открие измамата. Мъжът погледна към Доминик. И зяпна.
— Лорд Максуел?
— Успях ли да ви изненадам? — Доминик имитира гласа на брат си.
— Наистина успяхте. — Погледът на новодошлия се плъзна невярващо по самозвания лорд Максуел. — Едва ви познах.
— Стори ми се, че не е зле да помогна на лейди Мериъл. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Тя с готовност прие.
Мъжът премести поглед към Мериъл, после отново го насочи към Доминик.
— А прие ли ви… и в друго отношение?
Доминик реши, че новодошлият със сигурност е лорд Еймуърт, но все пак реши да се въздържа да го назовава по име, докато не получи неопровержимо доказателство.
— Действах много предпазливо, за да не я изплаша.
— Мъдро. Макар че, както сам знаете, не разполагаме с много време. — Загриженият му поглед отново се върна на Мериъл. — Бях на път към имението си, но реших да се отбия и да видя как вървят нещата.
— Ще останете ли да преспите? — Доминик се надяваше, че отговорът ще бъде „не“.
Нямаше явно късмет, защото Еймуърт кимна.
— Винаги се радвам на посещенията си в Уорфийлд, особено през този сезон. Бихте ли се поразходили с мен, лорд Максуел? Искам да поговоря с вас.
Отчаяно търсейки извинение, за да избегне разговора насаме, Доминик рече сериозно:
— Не смея да напусна работата си, защото се опасявам, че моята работодателка ще ми се разсърди.
Еймуърт се усмихна.
— Много добре. В такъв случай ще се видим по-късно.
Доминик проследи с мрачен поглед вуйчото, който се запъти към къщата. Цяла вечер ще се наложи да бъде нащрек. Надяваше се, че дамите ще забавляват госта. Колкото до него, трябва да внимава всеки път, когато отвори уста. Една грешна дума и всичко отива по дяволите.
Доминик се облече особено грижливо за вечеря, дори позволи на Морисън да го обръсне. После се поздрави за предвидливостта, защото лорд Еймуърт се оказа в строго официален костюм, сякаш бе на прием в двореца. Жените също бяха облекли най-хубавите си рокли.
След любезния разговор на чашка шери, Доминик и Еймуърт придружиха дамите в трапезарията. На масата отново бе сложен прибор и за Мериъл, макар че тя не бе вечеряла с компаньонките си, откакто Доминик бе пристигнал в Уорфийлд.
Ненадейно вратата на трапезарията се отвори и Мериъл се появи на прага. Доминик погледна натам и се почувства така, сякаш го бяха цапардосали с нещо по главата. Това бе Мериъл, която никога не бе виждал. Блестящата й коса бе вдигната високо, откривайки нежната извивка на шията, на която искреше наниз перли. Бялата й рокля бе украсена със сребриста бродерия, а малките й нозе бяха обути в сребърни пантофки.
Появата й бе толкова зашеметяваща, че му трябваше известно време, за да осъзнае, че роклята бе ушита по модата отпреди тридесет години. Не че го интересуваше — красотата нямаше възраст. Едва не се препъна, докато се изправяше, за да я придружи до мястото й на масата. От нея се разнасяше ухание на цветя и екзотични подправки.
— Радвам се, че си сред нас, Мериъл. Липсваше ни през последните дни. — Госпожа Ректър погледна към Доминик. — Роклята е на майка й. Емили бе също така дребна.
— Тя обичаше да колекционира екзотични костюми, лорд Максуел — добави госпожа Маркс. — Мериъл се я появявала с най-различни дрехи — от норвежка селска носия до фино избродирани китайски роби. Предполагам, че във ваша чест е избрала нещо по-традиционно, лорд Еймуърт.
Еймуърт също се изправи. Погледът му бе прикован в племенницата му, а в очите му бе стаена болка.
— Помня тази рокля. Емили я носеше вечерта на нейния дебют. Мериъл толкова много прилича на нея.
