Глава 10
Макар че вече бе станал твърде значим, за да може да го пренебрегва, Мериъл не знаеше, че има милостива душа. Но със своите докосвания, думи и искрено състрадание той успя да помогне на ранената лисица. Дори самата тя не бе способна на това.
Явно притежаваше неоспорима сила. Умението му да лекува бе просветлило златната енергия, която се излъчваше от него. Мериъл бавно се изправи на крака. Той стори същото. Беше сериозен. Не откъсваше поглед от лицето й. Очите му бяха великолепно сини, умни и искрящи от стаен хумор и разбиране. Не само я гледаше, а проникваше дълбоко в душата й.
Мериъл потръпна при мисълта, че някой може да се доближи толкова близо до нея и да я опознае толкова добре. Ала също както при лисицата страхът й отстъпи пред инстинктивното доверие.
Досега мислеше, че на тази земя не съществува друго човешко същество като нея.
Може би бе грешила.
След инцидента с лисицата Мериъл и Доминик се върнаха в къщата, потънали в приятелско мълчание. Каквото и дяволче да я бе подтикнало по-рано да избяга от него, сега вече бе изчезнало.
Двамата влязоха в кухнята за импровизирана закуска. Присъствието на Мериъл бе нещо обикновено тук, но появата на виконта ужаси готвачката и помощничките й. Едно беше знатен благородник да влезе, за да поръча храна за пикник, а съвсем друго — да седне до изтърканата дървена маса и да похапва с наслада варени яйца, препечени филийки и чай. Доминик се опита да ги успокои, но резервираните маниери на Кайл само влошиха нещата.
След като се нахраниха, Мериъл се запъти към задната част на къщата, откъдето се излизаше в градината с дългите цветни лехи, обградени с ниски чемшири. Доминик бе видял от прозореца на стаята си, че те образуваха различни фигури. Разделяха ги пътеки, настлани с каменни плочи. Ефектът бе поразителен.
Цветята в няколко лехи обаче вече бяха прецъфтели, а местата бяха почистени, прекопани и подготвени за засаждането на новите растения. Отстрани бяха наредени ръчни колички, пълни със свежи стръкове. Доминик вече бе започнал да осъзнава, че поддържането на градините изисква постоянна и неуморна работа.
Мериъл се приближи до едната количка и взе овехтялата сламена шапка, която някой — вероятно Кемал — бе оставил там за нея. Нахлупи я ниско на главата си и се зае да изважда растенията и да ги подрежда върху старателно оформените гнезда. Внимаваше да оставя равни разстояния между тях.
После взе лопатката, коленичи и засади първия карамфил. След това се изправи и подаде лопатката на Доминик с жест, който красноречиво казваше:
— Покажи ми дали можеш да направиш същото.
Той взе инструмента и коленичи край лехата. Изведнъж му хрумна странната мисъл, че тя не говори, защото не иска.
Започна старателно да копае гнездото, после постави в него растението и грижливо утъпка пръстта.
Изпълнен с абсурдното желание да спечели одобрението й, той вдигна глава. Лицето й бе засенчено от широката периферия на сламената шапка, но кимването й красноречиво изрази задоволството й. Тя пристъпи към следващото гнездо и взе друго растение от количката.
Доминик се усмихна и се залови да копае. Дали граф Рексъм ще се зарадва да разбере, че по-малкият му син, източник на постоянни разочарования, току-виж се оказал доста способен градинар? Подсвирквайки си тихо, той се зае със следващото растение.
Слънцето се изкачи високо на небето, после бавно започна да се спуска надолу. Доминик откри изненадващо, че саденето на цветя много му допада. Навремето ревностно бе изучавал селскостопанската работа в семейната ферма в Дорнлей. В желанието си да разбере всичко бе засявал, косил и жънал. Обаче градините бяха царството на майка му, затова знаеше много малко за цветята. Харесваха му и това бе всичко.
Сега откри, че обработването на земята с голи ръце му доставя чувствена наслада. Обичаше богатия мирис на влажна пръст. Изпитваше дълбоко удовлетворение при мисълта, че в резултат на усилията му ще се роди красота и ухание.
