Никакъв отговор. Мъжът бе все така вкопчен в клона на върбата, тялото му се поклащаше от течението на реката, но не даваше никакви признаци на живот. Розалинд се намръщи.
— Изглежда не ни чува. Сигурно е замаян от удара на пъна.
Измъкна колана на роклята си и го подаде на Калвин.
— Завържи го около него, за да не бъде отнесен, ако се случи нещо.
Кочияшът кимна и запълзя отново по клона, за да увие колана около незнайния благодетел, преметнал другия му край около ръката си.
— Джеремайя — извика той, — можеш ли да ми помогнеш? Този човек е доста едър.
Джеремайя Джоунс кимна. Едър, спокоен мъж, той изпълняваше характерни роли и се грижеше за конете. Придвижи се пъргаво към клона и залази по него. Дървото изпращя и се наклони още повече, но, слава Богу, удържа. Обединили усилията си, двамата успяха да измъкнат непознатия от реката.
Розалинд се отпусна на колене, за да го прегледа, доколкото може. В това време пристигнаха останалите жени от трупата. Алоишъс подскачаше около тях, Мария и хрътката едва не задушиха уплашеното момче, като Мария ту благодареше на Бога, ту мъмреше сина си. Розалинд се усмихна леко, но вниманието й бе погълнато от мъжа, който лежеше в безсъзнание пред нея. Оставил Брайън в прегръдките на съпругата си, Томас се приближи.
— Този смелчага не се е удавил, нали?
Тя поклати глава.
— Пулсът и дишането му са нормални. Но онзи пън го е ударил здравата.
Пръстите й се плъзнаха по мокрите му коси. Сухи те сигурно са тъмнокестеняви, помисли си. На мястото на удара на главата му имаше подутина. След като го опипа грижливо, младата жена заяви:
— Не мисля, че е ранен сериозно, но трябва да го заведем на лекар. Редминстър е най-близо. Можем да му направим легло в един от фургоните и някой да го закара в града, докато другите измъкнат другия фургон от калта. Според теб Брайън трябва ли да се прегледа също?
— Аз съм добре — отвърна с потрепващ глас момчето. — П-погрижи се добре за този джентълмен, Рози. Помислих си, че с мене е свършено.
— Така е — съгласи се Томас. — Ако не беше той… — Гласът му пресекна за момент. — Калвин, доведи коня на човека. Джеремайя, докарай колкото може по-наблизо първия фургон. Роуз, тръгвай с тях и се грижи за него. Ще се видим в „Трите корони“ в Редминстър.
Калвин и Джеремайя тръгнаха да изпълняват задачите си. В този момент се приближи Джесика и погледна към непознатия.
— Боже мили! — възкликна тя. — Та това е мъжът, когото забелязах на снощното представление… красавецът.
Едва сега Розалинд се вгледа внимателно в пострадалия.
— Май че си права. Дръж си ръцете по-далеч от бедния човек, докато дойде в съзнание и бъде в състояние да се защитава, Джес.
Джесика изпръхтя презрително и коленичи до сестра си.
— Може да не е лорд, но със сигурност е смел.
Розалинд кимна мълчаливо в знак на съгласие, като оглеждаше лицето му. Определено беше хубав, но чертите му бяха някак сурови. Чувствените устни издаваха, че притежателят им е способен на силни страсти, а двете дълбоки линии покрай тях — че умее да се контролира. Имаше вид на човек, свикнал да му се подчиняват. И в това нямаше нищо чудно, тъй като такива дрехи можеше да носи само един джентълмен. Но, странно, стройното му силно тяло и мускулестите ръце показваха, че е свикнал на физическо напрежение.
— Защо не видим дали няма документи, за да научим името и адреса му? — предложи Джесика. — Може би е добре да предупредим някой негов близък.
Сестра й се поколеба, после поклати глава.
— Предпочитам да не ровим из вещите му, ако не се наложи. Той сам ще ни каже, когато дойде на себе си.
— И ще разруши загадъчността си — отвърна със съжаление Джесика. — Вероятно ще се окаже, че е прекалено разумен и надут, със съпруга и осем деца.
Не беше изключено. Но докато увиваше внимателно раменете му с широкия си шал, Розалинд си помисли, че това няма никакво значение. За нея той щеше да си остане винаги герой.
Стивън постепенно дойде в съзнание. Клатушкаше се. В кораб ли беше? Не, в някаква карета. Лежеше по гръб и наоколо му нямаше почти никакво място. Тялото го болеше навсякъде.
Боже, да не би да бяха решили погрешно, че е мъртъв, и да го бяха затворили в ковчег? Беше чувал ужасяващи истории за погребани по погрешка живи хора. Отвори рязко очи и установи с огромно облекчение, че се намира в покрит с брезент фургон. Движенията му бяха така ограничени, защото бе заобиколен от сандъци и кутии. Лежеше на мек дюшек и бе завит грижливо с одеяло.
Главата го болеше много. Повдигна несигурно длан към нея, но някой я хвана във въздуха, за да го възпре.
— По-добре не пипайте превръзките — заяви дрезгав контраалт. — Получихте доста силен удар в главата.
Младият мъж погледна вдясно и премигна. До него беше коленичила лейди Калибан. Или по-скоро мисис Розалинд Джордан. Докато поставяше внимателно ръката му върху постелката, лъч слънчева светлина превърна косите й в злато, кехлибар и тъмен бронз. Всички цветове на есента, макар хората без въображение да биха ги нарекли светло-кестеняви. Изражението й говореше за чувство за хумор и за интелигентност. Бе го видял още снощи на сцената.
Но не бе очаквал искрената топлота в тъмнокафявите й очи. Херцогът се взря в шоколадовите им дълбини, хипнотизиран от факта, че всичката тази добронамереност и съпричастност бяха насочени към него.
— Как се чувствате? — попита тя.
Ако очите й бяха шоколадови, гласът й наподобяваше най-хубавото отлежало бренди, една глътка от което можеше да подейства като силен удар. И тъй като към всичко това се добавяше подобната й на сметана кожа, тя определено му напомни за най-вкусните неща, които бе опитвал в живота си.
Но ако й го кажеше, тя щеше да го помисли за малоумен. Опита да отговори с „Много добре“, но от пресъхналото му гърло излезе нещо подобно на грачене.
Прекрасната непозната посегна към каната, която стоеше край нея.
— Звучи иронично след онова, което преживяхте, но все пак — искате ли вода?
Той кимна. Мисис Джордан вдигна каната и напълни една калаена чаша. Приближи я до устните му, за да може да пие. После седна отново върху петите на сгънатите под тялото си крака.
— Помните ли какво се случи? Реката?
Херцогът се замисли и потръпна при живия спомен за теглещото го течение и буйните води.
— Момчето добре ли е?
— Брайън е в чудесна форма. По-добре от вас всъщност. Той е малкият ми брат. Сега ви караме при лекар, за да се уверим, че не сте ранен сериозно.
— Благодаря — прошепна той; гласът му все още почти не се чуваше.
— Ние трябва да ви благодарим. Цялото ми семейство ще ви бъде вечно благодарно за това, което сторихте. — Мисис Джордан се намръщи. — Във Флечфийлд ли живеете? Може би трябваше да ви откараме там, но Редминстър е по-близо.
Той поклати глава.
— Живея в… западната част на страната — успя да обясни той.
— В такъв случай ще се грижим за вас, докато се възстановите достатъчно, за да отпътувате за дома си. — Постави длан върху ръката му. — Аз съм Розалинд Джордан. Страхувам се, че дори не знам името ви. Аш…
Раздразненото гърло не му позволи да довърши името си.
