Розата и херцога

— Мисис Джордан наклони глава на една страна. Мистър Аш?

Младият мъж опита да я поправи, но точно в този момент фургонът хлътна в дълбоката канавка и Стивън се блъсна в близката греда. Отново изгуби съзнание, но беше щастлив, че лейди Калибан го държеше за ръката.

Тичаше из пълна с цветя поляна, след някаква смееща се жена. Косите й се вееха след нея и искряха във всички цветове на есента, а фигурата и бе прелъстително женствена. Той я хвана и я обърна към себе си, за да я целуне. Цялата ухаеше на диви ягоди. Вплете ръце в косите й и я погали. Дишането й се учести. И както става само в сънищата, изведнъж и двамата се озоваха легнали и тя започна да отвръща на ласките му със страст и нетърпение, не по-малки от неговите.

Придърпа я по-близо и я целуна отново. Сладки диви ягоди. Тя се отдаде на милувките му и отвърна трескаво на целувката му.

И внезапно го блъсна в гърдите и заяви задъхано:

— Очевидно вече се чувствате по-добре.

Сънят му избледня и Стивън си даде сметка, че се взира в две шокирани шоколадови очи, които се намираха само на сантиметри от неговите. Той лежеше на една страна, този път в истинско легло в тъмна, осветена със свещи стая. А Розалинд Джордан лежеше в обятията му, разчорлена, със зачервени от целувките устни, а изражението й беше нещо средно между напушващ я смях и объркване.

Искаше му се да я целуне отново. Но се сбогува неохотно с поляната с цветя и се отдръпна.

— Боже мой, съжалявам, мисис Джордан. Какво… какво стана? Къде се намирам?

Тя се надигна на лакът и прибра кичур коса зад ухото си. Беше напълно облечена и лежеше върху завивките.

— Страхотна болногледачка съм — заяви с крива усмивка тя. — Аз би трябвало да се извиня, че не си върша както трябва работата. Но ми се стори, че вече сте по-добре, затова полегнах да си почина и съм заспала веднага. — Прикри уста с длан и се прозя неустоимо. — Съжалявам. Денят беше изморителен. Намираме се в „Трите корони“ в Редминстър. Прегледа ви един лекар. Каза, че ще имате главоболие и ще трябва да полежите ден-два, но нямате никакви сериозни наранявания. Как се чувствате?

С надеждата, че гласът му звучи нормално, той отвърна:

— Докторът е имал право във връзка с главоболието, но във всяко друго отношение съм добре, мисис Джордан.

— Наричайте ме Розалинд. Всички ме наричат така. Освен когато ми викат Роза. — Надари го с прелестна, слънчева усмивка. — След тази целувка формалностите ми се струват неуместни.

Стивън се изчерви и измърмори ново извинение. Младата жена се прозя пак, след това спусна крака на пода от другата страна на леглото.

— Искате ли супа? Собственичката на страноприемницата изпрати цяло гърне в пълна със слама кошница, така че би трябвало да е още топла. Има и кана с мляко, в случай че предпочетете него.

Напоследък храната не му се бе услаждала особено, но внезапно си даде сметка, че тази вечер умираше от глад.

— С готовност бих си хапнал супа.

Надигна се предпазливо и седна, като се облегна на таблата на леглото. Зави му се свят, но замайването премина бързо. Интересно кой му бе облякъл нощницата.

— Аз ли си въобразявам, или тази ситуация наистина е доста неблагоприлична?

Младата жена се засмя.

— Струва ми се, че е неблагоприлична, но ние, хората на театъра, не се стряскаме чак толкова. — Тя се поколеба и го погледна внимателно. — Може би трябваше да ви предупредя. Баща ми е собственик и директор на театралната трупа „Фицджералд“.

Очевидно в миналото я бяха подигравали заради заниманието на семейството й. Тъй като искаше да върне усмивката й, херцогът отвърна:

— Знам. Гледах „Буря“ във Флечфийлд. Изпълнението беше забележително.

Притесненията й се стопиха.

— Аз също мисля, че представлението е чудесно. Просперо е една от най-добрите роли на татко. Всеки път, когато казва, че ще хвърли в морето книгата си с магии, по гръбнака ми пролазват тръпки.

