Тя го стисна силно за ръката.
— Кажи си думите и не падай — прошепна тя толкова тихо, че дори той я чу с усилие.
Стивън затвори очи за секунда, докато дойде на себе си. След това се обърна към нея и заяви авторитетно като истински владетел.
— А сега, хубава Иполита, часът на венчавката ни наближава.
Дъхът на Розалинд секна, разтърсена от топлината в очите му. Може би защото не беше обучен актьор, в него нямаше и капчица от маниерността на професионалистите. Затова пък излъчваше искреност, която й се струваше по-истинска от всичко наоколо. Той беше управник и герой, мъж сред мъжете. Той беше нейният любим, дошъл да я поиска завинаги. Искаше й се да вдигне лице, за да я целуне, и да се притисне в тялото му…
Покашляне сред публиката я върна в реалността, преди да бе станало късно. Благодарение на десетилетния си професионален опит Розалинд се усмихна прелъстително на Тезей — не на Стивън, на Тезей — и отвърна, че наистина дните до сватбата им щели да минат много бързо.
С напредването на сцената младата жена започна да се вълнува. Една компетентна трупа винаги бе в състояние да направи добро представление, но понякога всичко си идваше с такава точност на мястото, че се създаваше истинска магия. Усети, че и сега става така. Макар да не беше обигран актьор, Стивън имаше властен вид и привлекателно мъжко присъствие, което подчертаваше най-доброто в нейната игра. Беше й лесно да повярва, че е кралицата воин, „ухажвана от меча“, която се готвеше да се омъжи за своя любим с „пищност и триумф, и ликуване“.
Мълчанието наоколо издаваше, че публиката бе напълно погълната от пиесата. От този момент до края на вечерта сърцата й щяха да принадлежат на театрална трупа „Фицджералд“.
Измъчени влюбени и родители се появиха на сцената, за да търсят справедливост от херцога. Уловили магията, и Джесика, и Едмънд, и Джеремайя се въплътиха особено убедително в своите образи.
Скоро след това дойде ред Розалинд и Стивън да напуснат сцената. Мария ги чакаше отзад, облечена в сребристата рокля на Титания, царицата на феите. Тя прегърна развълнувано Стивън. Розалинд й завидя за лекотата, с която можеше да го направи. Тя самата усещаше прекалено остро присъствието му, за да може да се държи така непринудено.
— Беше великолепен! — възкликна Мария. Макар да говореше тихо, гласът й трептеше от живот. — Не беше ли прекрасно?
— Моята кралица на амазонките ме спаси да не се изложа като последен глупак. — Топлият му поглед срещна очите на Розалинд над главата на майка й. — Благодаря, че ми позволи да играя с теб. Малцина имат подобна възможност.
Доволна и изпълнена с облекчение, че в крайна сметка преживяването му бе донесло удовлетворение, младата жена се запъти към малката дамска гримьорна, за да се преоблече.
Смяната на костюма беше лесна работа. Трудното беше да се превърне от бъдещата булка на Стивън във фея.
Тъй като неговият герой участваше само в три сцени — в началото и в края на пиесата, Стивън наблюдава през повечето време отстрани. Джесика блестеше като красивата, объркана Хърмия, Томас и Мария бяха очарователни като царя и царицата на феите, а Брайън се прояви като прелестно безсрамния Пък. Стивън никога не бе виждал по-добро изпълнение. Томас Фицджералд бе създал трупа, с която можеше да се гордее. Интересно, дали посетителите на представленията на тази пътуваща трупа имаха представа какви късметлии са.
Херцогът изпитваше изненадващо задоволство от факта, че бе взел участие в представлението. Не защото бе незаменим; досега трупата се бе справяла чудесно и без него. Но тази вечер той бе дал и своя, макар и скромен дял, в избродирането на вълшебния гоблен, омагьосал публиката. В това имаше някаква власт, твърде различна от онази, която даваха богатството и положението на херцог.
