Розалинд въздъхна и лицето й помръкна.
— Беше някога, отдавна. Мъртъв е от години.
— Съжалявам — отвърна Стивън, опитвайки гласът му да звучи искрено, макар в действителност думите й да го изпълниха с удоволствие.
Значи лейди Калибан беше вдовица. Прелестна, необичайна вдовица, която не се бе разстроила никак от това, че бе легнала в леглото на непознат мъж и бе разбудена от целувките му.
Споменаването на покойния й съпруг я накара да се изправи.
— Трябва да те оставя да почиваш. След като вече си толкова по-добре, отивам в моята стая. Но преди да изляза искам да знам имаш ли нужда от нещо.
Херцогът преглътна неприличния отговор, който му дойде наум, и попита:
— Трупата утре ли си тръгва от Редминстър?
— Не, градът е по-голям от Флечфийлд. Ще останем няколко дена. — Усмихна се. — Дори разполагаме с доста приличен театър в залата за събрания, балове и други подобни в страноприемницата „Роял Джордж“.
— Защо не отседнахте в „Роял Джордж“? Смятате, че почитателите ви ще ви досаждат?
— Възможно е. Но истинската причина е, че не можем да си позволим цените там — отвърна бодро тя и отвори вратата. — До утре сутрин, Стивън.
След като остана сам, той се изправи предпазливо на крака. Пак му се зави свят, но премина бързо. Прекоси стаята, като усещаше ясно всяко натъртване от днешното си приключение в реката, и се приближи до багажа си. Измъкна бурканчето с хапчетата на Блакмър. Вземаше лекарството редовно, въпреки че едва ли имаше полза от него. Поне тази вечер опиумът щеше да успокои пулсиращата му от болка глава. Извади две таблетки и ги изпи с чаша вода.
Върна се в леглото. Чувстваше се достатъчно изтощен и несигурен на краката си, за да побърза да легне отново. Въпреки всичко заспа в изненадващо добро настроение.
След като гледа „Буря“, той бе решил, че не желае нито съпруга, нито изкуствената страст на някоя куртизанка. Лесно беше да го кажеш, когато желанието ти е задрямало. Но ето че сега то се бе върнало с пълна сила. Може би нямаше да бъде невъзможно да привлече в леглото си някоя добросърдечна, привлекателна жена, достатъчно свободомислеща, за да приеме с лекота една любовна връзка. Дали Розалинд Джордан беше такава? Искаше му се да го вярва.
Боже, колко му се искаше!
Щом се върна в стаята си, Розалинд откри с благодарност, че сестра й още не се е прибрала от представлението. Отпусна се в леглото, притиснала ръце към устата си.
Както бяха забелязали и двете с Джесика още по време на представлението, Стивън Аш беше… много привлекателен. И не само защото беше висок, силен и красив. Беше се оказала права, когато забеляза страст в чертите на лицето му, докато той лежеше в безсъзнание. Нещо повече, беше готова да се хване на бас, че под фасадата от изпълнена с ирония невъзмутимост се криеше характер с по шекспировски сложна многопластовост. Страст и скрит огън. Тъмни, неустоими течения, които съдържаха… какво? Гняв, мъка, желание? Истински Хамлет, човек с естествен авторитет. И в същото време бе безупречно учтив, нещо, което й допадаше безкрайно.
Освен че, разбира се, целуваше страхотно. Част от нея искаше да бяха останали по-дълго в това нереално, забулено от мъгла състояние между будуване и сън. В обятията му се бе чувствала приютена. Защитена. Желана. И съвсем мъничко притеснена.
Каза си твърдо, че позволява на въображението си да я води накъдето си иска. Двамата с мистър Аш бяха непознати и той й се струваше интригуващ просто защото се различаваше от повечето й познати.
Чергарският й живот бе станал причина познатите й да бъдат предимно актьори и други видове скитници. Обожаваше баща си и повечето от останалите артисти, които бе срещала през годините. Но се бе заклела да не се омъжва вече за такъв човек. Чарлз Джордан бе ослепително красив и, когато решеше, невероятно очарователен. Но също така бе непочтен и на него не можеше да се разчита. Освен това нямаше талант.
