Младият мъж остави втората чиния в края на одеялото, после наля още една чаша. Лейди Мериъл бе вече стъпила на земята и сега стоеше с ръка върху стълбата. Гледаше към него, но избягваше погледа му. Очите й бяха с необикновено светъл и бистър зелен цвят. Очи на пророчица… или на луда.
Само едно погрешно движение и тя щеше да се изкачи обратно на дървото с ловкостта и бързината на катерица.
— Никога няма да ви нараня, лейди Мериъл — меко рече младият мъж. — Имате думата ми.
Роксана се изправи и се насочи към господарката си, махайки с опашка. Навярно успокоена от факта, че кучето бе приело този непознат, Мериъл пусна стълбата и бавно пристъпи към Доминик. Движеше се с грацията на сърна. Стъпките й бяха толкова леки, че сякаш краката й не докосваха тревата.
Доминик затаи дъх, когато тя коленичи до одеялото и взе чинията. Виждаше се, че е готова да побегне всеки миг, но въпреки това изглеждаше спокойна. Явно се чувстваше съвсем като у дома си. Градината бе нейното царство.
Крепейки чинията с една ръка, лейди Мериъл ядеше изискано като дама на официална вечеря. Доминик наблюдаваше като омагьосан как белите й зъби се забиват в топлото парче пай. Имаше нещо интимно в това, че се хранеха заедно. Да споделиш хляба с някого, бе една от най-древните човешки традиции.
Отмести поглед. Не биваше да забравя, че целта му е да не я изплаши, а не да става близък с нея. Отвори буркана с маринованите лукчета и й го подаде. Мериъл го взе, давайки му възможност да разгледа ръцете й. Макар че не бяха добре поддържани като на изисканите дами, а силни, здрави и с мазоли от работата в градината, те нямаше да бъдат по-красиви, ако всеки ден ги миеше в магарешко мляко.
Независимо от мръсните си боси нозе, момичето бе чисто и спретнато. Дебелата й плитка блестеше като излъскана слонова кост. Веждите и миглите й бяха по-тъмни и подчертаваха фините й черти. На ушите й блестяха малки сребърни обеци във формата на полумесец.
Огледа внимателно дрехите й. Туниката и полата бяха от памук, който много подхождаше на деликатната й кожа. Деколтето и краищата на ръкавите й бяха украсени с изящна бродерия. Представи си госпожа Ректър, която очевидно смяташе за свой дълг да закриля и пази момичето. Навярно тя бе бродирачката.
Лейди Мериъл приключи с парчето си. Доминик приближи чинията с останалия пай към нея, за да си вземе още, ако пожелае. Тя протегна ръка, широкият ръкав се разтвори и той видя гривната около китката й. Не, всъщност не беше гривна. Сепна се, когато осъзна, че филигранната ивица е татуировка. Сигурно е била направена по време на пленничеството й.
В съзнанието му за миг проблесна ужасяващото видение на безпомощно дете, което се гърчи от болка, докато иглата боде нежната му кожа. Дали тогава не бе изгубила гласа си, крещейки отчаяно? Имаше ли и други татуировки?
Мисълта го накара да потръпне. Наведе се над кошницата и извади сладкиша с джинджифил. Отряза си едно парче и го намаза обилно със сметанов крем. После постави сладкиша и бурканчето с крем близо до лейди Мериъл. Тя вече бе привършила с пая и си взе едно голямо парче. Обичаше явно сметановия крем не по-малко от него.
Човек лесно можеше да я помисли за съвсем нормално момиче, чиито сведен поглед се дължи единствено на прекомерна срамежливост. Но никое нормално момиче, колкото и да е стеснително, не би се държало толкова безразлично към компаньона си. Погледът й нито веднъж не срещна неговия. Ако прекараше повече време край нея, сигурно щеше да започне да се нита дали не е станал невидим.
Макар че се съмняваше, че ще го разбере, Доминик заговори:
— Ще прекарам няколко седмици в Уорфийлд, лейди Мериъл. Бих искал да ви опозная по-добре.
Без да му обръща никакво внимание, тя отчупи парче от сладкиша и го хвърли на Роксана. Кучето лакомо го погълна и приближи към господарката си за още. Доминик унило си даде сметка, че забелязва поне кучето.