— Точно такъв беше ефектът и върху мен. Уловил е същността на отричането, когато човек се отказва от това, което е същността на живота му. — Стивън се поколеба; опасяваше се да не би гласът му да издаде прекалено много от това, което чувстваше. Продължи с по-лек тон: — Всички бяха добри, особено Миранда и Ариел. А вие сте най-необичайния Калибан, когото съм виждал.

Тя стана и прекоси стаята. Високата й, прелестно закръглена фигура беше точно толкова красива, колкото и в съня му.

— В маймунския костюм всеки може да играе тази роля. Всъщност, тази вечер Калвин, нашият продавач на билети, точно това и прави. — Започна да сипва с черпак супа в дълбока купа. — Не искахме да ви оставяме на грижите на непознат.

— Всички сте страшно мили — промълви херцогът; искаше му се да може да намери по-силни думи.

— В никакъв случай не повече, отколкото заслужавате. — Подаде му купичката и една лъжица. — Та вие спасихте живота на Брайън и едва не погубихте собствения си. Вие сте герой.

Стивън опита супата — говеждо и зеленчуци. Беше много вкусна.

— Нищо подобно. Щом видях как изглежда реката, за малко не се обърнах и не се върнах при коня си.

— Но не го направихте — отговори тя и в красивите й тъмни очи проблесна топлота. — Това, че сте се страхували и въпреки всичко сте се осмелили да рискувате живота си, ви прави дори още по-голям герой в моите очи.

Херцогът се размърда от неудобство; знаеше, че възхищението й е неоснователно. Не беше кой знае какво да рискуваш живот, до чийто край така или иначе оставаха само няколко месеца.

Розалинд сипа супа и на себе си и се настани на един стол край леглото.

— Впрочем, конят ви е тук, в конюшнята на хана. — Изразителните й очи проблеснаха шеговито. — Всички се възхитиха на вкуса ви за коне. Багажът ви е там в ъгъла. Страхувам се, че ботушите никога повече няма да бъдат същите, но Джеремайя, нашият специалист по кожите, ги суши навън. Казва, че до утре щели да бъдат годни за носене.

Стивън сви рамене. Тъй като винаги бе имал възможност да си купи всяко нещо, от което се нуждаеше, вещите не означаваха почти нищо за него. Съвсем друго беше положението с коня му. Юпитер беше приятел, не притежание.

— Има ли някой, когото бихте желали да уведомим за инцидента, мистър Аш? — Погледът на младата жена се заби в купата с вдигаща пара супа. — Семейството и съпругата ви сигурно се тревожат за вас.

Той си помисли за прислугата в Аштънското абатство. Беше достатъчно да изпрати бележка, че е пострадал, и набързо щяха да долетят десетина разтревожени слуги за да се струпат около главата му. С не по-малка лекота можеше да събере около себе си роднини или приятели. Но нямаше да липсва истински на никого.

— Благодаря, но вкъщи не ме очакват на определена дата. И не съм мистър Аш.

— Съжалявам — отвърна разкаяно тя. — Как да ви наричам?

Стивън понечи да отговори, но в последния момент затвори уста. В мига, в който се представеше като херцог Ашбъртън, щеше да сложи край на приятелската близост помежду им. Ако беше продажна, Розалинд Джордан щеше да опита да пропълзи отново в леглото му с надеждата да спечели нещо от прелъстяването на херцог. Ако пък беше слънчевата, пряма жена, каквато изглеждаше, вероятно щеше да се смути от ранга му. Сигурно щеше да стане много официална, може би дори щеше да излезе объркана навън.

Младият мъж се вгледа в очите й и разбра, че не би понесъл да се случи подобно нещо.

— Казвам се Стивън — рече той. — Нали ти сама настоя да те наричам Розалинд.

— Много добре. — Тя наклони глава на една страна. — Стивън Аш?

Помисли за момент да й каже истината, че семейното му име е Кениън, но тогава щеше да се наложи да обясни това Аш, което бе измънкал във фургона, и монограма Аш на някои от вещите му. По-лесно беше просто да кимне и да смени темата.

— Казваш, че си дъщеря на семейство Фицджералд. Мистър Джордан член на трупата ли е?