— Аз не съм актриса. Попълвам дупките там, където се налага… дори мъжки роли, ако е необходимо, тъй като съм висока за жена. Джес е талантливата. Повече ме бива като сценичен организатор. Моя отговорност са костюмите, декорите и сценария, благодарение на което работата първи гладко.
— Трупата непрекъснато ли пътува?
Тя поклати глава.
— Не съвсем. През най-студените зимни месеци оставаме в Бирмингам и играем на различни места в региона. Запролети ли се, тръгваме отново. — Кимна към странноприемницата напред. — Ако имаме късмет, играем на място като „Роял Джордж“. Ако ли не — в някой плевник.
— Звучи ужасно — заяви честно Стивън. — И как определяте къде ще ходите? Накъдето ви поведе музата ли?
— Не, имаме си постоянен маршрут. Хората ни очакват и ние сме наясно с какво разполагаме във всеки град. — Стигнаха до хана и тя го поведе към вътрешния двор. — Пътуващите артисти се намират на най- ниското стъпало на театралната стълбица. Лондонските театри са най-отгоре, разбира се. Следват големите провинциални сцени като например тия в Бат или Йорк. Хора като нас гастролират в градчетата, които са прекалено малки, за да си прави някой труда да създава театър там.
— Но твоите родители са изключително талантливи. Те със сигурност са могли да успеят и в някой по- голям театър.
Розалинд се усмихна печално.
— Талантът не е всичко. Баща ми може да играе всяка роля от Лир до Фалстаф, а майка ми може да разплаче възрастни мъже в трагедия като „Изабела“. Това не мина незабелязано и когато бях малка, Джон Филип Кембъл ги покани пробно в „Дръри Лейн“. Останаха обаче само месец. Кембъл завиждал на рецензиите, които пишели за татко. Но от друга страна и баща ми обича да прави нещата така, както той ги разбира. Театралните менажери са арогантно племе и не понасят упоритите.
— Особено ако се отнася за актьор, който не е стоял в Лондон достатъчно дълго, за да си създаде почитатели; иначе Кембъл щеше да понася артистичния му темперамент.
Младата жена кимна.
— Единственото решение беше баща ми да си бъде сам импресарио. Трупата „Фицджералд“ може и да не е прочута, но татко може да прави каквото иска.
Поведе Стивън към голямата зала, пристроена към хана и използвана за балове и други забавления. Докато изкачваха стълбите, от вратата пред тях излезе млад красавец, контешки облечен. Херцогът разпозна Едмънд Честърфийлд, актьорът, който бе играл Фердинанд.
Той се усмихна до уши на младата жена.
— Как си тази сутрин, великолепна моя розо?
— Нито съм твоя, нито съм великолепна — отвърна тя с непосредствеността на стария навик. — Едмънд, това е мистър Аш, който спаси Брайън от удавяне.
Вниманието на Честърфийлд се изостри. Той изглежда оценяваше всеки срещнат като потенциален конкурент или спонсор. Очевидно не видя в лицето на Стивън нито едното, нито другото, защото рече:
— Ти си много смел човек, за да си рискуваш живота за подобно хлапе, Аш. Е, ако ставаше въпрос за пищната Джесика, аз сам щях да се хвърля в реката.
— И да си съсипеш редингота? Съмнявам се — заяви със захарен глас Розалинд.
— Уви, хубава Розалинд, ти познаваш слабостите ми. — Честърфийлд се поклони превзето. — До довечера, жестока господарке.
— Репетицията свърши ли вече? — попита изненадана тя.
— Аз направих това, което е нужно — отговори с гримаса актьорът. — Другите театрални директори не изискват да се репетира непрестанно. Според мен на стария му е приятно да ни изтезава.
— Приятно му е да вижда, че пиесите се изпълняват възможно най-добре — сопна се младата жена. — Твоята игра се подобри значително, откакто се присъедини към нас.
— Може би. Но то беше преди една година. Не виждам никаква нужда да си пилея времето в един хубав слънчев ден, когато знам всичките си реплики безупречно, а навън има толкова хубави момичета, които чакат да ги очаровам. — Актьорът кимна за сбогом и заслиза по стълбите.
— Страхотен екземпляр — прошепна Стивън. — Случайно да изпълнява ролята на Дънкан? В такъв случай заменете дървената кама с истинска.
Усмивка се появи на лицето на Розалинд.
— Едмънд може да е тщеславен и мързелив, но не заслужава да бъде намушкан до смърт от Макбет.
— Имаш право. По-добре да играе Антигонус и да бъде изяден от мечка.
— Познаваш добре Шекспир — заяви одобрително тя.
— Винаги съм обичал театъра, особено Шекспир. Участвал съм в аматьорски представления на негови пиеси. — Отвори вратата към залата пред нея. — Дълго след края на представлението думите на Барда звучат още в главата ми като вкуса на отлежало бренди.
И внезапно няколко от тези думи затанцуваха в съзнанието му:
Пое си дълбоко въздух и я последва в залата. В другия й край имаше подиум, който можеше да се използва като сцена. По него си суетяха няколко души: едни поставяха вторите, а други репетираха под режисурата на Томас.
— Колко голяма е трупата ви? — попита херцогът.
— Осемнайсет души. Около десетина от тях играят, останалите като Калвин Еймс и Бен Брейди, са музиканти или сценичен персонал и изпълняват само дребни роли. — Розалинд се намръщи. — Струва ми се, че Бен има проблеми. По-добре да отида да видя какво става.
Младият мъж я последва към сцената, където актьорите се засипваха с обвинения за предателство и ревност.
— Коя е тази пиеса?
— „Говори призракът“. Ще я играем утре. — Усмихна се закачливо. — Сама но себе си пиесата не е кой знае какво, но ни дава възможност да се възползваме от хубавия трап1 на „Роял Джордж“. Винаги когато дойдем тук, представяме поне една пиеса с призраци.
— Жалко би било да се пропусне такава прекрасна възможност — съгласи се Стивън. — А какво ще гледаме тази вечер?
— „Сън в лятна нощ“. Едно от любимите ми неща. Аз играя първо Иполита, а след това — главната помощничка на Титания. Доста бурно представление.
— Трудна ли е смяната на костюмите?
— Не толкова. В тази пиеса всички носят широки роби в средновековен стил, така че сменяме само наметалото и диадемата за коса. — Свали шала от раменете си и го уви около главата си като средновековна качулка. — Знаеш ли, това, което прави жената, са дрехите — заяви тя с мрачен, заговорнически тон.
— Ти си по-добра актриса, отколкото мислиш — рече Стивън, искрено впечатлен.
— О, просто познавам триковете на занаята. — Върна шала в нормалното му положение. — Мама и татко се погрижиха. Но ми липсва вътрешният огън.
Тя може би нямаше артистичен плам, но Стивън подозираше, че не е лишена от друг, по-интимен огън. Тази красива, пищна фигура бе създадена за страст.
Усетил, че е време да промени посоката на своите мисли, той се загледа в закрепения за едната стена плат.
— Предполагам, че всички декори и костюми се използват по множество най-различни начини.
Младата жена кимна и се качи на сцената. Мина покрай актьорите, които бяха дотолкова погълнати в ролите ги, че не забелязаха нищо.
— Нарисуваното дърво, което държи Бен, хвърля сянка над Макбет и неговите вещици, прикрива хубавия принц Чарли и е преживяло не една буря.
