрани, тъй като последният фургон бе затънал в калта. Двама мъже разпрегнаха конете от средната кола, за да помогнат за измъкването на последната.
Събралите се наоколо хора му се сториха смътно познати. Стивън се взря и разпозна театралната трупа Фицджералд. Очевидно бяха тръгнали рано тази сутрин. Томас Фицджералд даваше нареждания за измъкването на фургона от калта. Някакво момче тръгна към реката, а дамите от трупата започнаха да се разхождат покрай пътя, съпровождани от някакво куче.
С изключение на една от тях. Младият мъж се усмихна, когато разпозна светлокестенявата глава на Розалинд Джордан, която не носеше боне. И сега нямаше как да добие представа за фигурата й, тъй като се бе увила в огромен шал. Освобождаването на фургона обаче щеше да отнеме време. Достатъчно, за да успее да се приближи до пътуващите актьори, да предложи любезно помощта си и да разгледа лейди Калибан отблизо. Без да губи и миг повече, подкара коня си надолу по хълма.
Мястото, където пътят ставаше равен, беше на не повече от деветдесет метра от придошлата река. Херцогът хвърли поглед натам и се намръщи. Тъмнокосото момче беше яхнало надвиснала над бурните води върба. Родителите му трябваше да го държат под око, не че това бе лесна задача, когато се отнасяше за момче на неговата възраст.
Насочи вниманието си отново към фургоните, но внезапно чу сух пукот и стреснат вик. Погледна обратно към реката точно навреме, за да види как клонът, на който се бе покатерило момчето, започна да се накланя надолу с ужасяващо бавно движение. Най-накрая се пречупи напълно и малката фигура полетя към бушуващите води.
От групата край фургоните се чу тревожен вик. Стивън пришпори коня си към реката, видя, че членовете на трупата се спуснаха също натам.
Щяха обаче да пристигнат прекалено късно. Течението понесе детето към херцога със скоростта на препускащ кон. Малката тъмнокоса глава изчезна под калните води. Момчето или не можеше да плува, или нямаше сила да се бори с побеснелите води.
Младият мъж стигна до брега и скочи от коня си. Той беше единственият, пристигнал навреме, за да помогне, но как да го направи? Наоколо нямаше паднал клон, който да подаде на детето, тъй като точно тук реката минаваше през засадено с пшеница поле. Конят му Юпитер бе чудесен, но винаги се бе страхувал от вода. Невъзможно беше да го убеди да влезе в реката достатъчно бързо, за да спасят детето.
Още преди да стигне до логично заключение Стивън смъкна сакото си. След това погледна към реката и замръзна. Беше достатъчно бурна, за да обезсили дори човек в разцвета на силите си, при това — добър плувец. Той не беше герой. Ако се хвърлеше да спасява момчето, най-вероятно щеше да се удави и той. Смъртта нямаше да го настигне след четири-пет месеца, а още сега, посред бял ден, пред погледите на десетина непознати.
Не беше готов все още. Впери поглед в придошлите води, вцепенен от страх, неспособен да помръдне.
В този момент главата на детето се показа на повърхността. Погледите им се срещнаха. Ужасът и отчаянието в очите на давещото се момче накараха херцога да направи две стъпки напред и да се хвърли в мътните води. Те се оказаха изненадващо студени за такъв топъл летен ден. Вълните го заблъскаха, докато той се бореше да стигне до средата на коритото. Все пак успяваше да напредва. Щеше да стигне до момчето след десетина загребвания.
Вече почти беше стигнал до него, когато то потъна отново. Стивън се гмурна и се протегна колкото може по-надалеч. Пръстите му достигнаха до някакъв движещ се обект и го сграбчиха; оказа се, че това е китката на детето. Дръпна малкото телце по-близо към себе си, за да може да го хване по-здраво, като същевременно риташе силно с крака, за да не потънат.
Момчето опитваше да си поеме конвулсивно въздух, когато главите им се подадоха на повърхността. Младият мъж обгърна с ръка гърдите му и заплува към брега.
