— Не е изключено — неохотно кимна госпожа Маркс.
— Може би ще се наложи да организираме лов с викачи и хрътки, за да я принудим да напусне скривалището си — сухо добави младият мъж и се настани на стола.
— В никакъв случай! — рязко вдигна глава госпожа Ректър. Войнственият блясък в очите й странно контрастираше с нежните черти. — О, разбирам, че се шегувате.
Да, наистина се шегуваше. Но ако се наложеше да чака с дни тази неуловима луда да се появи, ловът сигурно ще започне да му се струва доста примамлива идея.
— Имате ли представа къде мога да я открия?
Госпожа Маркс се замисли.
— Прекарва по-голяма част от времето си в градините, но те са толкова огромни, че може да си играете на криеница с дни. Уорфийлд винаги се е гордял с градините си. Всички поколения са добавяли по нещо. За да откриете лейди Мериъл, ще се наложи да наблюдавате къщата на дървото. Сигурна съм, че спи там.
— Попитайте Кемал — предложи госпожа Ректър. — Той знае най-добре. След закуска може да го потърсите из бараките.
Кайл му бе споменал за индийския прислужник.
— Кемал градинар ли е?
Госпожа Ректър кимна.
— Той е единственият, който разбира желанията на лейди Мериъл.
Доминик повдигна вежди.
— Значи тя има специални изисквания?
— О, да. Когато беше малко момиче, изпадаше в истинска ярост, ако главният градинар вършеше нещо, което не й харесваше. — Отряза си малко парче от вареното яйце. — Накрая се принудихме да се откажем от услугите му и назначихме Кемал на неговото място. Освен че отговаря за персонала, занимаващ се с градините, той е и нашата връзка с управителя, господин Кар. Всъщност именно Кемал управлява фермата и надзирава арендаторите. Не знам какво щяхме да правим без него.
Доминик се намръщи при споменаването за избухливостта на лейди Мериъл, но в чутото имаше и нещо обнадеждаващо.
— Щом лейди Мериъл има специални изисквания за градините, то тя не е загубила напълно разсъдъка си.
— Дори и едно куче ще се разгневи, ако промените нещо, с което е свикнало — изтъкна госпожа Маркс. — Нейните предпочитания често са… много странни. Страхувам се, че това е още едно доказателство за лудостта й. — Погледът й се плъзна по увехналите цветя в средата на масата, които тази сутрин изглеждаха още по-гротескно.
Доминик потисна въздишката си, помоли да му опишат как да стигне до градините и след като привърши закуската си, се запъти навън. Излезе в просторния вътрешен двор, покрит с каменни плочи. Отляво имаше голяма оранжерия със стъклен покрив, която бе свързана със задната част на къщата.
Доминик реши да я разгледа по-късно и закрачи към лехите. Двойка пауни пиеха вода от фонтана. Мъжкият го изгледа с лъскавите си като мъниста черни очи и гордо разпери опашката си, все едно искаше да му каже:
— Няма друг като мен!
Женската изрази възторга си с остър и пронизителен крясък.
Доминик се усмихна и ги заобиколи. Винаги бе харесвал пауните. Като малък бе купил от съседа си една двойка и тържествено ги бе връчил на баща си в Дорнлей. Графът бе отвратен от звуците, които издаваха. Доминик бе убедил Кайл да му помогне да ги заловят и да ги върнат на предишния им собственик, преди граф Рексъм да заповяда да прережат дългите им шии.
Следвайки инструкциите на госпожа Ректър, младият мъж пое по малката пътека и скоро се озова в една по-раздвижена част. Подрязани тисови дървета ограждаха разцъфнали храсти и цветя. Доминик предположи, че от ранна пролет до късна есен тук все има водопад от багри.
Изглежда обаче зави в погрешна посока, защото се озова в розовата градина. Никога досега не бе виждал такова разнообразие от рози. Ароматът им бе сладък и упойващ.
Когато стигна до бараките, сутринта вече преваляше. Видя поне четирима градинари, погълнати от работа.
