Въпросното дърво очевидно бе видяло и по-хубави дни. Два от разперените му клони бяха счупени.
— Какво се е случило, Бен? — попита Розалинд.
— Несръчният ми помощник го изтърва — отвърна кисело той. — Първо вчерашните вълнения станаха причина да закъснеем, а сега, ето че и дървото е счупено.
Младата жена се намръщи.
— Какво друго трябва да се направи?
Запитаният изреди цял списък от все още несвършени задачи и заключи мрачно:
— Едва ли ще свършат каквото и да е, ако се заловя да оправям дървото, затова май ще трябва да минем без него.
— Аз мога да помогна с декорите — предложи Стивън. — Не разбирам нищо от дърводелство, но мога да нося.
Розалинд се поколеба.
— Но ти се възстановяваш от нараняванията си.
— Обещавам да не нося нищо на главата си — заяви тържествено той.
Преди младата жена да успее да възрази, Бен побърза да се намеси:
— Приеми предложението, Рози. Имаме нужда от помощ, ако искаме да представим както трябва тази пиеса.
— Добре тогава. Но не се пресилвай, Стивън, много те моля.
— Дадено.
Херцогът последва Бен през сценичната врата и се върна натоварен с лъскавите сивосини завеси, които трябваше да бъдат окачени на задната стена. Той позна материята, използвана за пещерата на Просперо. Тя създаваше не по-малко ефектен фон за една вълшебна гора.
През следващите няколко часа той носи, трупа и издига декори под ръководството на Бен, и през цялото време се учудваше, че подобни семпли материали са в състояние да създават такава илюзия.
Прашен и малко уморен, младият мъж тъкмо се наслаждаваше на добре свършената работа, когато чу възклицанието на Мария Фицджералд зад гърба си:
— Мистър Аш е херцогът, Томас!
Объркан, той се завъртя на пети. Не можеше да си обясни откъде бе разбрала, как се бе сетила за истинската му самоличност.
Възклицанието на актрисата накара всички да се заковат на място и да вперят очи в Стивън. Това бе краят на блажената му анонимност.
Без да откъсва от него проницателния си поглед, Томас изрече:
— Той определено има осанка и маниери на херцог, любов моя, и така ще ми спести две смени на костюми, но може би мистър Аш няма желание да се присъедини към нас.
Младият мъж премигна неразбиращо.
— Моля?
Мария го ослепи с усмивката си.
— От вас би излязъл изключително впечатляващ херцог на Атина, мистър Аш. Розалинд каза, че имате опит с аматьорската игра. Бихте ли изпълнили ролята на Тезей в пиесата тази вечер?
Облекчението, че все пак не беше разкрит, бързо бе заместено от шок. Херцог Ашбъртън да се появи в пиеса, изпълнена в кръчма за простолюдието? Неспособен да реагира, той се взираше изумено в Мария. Играта в професионална трупа, дори да ставаше дума за изпълнението на незначителна роля, нямаше нищо общо с театралните забавления, които бе организирал с приятели.
— Не всички мечтаят да се изправят пред публика, мамо — обади се Розалинд. — За повечето хора би било наказание, не удоволствие.
— А мистър Аш все още се възстановява — добави Джесика.
Изражението на Мария помръкна.
— Разбира се. Изобщо не помислих за това.
В този момент Стивън внезапно проумя защо бе направила предложението. За Мария да играе беше щастие. Също като котка, която поставя в краката на любимия си господар убитата от нея мишка, тя бе предложила импулсивно на спасителя на своя син възможността да играе, защото това бе най-голямата награда и удоволствие, които можеше да си представи.
Идеята, разбира се, беше абсурдна. Но след като премина изненадата му, Стивън реши, че се бе държал отвратително.
— После сигурно ще съжалявам, но въпреки всичко бих искал да опитам — рече той и се усмихна. — Стига да сте сигурни, че няма да съсипя постановката.
Лицето на Мария светна, а Томас се засмя звучно и каза:
— Великолепно! И не се притеснявайте. Ролята не е голяма, а с малко помощ от моя страна никой няма да разбере, че сте новак.
Джесика запляска радостно с ръце, а Розалинд му се усмихна топло.
— Добре дошъл в театрална трупа „Фицджералд“, Стивън.
— Само за една нощ — отбеляза той.
Но когато Томас го поведе към сцената, за да започнат работа, установи, че е много доволен от себе си.
Глава 6
Розалинд стоеше близо до Стивън, докато чакаха зад кулисите започването на пиесата, но не само защото влизаха заедно. Дори най-опитните артисти страдаха от сценична треска. Независимо от безстрастната му физиономия, тя усещаше колко много е притеснен в действителност.
Облечен като Оберон, краля на феите, баща й надникна иззад завесите към публиката.
— Залата е пълна — заяви доволно той, като се обърна към останалите актьори. — Отивам да кажа на музикантите да започват.
Стивън погледна мрачно към Розалинд.
— Много ли е късно да се откажа да играя Тезей?
— Страхувам се, че да, но не се притеснявай — отвърна успокояващо тя. — Ще се справиш много добре. Мама е напълно права — ти си чудесен херцог.
— Струва ми се, че е по-лесно да бъдеш херцог, отколкото актьор.
— Глупости. Знаеш безупречно репликите си и се справи много добре на репетицията. — Огледа го от главата до петите. С широката си пурпурна роба, златните огърлици и короната той излъчваше естествено аристократично достойнство. Щеше да бъде не по-малко въздействащ от баща й. — Запомни, от теб се иска само да произнасяш ясно думите и да не падаш. Трябва да внушиш само две представи — авторитет като управител на Атина и любов към жената, за която ще се жениш.
— В твоите уста всичко звучи подозрително лесно, Иполита — рече сухо той.
— Наистина ще бъде, щом веднъж изречеш първите думи — увери го тя. — Ако допуснеш някаква грешка, ще замажа нещата и публиката няма да разбере нищо.
Музикантите приключиха увертюрата и започнаха марша, съпровождащ появата на Тезей, херцог на Атина, и неговата годеница Иполита, кралица на амазонките. Усетила възбудата, която я обземаше неизменно преди да излезе на сцената, Розалинд хвана младия мъж за ръката.
— Кураж, скъпи ми херцоже. Това е само Редминстър и ако не се справиш добре, кой ще разбере?
— Бардът може да се надигне от гроба и да ме порази — отговори мрачно той.
— Не се ласкай толкова. През вековете той е проспал изпълнения, осакатили произведенията му по всички възможни начини. Няма как да бъдеш толкова ужасен, колкото някои от актьорите, които съм виждала.
Стивън се усмихна плахо. Искаше да бъде където и да било другаде, само не и на сцената. За щастие моментът да излязат настъпи, преди да бе получил нервна криза. Розалинд го хвана за ръката и двамата излязоха величествено на сцената.
Тъй като го наблюдаваше скришом, усети точно в кой момент той почувства въздействието на всички насочени към него погледи. Лицето му се превърна в безизразна маска.