Тъй като загребваше само с едната си ръка, напредваха доста бавно. Едва не изпусна детето, когато някакъв носещ се по течението клон го блъсна в гърлото. Задави се, нагълта вода и потъна. Когато най- сетне успя да се измъкне заедно с момчето, вече се чувстваше напълно изтощен. Но до брега оставаше само около метър и половина. Протегна уморено ръка да се вкопчи в спасителната твърд и в този момент чу предупредителен вик.
Но беше късно. Нещо се стовари отгоре му с ужасна сила и той престана да вижда и да чувства.
Глава 4
Задъхана от усилието, Розалинд едва догонваше мъжете от трупата, тичащи към реката. Нямаше обаче да успеят да стигнат навреме. Ако не станеше някакво чудо, братчето й щеше да се удави пред очите им. Беше толкова задъхана, че можеше да се моли само наум.
И тогава видя как някакъв конник пресече пътя и се спусна към реката. Непознатият скочи от животното, щом стигна до брега, и съблече дрехата си. Огледа напрегнато бурните води, хвърли се в тях и се насочи към Брайън.
Калвин Еймс, кочияш на трупата и момче за всичко, който тичаше след нея, изруга, когато и мъжът, и брат й изчезнаха.
— Проклет глупак. Сега и двамата ще се удавят.
— Не! — извика извън себе си Томас. Дишаше трудно и бе зачервен като рак, но не намали темпото. — Ще стигнем навреме. Трябва.
Непознатият се появи отново, стиснал Брайън под едната си мишница.
— Вижте! — възкликна Розалинд, обсипвайки със страстни благодарствени слова незнайния благодетел, който се бореше с природната стихия.
Но кипящите води бяха безмилостни. Дали щеше да успее този силен мъж да се добере до брега, след като плуваше само с едната си ръка? Засега се справяше, макар бавно и мъчително.
В този момент отново я обзе страх. Към плуващата сред реката двойка устремно се носеше някакъв пън. Скрит почти напълно под разпенените води, той бързо приближаваше. Розалинд извика, за да предупреди непознатия, въпреки че той нямаше как да избегне сблъсъка с дървото, дори да го бе забелязал.
То ги удари и двете тъмнокоси глави изчезнаха.
Измина дълга, сякаш безкрайна минута. И тогава младата жена видя как непознатият изплува отново, все така стиснал здраво Брайън. Най-после късметът бе на тяхна страна. Течението ги бе отнесло в гориста местност. Точно пред тях друга върба се бе надвесила над реката, потопила най-ниските си клони в нея. Мъжът се хвана за тях, без да изпуска момчето. Не направи опит да стигне до брега; очевидно бе прекалено изтощен.
Миг по-късно членовете на трупата стигнаха до върбата. Розалинд установи с ужас, че половината й корени бяха отнесени от течението. Изваждането на двамата от реката щеше да бъде опасно.
Преценил обстановката с един поглед, Калвин заяви троснато:
— Отивам аз. Аз съм най-дребен.
До неподвижните фигури достигаше един дебел клон, увиснал само на трийсетина сантиметра над водата. Калвин се покатери и започна да се придвижва предпазливо напред. Тесните листа на върбата потрепериха и клонът изпука заплашително под тежестта му. Когато стигна достатъчно близо, той извика:
— Брайън, момчето ми, можеш ли да ме хванеш за ръката?
Детето вдигна глава. Очите му бяха като стъклени, но се протегна и се вкопчи в ръката на Калвин. След което се измъкна с известно усилие от хватката на непознатия. Калвин го подаде към брега.
Със стичащи се по лицето сълзи, Томас измъкна сина си от водата и го притисна в обятията си.
— Дяволите да те вземат, ако направиш пак нещо толкова глупаво, аз лично ще те удавя!
Момчето зарови лице в гърдите на баща си, цялото му тяло трепереше.
Изпълнена с благодарност, Розалинд насочи вниманието си към спасителя на своя брат.
— Хей, сър — извика Калвин, — имате ли нужда от помощ?