Доминик дръпна стола й. Тя се отпусна грациозно, а коприната леко прошумоля. Седеше със сведени мигли като ученичка, която за пръв път излиза в обществото. Доминик трябваше да си напомни, че това е същото момиче, което тази сутрин едва не го побърка от страх. След като я настани, той се върна на мястото си.
Докато поднасяха храната, Доминик отново се запита каква ли част от разговора разбира Мериъл. Явно познаваше вуйчо си, щом си бе направила труда да се облече така, че да му достави удоволствие. На Доминик му хареса идеята й да се облече в роклята на майка си. Неговата по-малка сестра често правеше същото като дете.
Макар че досега винаги бе виждал Мериъл да се храни само с пръсти, тази вечер тя си служеше с лекота с ножа и вилицата. Навярно я бяха научили как да се държи на масата, преди трагедията да помрачи разсъдъка й.
Доминик си спомни за неконтролируемия й гняв, когато се нахвърли върху бракониера. Може би личността й представляваше сложна смесица — той се вкопчи в това предположение — от противоречия? Безумие и дива ярост в съчетание с покорство и плахост?
Младият мъж въздъхна. В главата му пак се въртяха безброй въпроси. Може би, докато си пиеха портвайна след вечерята, лорд Еймуърт ще му разкаже по-подробно за нейното състояние.
След време госпожа Маркс се изправи и даде знак, че е време дамите да се оттеглят. Двамата мъже се изправиха галантно, за да изпратят жените. Доминик забеляза, че Мериъл се насочи в обратна посока.
— Изглежда Мериъл не обича да седи в салона — отбеляза той, докато отново сядаше.
— Не. — Лорд Еймуърт се протегна към гарафата с портвайна върху малката масичка. — Понякога по- късно се присъединява към нас. Надявам се, че тази вечер ще го направи. Не я виждам толкова често, колкото би ми се искало. — Наля две чаши и се отпусна в креслото. — Е, кажете ми какво мислите? Подходяща ли е за ваша съпруга?
Доминик се поколеба. Искаше му се да избегне този разговор. Мисълта за евентуален брак между Кайл и Мериъл с всеки изминат ден му ставаше все по-неприятна. Всъщност можеше още в този миг да сложи край на всичко. Но после какво? Той щеше да изгуби Брадшо Манър, а Еймуърт да се насочи към друг кандидат. Кайл поне нямаше да се отнася зле с момичето. С друг тя може да бъде много по-нещастна.
— Още е твърде рано, за да се каже — уклончиво отвърна Доминик. — Мериъл е много особено и специално създание. В някои отношения е истинско дете, а в същото време е мъдра. Аз още не знам какво да мисля за нея.
— Напълно съм съгласен с вас. — Еймуърт припряно се наведе напред. — Със сигурност фактът, че осъзнавате колко е специална, представлява добра основа за един бъдещ брак.
Доминик се поколеба. После, знаейки, че ще се намрази, ако не го каже, продължи:
— Но може би Мериъл ще бъде по-щастлива, ако остане сама? Тя изглежда доволна от живота си.
— Искаше ми се наистина да е толкова просто — въздъхна Еймуърт. — Мериъл се нуждае от закрилник. На този свят няма нищо сигурно. Боя се, че ако нещо се случи с мен, животът й няма да е толкова спокоен и щастлив.
Настъпи продължителна тишина. Най-после Доминик се осмели да заговори:
— От какво точно се страхувате?
Еймуърт му хвърли остър поглед.
— Вече го обсъждахме, Максуел.
— Но тогава все още не познавах толкова добре Мериъл — спокойно заяви Доминик, опитвайки се да замаже гафа си. — Бих искал да чуя всичко отново, след като вече имам много по-точна представа за нея.
Еймуърт кимна.
— Чичо й, лорд Греъм, още от самото начало смята, че тя трябва да бъде настанена в лудница. На няколко пъти изпраща психиатри при нея. Всичките се съгласяваха с него.
Доминик повдигна вежди.
