омагьосваща смесица от невинност и изкусителна чувственост. Неговият трижди проклети брат, към който той продължаваше да бъде лоялен, макар че може би не го заслужаваше.
Затвори твърдо вратата зад Мериъл и превъртя ключа.
После се облегна на стената. Цялото му тяло трепереше, а сърцето му бясно препускаше.
Едва не се спъна в Роксана, която радостно размаха опашка, като я видя. Чувствайки се като наежена птица, Мериъл се опитваше да разбере това, което току-що се бе случило.
Той наистина бе изключително красив. Беше изпитала истинска наслада от гладката му кожа, която бе с няколко тона по-тъмна от нейната. А копринената мекота на малките къдрави косъмчета по гърдите, които се спускаха надолу във възбуждащ любопитството триъгълник! Докато рисуваше, усещаше как енергията му пулсира в гъстите пурпурни талази на желанието. Искаше да го докосва навсякъде. Да го вкусва. Да му позволи и той да я вкуси…
Изпълнена с нетърпение, Мериъл се обърна рязко и закрачи по коридора към задните стълби. За пръв път остави Роксана, защото предпочиташе да бъде сама. Всичките й сетива бяха възбудени до крайност, докато вървеше в нощния хлад. Съблазънта се носеше във вятъра и се спотайваше в росната трева, студена и мека под краката й. Чувстваше се болезнено неспокойна и изпълнена с живот.
Движеше се безшумно по сенчестите пътеки, докато накрая навлезе в по-запусната част на градината. Илюзията за дива гора подхождаше на настроението й. Един бухал прелетя толкова ниско, че усети полъха на крилете му. След миг се чу предсмъртен писък — знак, че ловецът бе уловил плячката.
Зловещ крясък се разнесе над дърветата. Сигурно е някой язовец, каза си Мериъл и изпълнена с любопитство, тръгна по посока на звука.
След стотина крачки стигна до малка полянка, където два язовеца подскачаха и се търкаляха в танца на чифтосването. Женската се бе повдигнала на задните си крака и изглеждаше много драматично на лунната светлина. Мъжкият пък се опитваше да я очарова и впечатли. После се вкопчиха един в друг и се затъркаляха в меката трева като мъхава топка.
Женската игриво захапа мъжкия. Той се изправи на задните си крака, след което грубо я повали и захапа врата й, преди да започне да ближе нежно с език тъмната козина. Женската мъркаше като доволна котка.
Опияняващата им игра бе толкова всепоглъщаща, че изобщо не я забелязаха. Мериъл бавно се извърна. В съзнанието й проблясваха ярки образи. Как се търкаля в див екстаз с Ренборн на поляната. Как зъбите й се впиват в топлото му твърдо тяло, как играта им се превръща в страст.
Устните и ръцете му я дразнят до полуда, силата му я покорява. Тя му се отдава без остатък.
Стигна до лунната градина. Във въздуха се носеше ухание на портокал, а белите цветя приличаха на привидения. В средата на една древна римска урна бяха избуяли китни цветове. Мериъл се отпусна върху студения камък.
Всички създания се чифтосваха. Знаеше, защото беше наблюдавала птиците и животните в Уорфийлд, преплетени в първичната си страст. Женската изгаряше от желание, а мъжкият подлудяваше от копнеж. После телата им се сливаха. Досега обаче Мериъл никога не ги бе разбирала и бе благодарна, че й е спестено подобно безумие.
Сега осъзна, че то й е било спестено просто защото досега не е срещала истински мъжкар. За пръв път започваше да разбира странния пламенен копнеж, защото скришните места на тялото й пулсираха с незадоволен глад, макар инстинктивно да усещаше, че тази вечер бе вкусила само една малка глътка от чашата на страстта. Имаше повече. Много повече.
Но хората с тяхната глупост правеха всичко толкова трудно. Ренборн я искаше. Видя желанието в очите му, усети го в тялото му, почувства яркия пламък на енергията му, когато го докосна.
