години изгнание. Предполагам, че ще го изпратят в Южен Уелс. Или може би на остров Тасмания.
Бракониерът пребледня.
— Моля ви, сър, не исках да навредя. К’во значат няколко заека за господар кат вас? Вие нямате нужда от тях. Нито пък тя. Има си богатство дет ще стигне за няколко живота. — Прехапа устни. В този миг изглеждаше почти дете. — Ако ме пратят на заточение, майка ми и малките ми сестри и братя шъ умрат от глад. Едвам живеем след смъртта на баща ми. Никъде няма работа.
Гневът на Доминик започна да се стопява. Никога не бе одобрявал закона, според който бе огромно престъпление един беден човек да вземе малко дивеч, за да нахрани семейството си.
— Мисля, че лейди Мериъл се е разгневила, защото си наранил лисицата, която не става за ядене.
— Ако си много гладен и тя не е толкоз лоша — горчиво отвърна момчето. — Макар че заекът е по- вкусен.
Доминик огледа слабото му лице и овехтелите му дрехи. Опита се да се постави на негово място. Той може и да беше по-малкият син и да не го очакваха особено радостни перспективи, но поне никога не си бе лягал гладен.
Бръкна в джоба си, надявайки се да намери някоя монета. Откри една и я подхвърли на момчето.
— Вземи това, за да купиш храна за семейството си. И ако държиш на свободата си, никога вече не стъпвай в Уорфийлд Парк.
Момчето ахна, когато улови златната монета, но Мериъл хвърли гневен поглед към Доминик.
— Трудно е да осъждаш някой, който се опитва да нахрани семейството си — кратко рече той.
Може би го разбра, защото, въпреки че пристъпваше войнствено от крак на крак, не се опита да се нахвърли на бракониера.
— Бл-лагодаря ви, сър — смутолеви момчето, все още втренчило смаян поглед в монетата. Сигурно никога досега не бе виждало златна лира.
Доминик се намръщи. Това парче злато можеше да осигури храна за няколко дни, в най-добрия случай за седмица, но не бе разрешение на проблема.
— Кажи ми името си. Аз съм гост в Уорфийлд, затова не мога да ти обещая нищо. Обаче, ако мислиш, че трудът ще те държи далеч от бракониерството, ще попитам управителя на фермата дали не се нуждае от допълнителна работна ръка.
— О, сър! — изумено промълви момчето. — С радост шъ, върша всяко почтено нещо.
Едва ли щеше да печели много, но поне нямаше повече да рискува да бъде изпратен в колониите и да остави майка си сама, с пълна къща гладни деца. Доминик се наведе и взе падналата ловджийска чанта и ножа.
— Можеш да си ги вземеш, но капанът остава тук.
Момчето кимна.
— Благодаря ви, сър. Казвам се Джем Браун.
— Джем Браун. Добре, вдругиден иди да се представиш на управителя на Уорфийлд. Дотогава ще съм говорил с него. А сега си върви. — По време на военната си кариера, Доминик бе усвоил някои доста свирепи гримаси и сега изобрази на лицето си една от тях. — И не забравяй какво ти казах — стой по-далеч от парка!
Джем бързо изчезна в гората. Докато го наблюдаваше как се отдалечава, Мериъл издаде съскащ звук като котка. Би било забавно, ако поведението й не показваше ясно колко е далеч тя от едно нормално момиче.
Доминик обаче отпъди тази болезнена мисъл и рече:
— Време е да видим какво можем да направим за тази бедна лисица. Само за момент.
На път за поляната бе минал покрай малък поток. Сега се върна при него, извади носната си кърпа и я натопи в бистрата студена вода. После се приближи към уловената в капана лисица. Мериъл бе коленичила до нея със загрижено изражение.
Животното изръмжа, когато и Доминик коленичи. Знаеше, че ще е трудно да спечели доверието му. Затова впери поглед в очите на лисицата, мислено изпращайки послание, че има добри намерения и че е приятел.
