— Може ли да дойда и аз? — попита Брайън.
— Имаш да учиш уроците си, млади момко — заяви твърдо майка му. — А ти, Томас, трябва да ходиш в театъра с Джесика за репетицията. Роза, защо не заведеш мистър Аш в конюшнята, а след това — в „Роял Джордж“?
Мария поспря за момент и додаде, вече по-свенливо:
— Разбира се, ако желаете да се запознаете по-отблизо с нашата трупа.
— Нищо друго не бих желал по-силно — отвърна искрено Стивън.
Той бе надничал зад кулисите на няколко театъра, но нямаше опит с пътуващите изпълнители. Сега му предстоеше едно приятно развлечение.
Младата жена се изправи и двамата излязоха заедно на огрения от слънцето двор. Щом тръгнаха към конюшнята, очите й блеснаха шеговито и тя попита:
— Надявам се, че закуската в стил „Фицджералд“ не те порази прекалено.
Херцогът се усмихна, колкото на въпроса й, толкова и на гледката на пламтящите от слънчевите лъчи светлокестеняви коси.
— Беше истинско преживяване. Но в никакъв случай не неприятно.
Стигнаха конюшнята и той отвори вратата пред нея. Победен от любопитството, попита:
— Ти определено не приличаш на никой от твоето семейство. Да не би да си открадната от феите и да са те намерили сред дивите ягоди?
— Нищо толкова поетично. — Изражението й стана непроницаемо. — Осиновена съм. Семейство Фицджералд ме откри на една крайбрежна лондонска улица, полумъртва от глад, когато бях на три-четири години. Изглежда съм слязла от кораб с истинската си майка, която умряла малко по-късно. Един Господ знае какво щеше да стане с мен, ако те не бяха минали по една случайност.
Стивън я загледа, ужасен от мисълта за всички опасности, които дебнеха едно изгубено, бездомно момиченце. Особено пък, ако беше и хубаво.
— Историята е невероятна, за да бъде разказвана така между другото. Семейство Фицджералд опита ли да открие кои са истинските ти родители?
— Нямаха много време, тъй като трябваше да отпътуват от Лондон, за да спазят някаква уговорка. Мама казва, че дрехите ми били добре ушити и съм говорела с изискан акцент, така че семейството ми най- вероятно не е било бедно. — Младата жена сви рамене. — Това е всичко, което знам.
Юпитер извади глава от пълния с овес чувал, окачен пред неговото отделение, и изпръхтя повелително. Херцогът го погали по кадифения нос.
— Мислиш ли си понякога за твоите истински родители?
Розалинд се поколеба, преди да отговори:
— Да, въпреки че за нищо на света не бих допуснала мама и татко да разберат. Ще ги заболи, защото сигурно ще го приемат като знак, че не са направили достатъчно, макар че никой друг не би могъл да ме отгледа с повече любов и доброта.
— И все пак е напълно нормално човек да изпитва любопитство — промълви Стивън.
— Ти ме разбираш, нали? — Този път, когато посегна да погали Юпитер по врата, в очите й не видя обичайната веселост. — Напълно възможно е да имам роднини някъде. Преди редовно оглеждах публиката и търсех хора, които да приличат на мен. Понякога се питам какво е истинското ми име и дали някой е очаквал мен и майка ми в Лондон. Оттогава минаха почти двайсет и пет години. Дали някой някъде си спомня за онова изгубило се момиченце?
Вдигна поглед към него; той бе изпълнен с копнеж. Дланта й бе замръзнала неподвижно върху врата на коня и младият мъж я докосна в огромното си желание да й донесе утеха. Пръстите им се срещнаха и той усети лек удар, нещо подобно на статично електричество през зимата. Само че това беше… различно. Отпусна ръка и попита:
— Нищо ли не помниш от времето преди да срещнеш семейство Фицджералд?
— Някакви несвързани образи. Как ме прегръщат. Каменна къща, която ми се струваше голяма, но може би е била такава само в детското ми съзнание.
— И не си спомняш даже името?
