— Смятат, че тя може да бъде лекувана, така ли?
Еймуърт сви устни.
— О, не. Никой дори не изказа предположение, че тя отново ще стане нормална. Но лекарите са любопитни зверове. Смятам, че им харесва просто идеята да експериментират, за да видят какво ще излезе. — Загледа се в чашата си. — Може би в една модерна психиатрична клиника Мериъл наистина ще се подобри. Тогава моята упоритост е егоистична. Но аз… не мога да понеса мисълта да я затворят в подобно място. Тя понякога има пристъпи на неконтролируем гняв. Греъм не го знае. Мисля, че може да го използва, за да я махне от Уорфийлд.
Доминик потрепери при мисълта за Мериъл, затворена в лудница.
— Ако това е егоизъм, то аз също съм егоист и аз не мога да си я представя някъде другаде освен тук.
Еймуърт го погледна втренчено.
— Една от причините да ви избера за съпруг на Мериъл е вашата репутация на почтен човек. Ако се ожените за нея, обещайте ми, че никога няма да я затворите в лудница.
Доминик сведе поглед към чашата си. Помисли си как почтеният Кайл с лекота бе изпратил друг на свое място.
— Все още няма брак.
— И няма да има, ако не ми обещаете, че тя ще остане тук, където се чувства щастлива, и че за нея ще се грижат е нежност и обич — отсече Еймуърт.
Доминик подбираше внимателно думите си:
— Кълна се, че без значение какво ще се случи, независимо дали ще се оженя за нея, или не, аз винаги ще я закрилям.
Лорд Еймуърт въздъхна с облекчение и се изправи:
— Преди да се присъединим към дамите, имате ли нещо против да разгледаме галерията на горния етаж?
— С удоволствие — отвърна Доминик. Знаеше, че предложението не е отправено само от любезност.
Вървяха в мълчание. Галерията представляваше дълга стая в северната част на къщата. От едната страна имаше големи прозорци, а отсреща — картини. Еймуърт се спря пред един портрет близо до вратата и вдигна лампата, за да освети по-добре платното.
Художникът бе изобразил усмихната млада жена със светлоруса коса, седнала на каменна пейка. Върху скута й седеше малко момиченце с ангелско личице и блестящи, зелени очи. Зад тях стоеше мъж с груби черти. Дълбоките му очи излъчваха ум и духовитост.
— Вашата сестра, съпругът й и Мериъл, предполагам.
— Беше направена точно преди да заминат за Индия. — Еймуърт погледна мрачно картината. — Бяха женени от години и дълго бяха копнели за дете. Затова обожаваха Мериъл.
— Защо лорд Греъм е завел семейството си на такова нездравословно място?
— Емили не искаше и да чуе съпругът й да замине без нея, а тя пък не можеше да остави Мериъл. Мисията на Греъм трябваше да продължи само две години и всички смятаха, че там ще бъдат в безопасност. Мериъл бе забележително здраво дете. — Еймуърт затвори очи за миг. Лицето му се сгърчи от мъка. — Моята сестра и съпругът й не умряха от болест.
— Предполагам, че сте били много близки със сестра си?
Лордът отвори очи. Лицето му изглеждаше уморено и остаряло.
— Емили бе само с една година по-малка от мен. Като деца бяхме неразделни и останахме добри приятели до самата й смърт.
Семейната собственост бе възбудила любопитството на Доминик. Греъм и Еймуърт явно притежаваха отделни резиденции, докато Емили бе наследила Уорфийлд. Навярно двамата със съпруга й са живели постоянно в имението. Но по-добре беше да не разпитва за това, защото може би Кайл и Еймуърт вече го бяха обсъждали.
Закрачиха покрай портретите. Повечето изобразяваха мъже и жени с фини кости и светли коси. Жените излъчваха неземната ефирност на Мериъл.
— Фамилната прилика е много силна — отбеляза Доминик.
Еймуърт се спря пред един портрет от времето на Тюдорите.
