мляко и бе утроил консумацията му, откакто го бе връхлетяла болестта.
След като изпразни каничката, Стивън си легна отново и придърпа завивките върху потреперващото си тяло. Когато заспа този път, не бе посрещнат от приятни сънища.
На сутринта се събуди, приветстван от слънчевата светлина, но обзет от мрачно примирение. Мислите му за Розалинд Джордан от предишната нощ бяха, меко казано, трескави. Най-многото, което тя можеше да бъде някога за него, бе да изпълва фантазиите му. Беше достатъчно деликатен и, призна си го, горд, за да започне връзка с жена, когато в бъдеще го очакваше само западане и смърт.
Измъкна се уморено от леглото, безсилен, със световъртеж и главоболие. Но като цяло не се чувстваше зле. На другия или най-късно — на по-следващия щеше да бъде готов да си тръгне.
Погледна се в огледалото над умивалника и трепна при вида на лицето си. Това, което се виждаше изпод брадата, превръзките и синините, приличаше по-скоро на лице на разбойник. Отиде да извади бръснарските си принадлежности. След като се избръсна, свали превръзката и огледа раната на главата си. Лекарят бе избръснал косата около пея и я бе зашил. Не се виждаха признаци от кървене или инфекция, затова младият мъж залепи парче пластир и среса косите си така, че да закрият оголеното място. Промяната в прическата му придаваше леко екстравагантен вид, но поне прикриваше раната.
После се облече. Както бе казала Розалинд, ботушите му ставаха за носене, макар че камериерът му би ги изхвърлил незабавно. Но Стивън Аш не беше херцог и нямаше защо да поддържа безупречен вид. Между другото, това действаше доста освобождаващо.
Познатият ритуал на миенето и обличането подобри настроението му. Усещаше стомаха си сравнително стабилен и реши да слезе долу с намерението да закуси. „Трите корони“ беше от онези скромни, чисти страноприемници, които бе опознал при това си пътуване. Спря на последните стъпала. Зад вратата вдясно се чуваше плътният глас на Томас Фицджералд. Семейството очевидно се хранеше в отделна трапезария.
Разбира се, можеше да закуси и сам, но се бе уморил от самотата, а и не смяташе, че има опасност стомашната атака да се повтори скоро. Почука на вратата и влезе, когато Мария се обади отвътре. Около масата бяха насядали и петимата членове на семейството. Всички бяха много привлекателни, но го изумяваше колко се различаваше Розалинд от тъмнокосите си синеоки роднини.
Появата на Стивън бе посрещната от миг на пълно мълчание. После настана суматоха, тъй като всички, освен Розалинд, наскачаха и се спуснаха към него. Дори и дългокраката хрътка се измъкна изпод масата и започна да се върти около него.
Мария Фицджералд стигна първа до младия мъж. Притисна длани към пищната си гръд и заяви с богатия си, изпълнен с емоции глас:
— Розалинд ни разказа всичко за вас, мистър Аш. Благословен да сте, задето спасихте детето ми. Кълна се пред Бога, че отсега нататък животът ми е ваш и можете да правите с него каквото пожелаете.
Херцогът се взря в големите и сини очи, пълни със сълзи. Помисли си, че Мария определено беше великолепна изпълнителка на трагични роли. Но бе сигурен, че под целия този театрален драматизъм тя бе напълно искрена. Ако беше отвърнал, че желае да й отнеме живота, тя със сигурност щеше да му подаде лично някакво смъртоносно оръжие.
Той освободи учтиво ръката си.
— Направих само това, което би сторил всеки, мисис Фицджералд. И не се сещам за по-добър начин, по който бихте могли да използвате живота си, отколкото настоящия.
При тези думи Томас избухна в бурен смях. Пое току-що освободената ръка на Стивън и я разтърси енергично.
— Добре казано, мистър Аш. Но трябва да отбележа, че споделям напълно чувствата на моята съпруга. — Погледна с любов към сина си, който стоеше до него. — Нашият Брайън е невероятен калпазанин, но щеше да ни липсва страшно много.