Младата жена се изсмя при последната мисъл и легна възнак на леглото си. Очевидно се чувстваше в достатъчна степен Фицджералд, за да смята лошата игра като недостатък на характера.
Но въпреки това се различаваше от останалите Фицджералд. Мистериозните родители, които не можеше да си спомни, бяха оставили своята следа върху й, както на физическо, така и на умствено ниво. Останалите членове от семейството на нейните осиновители изглеждаха доволни от този номадски начин на живот, но Розалинд често се заглеждаше в къщите, край които минаваха, и се питаше какво ли би било да живееш постоянно в някоя от тях. Беше достатъчно да разговаря с хора като Стивън Аш, за да осъзнае, колко освежаващо е да общува с човек без артистичен темперамент. Понякога си мечтаеше да се омъжи за някой добродушен дребен земевладелец и да създаде с него дом и семейство.
Тя въздъхна. Макар мечтите й да не бяха необичайни, със същия успех можеше да пожелае замък на луната и рицар с лъскава броня. Жестоката истина бе, че най-вероятно тя не можеше да има деца и никога не оставаше на едно място достатъчно дълго, за да завърже връзка с типа мъж, който я привличаше.
Освен това, ако някога все пак срещнеше някой такъв солиден, достоен за уважение джентълмен, той щеше да я помисли за порочна актриса. Тази мисъл я разсмя, защото тя не беше нито порочна, нито кой знае каква актриса. Нито пък Стивън Аш беше весел дребен земевладелец.
Смехът бе за предпочитане пред мисълта, че най-интересният мъж, когото бе срещала, щеше да си отиде след ден-два, и тя така и нямаше да има възможност да го опознае.
Стивън бе почти заспал, когато усети първия пристъп на болка в стомаха си. Моментално се разбуди напълно, изпълнен със страх от това, което щеше да последва. Горещината премина в парализираща болка, когато се надигна от леглото. За щастие Розалинд бе оставила една свещ запалена.
Успя да се добере до нощното гърне точно преди да се превие и да изпразни в него цялото съдържание на стомаха си. Остана известно време свит, задъхан, с лепнеща от пот кожа и бясно туптящо сърце. Божичко, как изобщо му бе дошло наум да започва връзка с жена, когато не можеше да има доверие на собственото си тяло?
Изправи се и избърса потното си лице с ръкава на нощницата. Наложи си с мрачна решителност да погледне истината в очите. До този момент не бе приел напълно факта, че умира. Дълбоко в себе си вярваше, че може би е станала грешка. Той беше херцог Ашбъртън и беше в разцвета на силите си. Невъзможно бе да е смъртно болен. Но след тазвечерната атака не можеше повече да вярва в това. Наистина умираше.
Непоносимо му беше да мисли, че рано или късно това щеше да му се случи и пред други хора. Херцог Ашбъртън щеше да се превърне в една плюеща, жалка човешка развалина. Интересно как болестта го бе изправила лице в лице с тази конкретна проява на греха на гордостта.
Макар никога да не бе изпитвал необходимост да парадира със своето богатство и произход, той бе разбрал току-що, че не можеше да понесе да проявява слабост. Фактът, че болестта му скоро щеше да стане видима за света, несъмнено щеше да му даде безценен урок по смирение, но той не гореше от нетърпение да го научи. Колкото повече можеше да отложи неизбежното, толкова по-добре. Щеше да се върне в абатството веднага, щом се почувстваше достатъчно силен да язди. Там поне гледката на отпадащото му тяло щеше да бъде ограничена само до очите на прислугата. И то до колкото се може по- малка част от нея.
Изправи се на крака. Усещаше парене в стомаха и му се виеше свят много повече, отколкото през деня. Нямаше смисъл да взема повече хапчета с опиум — така или иначе нямаше да ги задържи. Но имаше нужда от нещо, с което да задоволи страшната си жажда. Слава Богу, спомни си за изпратеното от ханджийката мляко. То се оказа съвсем прясно и прохладно. В началото отпи колебливо, но започна да пие все посмело, щом усети как течността успокоява разбунтувания му стомах. Винаги бе имал голяма слабост към прясното