Помисли си за шумния Лондон, където щеше да се намира сега, ако не се бе съгласил да участва в измамата на Кайл. Светът на повърхностните развлечения, на лекомислените и мимолетни приятелства. Шропшир бе съвсем различен. Нищо чудно, че градинарите излъчваха такова задоволство. Кемал бе спокоен и волен като безбрежните пространства.
Присъствието на Мериъл в градината му действаше омиротворително. От време на време поглеждаше към нея. Малките й боси нозе извикваха усмивка на устните му. Те представляваха възбуждаща смесица от изящество и елегантност, както и всичко останало у нея.
Не че той имаше по-представителен вид. Благодарение на сутрешната разходка заканата да съсипе един от костюмите на Кайл бе станала реалност. С напредването на деня Доминик захвърли сакото и нави ръкавите на ризата.
Довърши поредната леха, изправи се и се разкърши, за да отпусне схванатите си мускули и крайници, непривикнали на подобна дейност. После се запъти към Мериъл, за да я попита с коя леха желае да се заемат. Ала тя не работеше. Бе се бе отпуснала на пети, а ръцете й лежаха спокойно върху бедрата.
Доминик проследи погледа й и видя, че наблюдава една жълта пеперуда. Не искаше да я безпокои и затова седна до нея. Почти не можеше да различи чертите, скрити под широката периферия на тази нелепа шапка, но бе доволен, че деликатната й кожа е защитена от силните лъчи. Палещото слънце на Индия сигурно е било жестоко за нежно и изящно същество като нея.
Минутите се нижеха. Какво толкова интересно имаше в една обикновена жълта пеперуда? Наоколо бе пълно с тях. Доминик се вгледа по-внимателно в насекомото.
Без съмнение пеперудите бяха много красиви. Всъщност никога досега не бе забелязвал колко нежни и изящни са златистите им крилца, ефирно пърхащи във въздуха. Бяха самото съвършенство. Интересно защо пипалцата им пък бяха така извити по краищата?
Пеперудата пиеше нектар от цвят на цвят. Доминик се опита да си представи какво ли е усещането да летиш. Всъщност не бе много трудно да си представи ефирната и грациозна Мериъл като пеперуда.
Времето сякаш спря. Когато най-после насекомото отлетя, Доминик примигна сепнато, питайки се колко ли дълго е стоял така. Не беше наблюдавал пеперуди от дете, а дори и тогава не проявяваше кой знае какъв интерес към тях. Част от особената натура на Мериъл бе способността й да се отдава изцяло на нещо.
Изведнъж обаче тя се изправи пъргаво и го подкани да се заеме със следващата леха.
— Доста строга надзирателка си — пошегува се Доминик, докато посягаше към лопатката.
Можеше да се закълне, че очите й блеснаха дяволито, преди да извърне поглед. Младият мъж се усмихна и отново се зае с копането.
Следобедът бе превалил, когато един шлифован тенор рече топло:
— Добър ден, Мериъл. Как си?
Доминик сепнато вдигна глава. Не бе чул приближаващи стъпки. Видя някакъв джентълмен на средна възраст с посивели коси и деликатно телосложение да пресича лехата, в която работеше Мериъл. Щом приближи, тя се изправи.
Мъжът я целуна леко по бузата.
— Мое скъпо дете! Хубаво е да те видя отново.
Мериъл прие равнодушно целувката. За част от секундата по лицето на непознатия премина сянка на безкрайно съжаление. После вдигна ръцете й и тъжно ги огледа.
— Защо не си сложила ръкавиците, които ти подарих?
Доминик бавно се изправи. По външния вид и скъпите дрехи можеше да предположи, че това е вуйчото на Мериъл, лорд Еймуърт. Ако обаче грешеше, щеше да бъде доста трудно да обясни заблудата си. При това Еймуърт бе единственият човек в Уорфийлд, който познаваше Кайл по-отблизо. Тъй че не бе изключено да