— Спокойно, спокойно, мила! — меко заговори той. — Първо ще те освободим. После ще прегледам крака ти. Не се тревожи. Знаеш ли, навремето смятах да ставам ветеринарен хирург и постоянно ходех по петите на ветеринаря в Дорнлей. Така научих как да се грижа за болни коне, крави и овце. Но баща ми сигурно щеше да получи удар, ако бях настоял да се заема с толкова обикновена професия.
Говореше със собствената си интонация, но се сети, че не бива да казва нищо, което би го издало, че не е Кайл. Докато професията на ветеринарен хирург би била възмутителна за един втори син, то за първородния и наследника на богатството и титлата на Рексъм тя би била направо немислима.
Затова Доминик реши, че вместо да говори за някогашните си амбиции, по-добре да говори за лисицата — колко великолепна опашка има и колко красиви навярно са малките й. Когато реши, че животното се е поуспокоило, той постави длан върху гъстата мека червена козина в горната част на крака й. Тя потрепери, но прие докосването му.
Огледа капана. В Дорнлей пазачите на дивеч понякога използваха капани за лисици, за да им попречат да унищожават гнездата на птичките, но досега никога не бе виждал такова чудо отблизо. Металните зъбци се бяха впили в предната лапа. Една еластична пружина отзад здраво ги стягаше.
След като разбра как работи механизмът, Доминик стъпи върху пружината. Металната челюст тутакси се отвори и Мериъл нежно освободи животното.
— Скоро ще си бъдеш при малките — промърмори Доминик, когато капанът отново се затвори. Надяваше се да казва истината. Ако раната се окажеше лоша, щеше да бъде по-милостиво горкото животно да се убие.
Младият мъж отново коленичи и почисти раненото краче с мократа кърпа. Усети изумлението на Мериъл, задето лисицата му позволяваше да я докосва, но изобщо не я погледна. Цялото му внимание бе съсредоточено върху животното.
След като изми кръвта, облекчено въздъхна.
— Имаш късмет, мила. Нито една кост не е счупена, нито едно сухожилие не е скъсано.
Раната обаче все още кървеше. Ако беше кон или куче, щеше да я намаже с мехлем и да я превърже, но в случая се съмняваше, че това би свършило работа. Лисицата вероятно ще гризне превръзката и нищо чудно да стане по-лошо.
— Следвайте инстинктите си, госпожо Лисано.
Животното изправи глава и заблиза раната. След малко кръвта спря.
— Готова ли си да си идеш у дома? — нежно попита Доминик.
Лисицата бавно се изправи на крака. От другия край на поляната се разнесе ръмжене. Тя рязко вдигна глава и наостри уши. После с малки подскоци се отправи натам, за да се присъедини към разтревожения мъжкар. Макар че влачеше ранената лапа, все пак се движеше доста добре. Откъм храстите се разнесе радостен писък — мъжкарят приветстваше завръщането на половинката си.
— Смятам, че ще се оправи — рече Доминик, трогнат от разигралата се сцена. — Ако знаеш къде е бърлогата й, може през следващите дни да й носиш храна, докато се възстанови напълно.
Едва тогава погледна към Мериъл, която все още клечеше на няколко метра от него и наблюдаваше лисиците. На лицето й бе изписано истинско задоволство.
После извърна глава и за пръв път го погледна право в лицето. Доминик затаи дъх, смаян от бистрите зелени дълбини на очите й. Бе я мислил за откачена и духовно осакатена.
Сега осъзна колко далеч е бил от истината. Умът на Мериъл просто беше необикновен. Тя добре познаваше тази земя и създанията, които я обитаваха, и бе готова да ги защитава, независимо на какъв риск излагаше самата себе си. А понеже той бе помогнал на лисицата, сега тя му позволяваше за миг да надзърне в душата й.
Мериъл леко докосна ръката му — безспорен израз на благодарност. Искаше му се да улови тази малка, но здрава ръка, да усети топлината и силата й. Вместо това пое дълбоко въздух.
— Радвам се, че можах да помогна, Мериъл.
Чувствата помежду им се бяха променили. Всяка бъдеща връзка щеше да бъде желана от двете страни.