В очите й проблесна нещо тъмно и страшно, преди да отклони поглед.
— Даже него.
Беше време да сменят темата.
— Сигурно е странно да не знаеш нищо за собствените си предци. — Херцогът се усмихна криво. — В известен смисъл това е истинска благословия. Според мен много деца биха предпочели да мислят, че са родени от кралски особи, после са били откраднати от цигани и накрая са се озовали по някаква случайност при хората, които са техни родители.
Розалинд се усмихна; всички следи от мрачно настроение бяха изчезнали.
— Човешката природа е най-глупавото нещо, нали? Ние вечно копнеем за онова, което не можем да имаме.
Тези непринудени слова засегнаха някаква особено чувствителна струна в нея. Подобно на стремящ се към тревата от другата страна на плета кон, тя изгаряше от желание за външния свят, този, който нямаше нищо с театъра или трупата „Фицджералд“. Може би именно поради това Стивън й се струваше толкова интригуващ — той бе не само мил и привлекателен, но и принадлежеше на този външен свят.
Всъщност бе дори много привлекателен. Беше се сресал по по-непринуден начин и така много му отиваше. Но не беше за нея. Той беше джентълмен. А тя — пътуваща актриса, при това не особено добра. Поне можеше да играе дотолкова, че да заяви с привидно безгрижие:
— Следващия път, когато започна да съжалявам за изгубеното си семейство, ще си напомня, че по този начин пък съм се избавила от ужасните лели и пияните братовчеди.
— Ако тази липса ти тежи, мога да ти заема няколко карети с противни роднини — отвърна сериозно младият мъж, но очите му светнаха развеселено. — Дребни стари дами, които си наливат бренди в чая и след това псуват като каруцари. Далечни роднини, изгубили всичко на хазарт, които се примъкват и очакват подаяния. Уж набожни лицемери, които проповядват добродетелност, а тайно живеят в порок… имам от всички тях в изобилие.
— Не бих си и помислила да те лишавам от подобни съкровища — отвърна великодушно Розалинд. — Но се надявам, че сред роднините ти има и по-симпатични хора.
— Намират се. По-голямата ми сестра е доста сурова и властна, но има добро сърце и децата й са прелестни. — Стивън извади от джоба си бучка захар и я подаде на Юпитер. — А по-малкият ми брат беше войник. В детството и юношеството не се погаждахме много, но станахме значително по-близки след като напусна армията. Вероятно с годините и двамата помъдряхме.
Младата жена забеляза, че той не спомена нищо за съпруга, но това все още не означаваше, че не е женен. Може би се бе скарал с нея и именно поради тая причина бе тръгнал да поскита сам из Англия. Напомни си, че неговото семейно положение не я засяга, и рече:
— Тъй като Юпитер изглежда доволен от живота, може би сега ще отидем да видим как е трупата?
Херцогът се съгласи и предложи ръката си. Излязох заедно от конюшнята и тръгнаха по главната улица в Редминстър. На Розалинд й беше приятно да усеща силна та му ръка под дланта си. Жените й хвърляха завистлив погледи при вида на красивия й компаньон, а това я накара да се почувства горда. Всъщност тази разходка й доставяше огромно удоволствие. Напомни си, че бяха сами само по една случайност, затова поднови прекъснатия за момент разговор:
— С брат ти приличате ли си?
— Само външно… Майкъл е много по-емоционален от мен — отговори замислено младият мъж. — Дори сега, след като се ожени и се установи, той непрекъснато е нащрек. Може би годините, прекарани в постоянна опасност, си казват думата. Сякаш вижда на километър напред. Предполагам, че именно благодарение на тази си способност успя да се върне жив след дългогодишната война.
— Да виждаш на километър напред — повтори Розалинд. Ще запомня този израз. Може да послужи на някой от актьорите при интерпретацията на подобен характер.
— Това ли означава да бъдеш актриса — непрекъснато да наблюдаваш света, за да изпълняваш по- добре ролите си?
Младата жена се разсмя.