— Жалко, че няма портрет на първата Мериъл. Според семейните хроники много е приличала на племенницата ми, само че е имала черна коса. Съпругът й, нормандски граф, бил светлорус. Техните черти са се предали през поколенията. Фамилните имена и титли са се сменяли, но кръвта във вените им е оставала същата. Особено силно е наследството по женска линия. Моята племенница е директна потомка на първата Мериъл. — Мъжът въздъхна. — Мисълта, че тази линия ще прекъсне, не ми дава покой.
— Предполагам, че има и други, наследници.
— Да. Но моите синове приличат на майка си. — Поколеба се и притеснено добави: — Елинор винаги е била идеална съпруга, но… така и не пожела да приеме Мериъл. Умственото разстройство я плаши. Когато момчетата бяха малки, тя дори се боеше за тяхната безопасност.
Не бе нужно да казва нищо повече. Доминик разбираше тежкия избор, който е бил принуден да направи Еймуърт, разкъсван между задълженията на общественото си положение, нуждите на собственото си семейство и тези на племенницата си. Вероятно е щял да я прибере у дома, ако съпругата му не се е противопоставила. Беше направил всичко, което е било по силите му, за да осигури на Мериъл защитеност, обич и щастие.
И той, и племенницата му заслужаваха нещо повече от двама измамници.
Глава 11
По-късно в салона поднесоха чая. Госпожа Маркс тъкмо наливаше на лорд Еймуърт, когато Мериъл изникна на прага. Беше сменила вечерната си рокля и сега бе облечена в широка източна дреха. Моделът уж скриваше женското тяло от похотливите мъжки погледи. Ала в действителност гънките на тъмната роба само стимулираха въображението. Поне що се отнасяше до Доминик.
Понесла една табла с три малки купички и купчина тънки пръчици, Мериъл прекоси персийския килим с босите си нозе. Косата й отново бе сплетена на плитка. Госпожа Ректър се усмихна.
— Колко мило. Тази вечер Мериъл ще изработи mehndi във ваша чест, лорд Еймуърт.
Мериъл коленичи пред вуйчо си със сведени очи. Доминик вече бе започнал да подозира, че ролята на покорна слугиня бе част от репертоара й. Може би бе виждала подобни прислужници в Индия и ги бе добавила към колекцията си от различни превъплъщения. Покорната слугиня. Умелата градинарка. Приказната фея. Дивото дете.
Умореното лице на Еймуърт светна.
— Бих искал да ми нарисуваш лента на китката, ако нямаш нищо против, Мериъл. — С тези думи той нави левия си ръкав и й поднесе китката си.
Тя потопи памучния тампон в една от купите и намокри кожата около китката. После потопи една от пръчиците в другата купа, пълна с гъста къна, и сръчно започна да рисува сложни индийски шарки. Изцяло се потопи в работата си. Както си бе помислил и Доминик, след като видя татуировката на Кемал, това бе истинско изкуство, което изискваше артистичност и вроден усет към цветовете.
Младият мъж забеляза, че Мериъл е потъмнила с къна веждите и миглите си, както често правеха жените от Изтока. При контраста с бялата кожа и сребристорусата коса резултатът бе поразителен. Сега лицето й излъчваше екзотична тайнственост и чувствено очарование.
Когато свърши с татуировката на Еймуърт, тя приближи до госпожа Ректър.
— Бих искала гривна на глезена, Мериъл — замислено рече дамата. — Ще помоля джентълмените да ме извинят, защото ще се обърна с гръб.
След тези думи тя отиде до едно голямо кресло с високи облегалки. Чу се шумолене. Явно вдигаше полите си, за да смъкне чорапа. Доминик отпи от чая си. Беше забавно, че тази жена не бе изгубила желанието си за лудории, макар че вече не бе младо момиче.
Гривната около глезена отне повече време. Когато бе завършена, госпожа Маркс протегна дясната си