Дали не бе глуха? Досега никой не го бе споменал, но това би обяснило липсата й на реакция към околните. Реши да опита и пронизително изсвири. Главата й се завъртя рязко към него, за да се извърне още преди да е успял да улови погледа й. Значи все пак не бе глуха.
Реши да опита отново.
— Градините на Уорфийлд са великолепни, най-прекрасните, които някога съм виждал. Бих искал да ги разгледам всичките. Бихте ли ми позволили утре да ви придружа, докато работите. Обещавам, че няма да ви преча. Всъщност бих могъл да ви помогна. Разбира се, вие ще ми казвате какво да правя, но трябва да ви уверя, че много ме бива в копането, торенето и плевенето.
Изведнъж млъкна. Осъзна, че макар да бе облечен в дрехите на брат си и да имитираше интонацията и маниерите му, това, което казваше, никак не бе присъщо на Кайл, който не беше мързелив, но никога не би предложил да работи на полето.
По дяволите! Мериъл нямаше да разбере, а той все пак трябваше да направи нещо, за да се сближи с нея.
Хрумна му, че тя заслужава поне да узнае името на своя ухажор. Но кое име по-точно? Мисълта да го наричат Кайл му се стори странно отблъскваща. По-добре да използва името, което бе общо и за двамата. Ако брат му го попиташе защо бе решил така, щеше да му обясни, че не е искал да затруднява момичето с името Максуел, което един ден щеше да се смени с Рексъм.
— Предполагам, че при предишното ми посещение са ме представили като лорд Максуел, но предпочитам да си мислите за мен като за Ренборн. Това е фамилното ми име, а някой ден може да стане и ваше. Може ли да ви наричам Мериъл, след като съдбата ни е отредила отсега нататък да се виждаме доста често?
Както и очакваше, тя не възрази.
Доминик посегна към стомната с ябълковото вино, без да забележи, че и Мериъл е направила същото. Пръстите им се срещнаха. Той трепна, а тя побърза да отдръпне ръката си, сякаш се бе опарила. Доминик изпита задоволство. Изглежда все пак бе забелязала присъствието му.
Но това си имаше своята цена. Девойката пъргаво скокна и прекоси поляната.
— Почакай, Мериъл! Бихме могли да се поразходим наоколо. Ще бъде много мило от твоя страна, ако ми покажеш градините.
Все едно, че не бе казал нищо. Тя бързо се заизкачва по стълбата, а широките й поли се развяха около глезените. След миг вече бе изчезнала. Въжената стълба я последва, а големият дървен капак се захлопна с трясък пред лицето му.
Доминик стисна зъби и потисна желанието си да се изкатери по дървото и да влезе през прозореца при нея. Все пак беше тук, за да я спечели с търпение, а не да я преследва.
Събра остатъците от храната и сгъна одеялото. Без съмнение бе постигнал известен напредък, но явно недостатъчен.
Глава 5
Тази нощ сънува пожар. Пламъците се издигаха високо в небето, ужасени писъци на хора и цвилене на коне цепеха въздуха. Събуди се, обляна в пот. Цялата трепереше. Напоследък кошмарът се появяваше все по-рядко, ала ужасът така и не намаля.
Отметна одеялото и запристъпя из дървената къщичка. Беше късно. Луната се бе скрила и навън цареше непрогледен мрак. Отмести дървения капак и спусна въжената стълба. Роксана се събуди и радостно излая.
Бе валяло и сега бе студено и влажно. Стъпи на земята и веднага се сгуши в топлото мъхесто тяло на кучето. Роксана ласкаво облиза лицето й и лениво се излегна.
Наоколо бе тихо и тъмно, но пулсът на живота се чуваше съвсем ясно. Пулсът на могъщия стар дъб бе бавен и спокоен. Тази нощ бе само миг от неговото съществуване, което се измерваше с векове. Смъртоносният плясък на крила бе знак за преминаването на бухал, търсещ плячка. Дори тревата дишаше — леко, бързо и безкрайно монотонно.
През целия си живот Мериъл бе улавяла пулса на природата. Що се отнася до хората, около тях трептеше цветна мъгла. Виждаше я много отчетливо в полутъмни стаи или когато ги наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Мъглата около госпожа Ректър бе мека, в топъл розов оттенък, а около госпожа