Джесика Фицджералд разроши косите на брат си.
— В това няма никакво съмнение. На мен например ми е много приятно да го гоня с четката си за коса, когато стане невъзможен.
Като Миранда в пиесата тя бе изумителна. Като сестра беше трогателна.
Брайън се изчерви леко, поклони се и заяви с официален тон:
— Определено съм ви задължен, сър. Признавам, че с безразсъдството си изложих на риск и вашия живот. Безкрайно съм щастлив, че не пострадахте сериозно.
Напълно смутен от всичкото това внимание, Стивън точно се чудеше какво да каже, когато от масата се чу шеговитият глас на Розалинд:
— Притеснихте до смърт бедния човек, когато най-голямото му желание в момента сигурно е да хапне нещо. Чаша чай, мистър Аш?
Херцогът заобиколи с благодарност прекалено емоционалното й семейство и прие вдигащата пара чаша. След една юнашка глътка от чая рече:
— Наистина правите прекалено голям въпрос от това, което извърших. Радвам се, че ви помогнах. Нека не говорим повече.
Но семейство Фицджералд не беше готово да остави току-така тази тема. Докато младият мъж си сипваше бъркани яйца, мажеше препечените филийки с масло, другите започнаха да преживяват отново събитията от предишния ден. Всяка една реакция — на шок, ужас или облекчение, бе обрисувана най- детайлно с жар и устрем.
Макар да си даваше сметка за важността на своята роля в драмата, Стивън бе омаян. Трудно можеше да си представи нещо по-различно от закуските в своето детство. Това бе семейство в истинския смисъл на думата, а не просто сбор от хора, свързани от обща кръв и богатство. Всеки от тях бе сигурен, че е приет и обичан; в замяна той се отнасяше с уважение и обич към останалите.
Единствено Розалинд не се присъедини към ликуващия брътвеж. Без да се натрапва, тя се грижеше всички да бъдат добре обслужени, дори кучето. Херцогът усети, че ако всеки в това семейство имаше някаква роля, нейната беше на логичния, умиротворен център.
Той забеляза също така и други, по-неуловими нейни особености, като например лекия аромат на розова вода, който я съпровождаше при всяко движение. И почти несъществуващото шумолене на полите й, когато стана да позвъни за още чай. Макар да се стараеше да не гледа към нея, не помнеше откога не бе чувствал така остро присъствието на някоя жена.
При завръщането на мястото си Розалинд спря за момент, за да огледа раната на главата му. Докосването на върховете на пръстите й, когато отмести косите му, бе неуловимо и еротично.
— Разрезът зараства добре, мистър Аш — отбеляза тя, — но имате измъчен вид. Надявам се, че ще останете в Редминстър поне още един ден. Пътуването може да се отрази зле на раната.
— Името ми е Стивън, ако си спомняш. И възнамерявам да остана поне до утре.
Топлината в усмивката й прониза сърцето му.
— Много добре, Стивън.
— Вие сте мой гост за целия си престой в „Трите корони“ — заяви натъртено Томас. — Чувствайте се свободен да поръчате пълна с шампанско вана, ако желаете.
Херцогът изпита угризения, че приема гостоприемството на човек, който надали можеше да си позволи подобно нещо, докато той самият можеше да купи странноприемницата само с джобните си пари. Но трябваше да позволи на възрастния мъж да изрази благодарността си. Беше научил това от наблюденията си върху ефекта, който произвеждаше понякога потискащата благотворителност на баща му.
— Би било престъпно прахосничество. Може би ще бъде по-добре по-късно да поръчам шампанско за всички.
— На всяка цена — отвърна Томас. — Аз ще се възползвам от възможността да вдигна тост за вашето добро здраве и дълъг живот.
Тези думи върнаха рязко младия мъж към действителността. Никакъв тост нямаше да му осигури нито живот, нито здраве. Тъй като апетитът му се изпари, той се изправи.
— Мисля да отида в конюшнята, за да видя как е Юпитер.