Огледа първо склада за инструменти. После — за торовете. И той бе празен.
Последната постройка се оказа просторен парник, където се съхраняваха по-нежните растения през зимата. Щом влезе, го лъхна гореща вълна, тъй като стъклата усилваха топлината на слънчевите лъчи. Зърна гърба на мъж, застанал до широка дървена маса. Високите растения наоколо съперничеха на бразилската джунгла.
Доминик забеляза, че мъжът е с тюрбан. Носеше широка памучна риза, свободно падаща върху провиснали памучни панталони. Очевидно индийските дрехи бяха много подходящи за градинска работа.
— Кемал? Аз съм лорд Максуел.
Индиецът бавно се извърна. Беше широкоплещест и силен, с гъста брада, а тюрбанът го правеше още по-висок. Наистина приличаше на страховит пазач, ревниво бдящ над лудата си господарка.
Но това, което най-много изуми Доминик, бяха сложните татуировки, покриващи ръцете на Кемал от китките до раменете. Мили Боже, дори по шията и страните му имаше плетеници от фигури! Гъсти черни мустаци довършваха екзотичната картина.
— Лорд Максуел. — Индиецът притисна длани върху гърдите си и наклони глава. — Namaste. — Жестът бе любезен, но не сервилен.
— Добър ден — отвърна Доминик. — Търся лейди Мериъл. Имате ли някаква представа къде може да е?
Индиецът го изучи с черните си пронизващи очи. Кайл сигурно щеше да побеснее от подобен безцеремонен оглед. Дори Доминик усети как се наежва.
— Предполагам, че знаете защо съм дошъл.
— Знам, милорд. — Английският на Кемал бе безупречен и с едва доловим акцент.
— Трябва да преценя дали този брак е осъществим — остро рече Доминик. — А това едва ли би било възможно, ако не открия дамата.
— Беше в градината с билките — посочи Кемал с брадичка. — По този път, покрай парника. Но не съм сигурен дали е още там. Може и да си е отишла.
— Ако я няма, ще се върна отново тук.
Пътеката, която Кемал му бе посочил, бе обградена с жив плет, по-висок от човешки бой и неподрязан. Скоро се озова в градината с билките, но момичето не беше там. Разходи се по дългите правилни пътеки, очертани с тухли по краищата, и забеляза следи от скорошна работа. Дали го бе видяла и бе избягала, или просто си бе тръгнала, след като е привършила? Наведе се и вдигна едно мъхесто листо, откъснало се от близкия храст, обсипан със сиво-сини цветове. Усети остър мирис. Навярно беше някакъв вид джоджен.
— Мяу-у-у!
Огромна оранжева котка се измъкна изпод близкия храст. Гъвкавото й тяло се изви, а златистите й очи се впиха в него. После се отърка в крака му и помириса пръстите, с които бе държал листото.
— Значи това е коча трева. — Погали меката козина. — Добре е поне, че само ближеш, а не хапеш. Голям котарак като теб може да бъде доста опасен. Искаш ли да ти откъсна едно листо?
Котката отърка глава в дланта му.
Приемайки това за „да“, Доминик откъсна няколко листа, сви ги в дъхава топка и я подхвърли. Котаракът скочи върху нея с войнствен звук и я разкъса с дългите си нокти. След акробатичното изпълнение се надигна, отръска глава и се пльосна върху храста.
Доминик тъкмо се изправяше, когато съзря една млада жена в другия край на градината. Лейди Мериъл се бе върнала, явно привлечена от мяученето на котката.
Доминик затаи дъх и застина като омагьосан. Господи, защо никой не му бе казал, че е красива? Дребна и грациозна, с фини и изящни черти като на порцеланова кукла, лейди Мериъл сякаш бе оживяла ренесансова картина или приказна горска нимфа. Сребристозлатистата й коса бе сплетена в тежка плитка, която стигаше до кръста, а погледът й бе втренчен в нещо, недостъпно за очите на простосмъртните.