Докато наблюдаваше развитието на пиесата, Стивън от време на време се връщаше към удоволствието, което бе изпитал от възможността да говори с Розалинд като със своя годеница и бъдеща жена. В тези мигове, отдаден напълно на съня в лятна нощ, той бе забравил мрачната съдба, която го очакваше. Нищо чудно, че театрите и разказвачите на истории бяха процъфтявали, откакто свят светуваше. Неустоимата, добре разказана история, носеше покой и радост, поне за известно време.
Тезей и Иполита се появяваха винаги заедно. В междинните сцени Розалинд излизаше като слугиня на Титания. Възхитителната й фигура се подчертаваше от полупрозрачния тоалет на фея. После отново се представи в бляскавата рокля на Иполита, царствена като истинска кралица… или херцогиня.
Тя се усмихна на своя партньор.
— Вече не изглеждаш толкова притеснен.
Той повдигна презрително вежда.
— Нима мислиш, че тези селяни биха посмели да се държат неуважително към управника на Атина?
Усмивката й стана по-широка.
— От теб излезе твърде впечатляващ херцог. Ако само знаеше…
Прозвучаха ловджийските рогове, които бяха сигнал за тяхното излизане. Стивън почти се стресна, когато ги посрещнаха възторжени аплодисменти.
— Те ви харесват, милорд — промърмори под носа си младата жена.
Това, разбира се, бе абсурдно, но въпреки всичко той се наслади на мига.
В последните две сцени Стивън говореше вече по-уверено. Веднъж се запъна, но се съвзе бързо, след като Розалинд му подсказа репликата. Когато напусна сцената, изпитваше едновременно облекчение и триумф. Херцог Ашбъртън бе рискувал да се направи на глупак и бе оцелял.
След заключителното слово на Пък, публиката избухна в аплодисменти. Актьорите излязоха да се поклонят. Когато дойде и техният ред, Стивън хвана отново за ръка партньорката си. Това започваше да му се струва напълно естествено.
Щом се качиха на сцената, бяха посрещнати с ентусиазъм. Младият мъж се развесели особено, когато в краката му падна свито на топка парче плат. Беше дантелена дамска кърпичка. Под прикритието на овациите Розалинд отбеляза през смях:
— Имаш завоевание, Стивън.
— О, надявам се, че се лъжеш.
Но аплодисментите му доставяха главозамайващо удоволствие. Все така хванати за ръце, двамата се поклониха. Херцогът не изпускаше от поглед партньорката си, чийто поклон според него бе достоен за кралския дворец.
Когато най-сетне всички се събраха на сцената, се хванаха за ръце, за да се поклонят заедно. От лявата страна на Стивън бе Джесика, а от дясната — сестра й. В този момент младият мъж си помисли, че ако сега приятелите му можеха да го видят, щяха да го помислят за луд, но и щяха да му завидят за прелестните компаньонки.
И тогава всичко свърши. Публиката се изправи и започна да излиза от залата. Щом се озоваха зад сцената, Томас преметна ръка през рамото на Стивън.
— Браво, сър. По-добър херцог на Атина не съм виждал.
— Изглежда в мен има някаква арогантна жилка — отвърна скромно младият мъж.
С почервеняло от възбуда лице, Мария се засмя и каза:
— Време е да се връщаме в „Трите корони“. Ще вечеряме и ще отпразнуваме дебюта ви на сцената.
Херцогът се съгласи доволен, че ще има възможност да се наслади на компанията им, преди да потегли обратно към имението си. Отправи се към претъпканата мъжка гримьорна.
Беше почти готов да излезе, когато се появи Едмънд Честърфийлд и попита язвително:
— И какво, вече се мислиш за актьор, а, Аш?
Джеремайя Джоунс неодобрително поклати глава. От това на Стивън му стана ясно, че Честърфийлд не беше особено популярен сред колегите си.
— Надали актьор — отговори кротко той. — Просто аматьор, на когото е подарена изпълнена с