И въпреки това се бе отдръпнал поради някаква си варварска, неестествена причина. Истинско безобразие! Но той бе млад и кръвта пулсираше гореща и дива във вените му. Така че нейното време щеше да дойде. Усещаше го с всичките си кости.
Той бе създаден за нея и много скоро щеше да бъде неин.
Глава 12
Да остане буден, докато татуировката изсъхне, се оказа лесно. Много по-трудно му бе да заспи. Когато най-после се унесе в неспокоен сън, засънува с поразителна отчетливост как се люби с Мериъл. Събуди се сам. Сърцето му блъскаше в гърдите, а главата му бе замаяна. Не можа веднага да се отърси от обезпокоителното видение, на което тялото му така всеотдайно бе откликнало.
Изми си лицето и отръска изсъхналата кана. Имаше нещо варварско, много неанглийско и разточително в това да види кожата си изрисувана.
Припомни си как малките й ловки ръце се движеха по кожата му и рязко се извърна от огледалото. Вече не можеше да отрича колко силно го привлича това момиче. Важното бе да съумее да овладее това неуместно желание.
Настроението му се пооправи едва когато слезе за закуска и узна, че лорд Еймуърт си е заминал. Но в същото време се притесни, че не е станал по-рано, та да изпрати по-възрастния мъж. Наля си чаша чай с надеждата, че топлата течност ще повдигне малко духа му.
Пиеше вече втората чаша, когато в трапезарията се появи госпожа Ректър и също си наля.
— Лорд Еймуърт остана много доволен, че вие двамата с Мериъл се разбирате добре — отбеляза жената, докато се настаняваше на масата.
Доминик реши, че е по-хубаво да прояви благоразумие и предпазливо отговори:
— Аз много я ценя, но не съм сигурен доколко този брак е разумен. Какво е мнението на лекарите, които са я преглеждали?
Госпожа Ректър стисна устни.
— Не са казвали нищо ясно и определено. Те всички са категорични, че не е нормална — сякаш е нужно да учиш в Единбург, за да го разбереш! По всичко останало не постигнаха съгласие. Повечето смятат, че за нея ще е по-добре да се подложи на лечение в психиатрична болница, но всеки си има свои идеи как точно да я лекува.
— А тези лекари наблизо ли практикуват?
— Доктор Крейторн е един от най-уважаваните авторитети в своята област в цяла Англия. Има клиника в Блейдънхам, само на двадесетина километра оттук. — В гласа й се прокрадна ирония, когато добави: — Казват, че била много модерна.
— Смятате ли, че Мериъл ще се повлияе от подобно лечение?
Госпожа Ректър зарея поглед през прозореца.
— Ако го вярвах, лично щях да я заведа в Блейдънхам. Но аз съм втора братовчедка на майката на Мериъл. Лудостта се предава в нашето семейство. — Усмихна се тъжно. — Самата аз не съм много практична.
Доминик се замисли над думите й.
— Вие смятате, че Мериъл е… по-особена по рождение?
Госпожа Ректър кимна.
Може и да имаше право, но Доминик би желал да чуе и мнението на лекар. Изведнъж мисълта да се отдалечи за един ден от Уорфийлд и Мериъл му се стори много примамлива.
— Лорд Максуел, какво удоволствие! — възкликна доктор Крейторн. Висок, слаб и внушаващ доверие, той прекоси приятно обзаведената приемна.
Блейдънхам наистина бе впечатляваща клиника. Къщата бе разположена в края на селото — просторна и комфортна, с голяма градина в задната част, скрита от минувачите зад висока каменна ограда. В никакъв случай не приличаше на някоя адска дупка.
— С какво мога да ви помогна? — продължи докторът.
Доминик бе започнал да разбира защо Кайл изпитваше такова удоволствие да е наследник. Титлата без съмнение предизвикваше мигновена промяна на отношението.
