С този довод Доминик се съгласи моментално.
— Значи: подстригването, дрехите, камериера. Трябва да ми разкажеш и за срещата си с Еймуърт, както и да ми опишеш Уорфийлд.
— Разумна забележка. — Кайл се намръщи. — Не можеш обаче да дойдеш в Рексъм Хаус. Слугите ще останат смаяни, като ни видят заедно. Двамата с Морисън ще донесем довечера дрехите и необходимата ти информация. Надявам се, че дотогава ще си се подстригал.
Доминик потисна въздишката си. Явно брат му никога нямаше да се откаже от господарските си маниери.
— Само още нещо. Искам да ми подпишеш официален документ, че имението Брадшо ще стане моя собственост, ако се справя успешно със задачата.
Кайл вече се бе запътил към вратата. Последните думи на брат му го заковаха на място. Извърна се. Очите му застрашително блестяха.
— Нима се съмняваш в моята дума, Доминик?
Колкото и да бе странно, Доминик му вярваше.
— Не, но бих искал да съм сигурен, че ще си получа обещаното, в случай че по време на тайнствената си мисия бъдеш хвърлен от коня си и загинеш.
Кайл иронично повдигна вежди.
— Ако това се случи, скъпи братко, то ти ще бъдеш следващият граф Рексъм.
След тези думи излезе и затръшна вратата зад гърба си.
Глава 2
Тя влезе в работилницата откъм градината, понесла в лявата си ръка кошница, пълна с горски цветя. Остави я върху масата от бор и плъзна замислено поглед по лавицата над нея, върху която бяха подредени най-различни буркани, кани и гърнета. Дали да вземе керамичната делва? Или високата сребърна кана за кафе?
Ще започне със стръковете орлови нокти, покрити с остри шипове. Те така упояваха с уханието си.
Вратата към оранжерията се отвори зад гърба й и оттам се показа дребна, приятно закръглена жена с побеляла коса.
— Имам новини за теб, скъпа — нежно подхвана госпожа Ректър. — Спомняш ли си онзи симпатичен млад мъж, който преди две седмици дойде на вечеря и остана да пренощува? Чернокос, достолепен и много изискан. Лорд Максуел.
Какви цветя биха подхождали на орловите нокти? Беше набрала цял наръч великденчета с дребни, прелестно сини цветчета. Старателно се зае да ги подравнява с ножиците. Сребърната кана блещукаше с ослепителни отблясъци и отразяваше всичко странно деформирано.
— Преди много години — продължи госпожа Ректър, — бащата на лорд Максуел и твоят баща са имали планове вие двамата да се ожените. Вуйчо ти Еймуърт смята, че идеята е добра. Спомняш ли си какво ти спомена той, след като лорд Максуел си замина? — Жената въздъхна. — Не, разбира се, че не си спомняш.
Жълтото и синьото са прелестна комбинация. Посегна към глухарчетата. Те контрастираха ярко с великденчетата, но заедно излъчваха бликаща жизненост.
— Лорд Максуел ще ни гостува за няколко седмици, за да те опознае по-добре. — Госпожа Ректър огледа масата. — О, скъпа, но това е сребърната кана за кафе! Разбира се, тя е твоя собственост, така че никой не може да ти забрани да я пълниш с плевели, щом това ти харесва.
Букетът се нуждаеше от нещо нежно и ефирно, за да се смекчи прехода между орловите нокти и цветята. Най-подходящи биха били няколко стръка копър, но все още бе рано за него. Трябваше да се задоволи със звездиците. Предпазливо ги постави в каната, след което дълго ги пренарежда, докато най- после композицията й хареса.
— Както вече ти казах, лорд Максуел пристига в понеделник. Твоят вуйчо ми обеща, че сватбата няма да се състои, ако не се чувстваш спокойна в неговата компания.
Девойката завъртя каната върху пейката, като внимаваше да не изцапа блестящата сребърна повърхност с пръстите си. Извади един стрък от орловите нокти и пъхна още великденчета между глухарчетата.
— Не вярвам да излезе нищо хубаво от цялата тази работа! — внезапно избухна госпожа Ректър. — Да омъжат такова невинно дете като теб за светския лъв лорд Максуел. Кълна се, че съм виждала ледени кристали по-топли от очите на този мъж.
Мериъл вдигна каната, огледа я за последен път, после я подаде на госпожа Ректър. Старата жена примигна изумено. В следващия миг се усмихна.
— О, благодаря ти, скъпа. Толкова си внимателна. Този букет е много красив, нали? Ще го оставя на масата в трапезарията.
Целуна нежно Мериъл по главата.
— Няма да позволя на онзи мъж да те нарани, Мериъл, кълна ти се! Ако се наложи, ще напиша писмо до лорд Греъм.
Мериъл се изправи и протегна ръце към керамичната делва. Повърхността й бе груба и изпъстрена с кафяви петна. За нея бяха подходящи глухарчетата и белия равнец.
Моментният изблик на гняв у госпожа Ректър стихна и тя продължи леко разколебано:
— Но може би лорд Еймуърт ще се окаже прав. Навярно се нуждаеш именно от съпруг. И дете.
В гласа й се долови нескрит копнеж.
Да, ще й трябват много глухарчета. Без дори да погледне към госпожа Ректър, Мериъл се надигна от стола и излезе навън, за да набере още цветя.
Кайл отключи вратата на малката кокетна градска къща. Отвътре излезе лекарят. Беше с посивели коси и уморени от безсъние очи. Той кимна на Кайл.
— Здравейте, милорд.
— Здравейте, сър Джордж. — Кайл остави шапката си върху малката масичка и се извърна точно навреме, за да прикрие изражението си. — Как е тя?
Възрастният мъж сви рамене.
— Почива си. Лауданумът притъпи болката.
С други думи нищо не се бе променило. Но Кайл и не очакваше чудеса.
— Колко още й остава?
Лекарят се поколеба.
— Винаги е трудно да се отговори на подобен въпрос, но ако трябва да гадая, бих казал, че около две седмици.
Щеше да е достатъчно. С цялото си сърце се надяваше да е така.
— Мога ли да я видя?
— Будна е, но е много отпаднала. Постарайте се да не я уморявате. — Лекарят въздъхна. — Въпреки че това едва ли има някакво значение. Приятен ден, милорд.
След като лекарят напусна къщата, Кайл се качи на горния етаж. Дебелият килим, покриващ дървените стъпала, заглушаваше стъпките му. Колко пъти с трепет в сърцето бе минавал оттук? Вече не помнеше. Още в първия миг, в който бе пристъпил прага на малката елегантна къща, разбра, че е идеалната за нея. Тя също го бе уверила, че е очарована и че би искала завинаги да остане в този дом.
Преди да влезе, Кайл тихо почука. Констанца лежеше на канапето, осеяно с малки възглавнички. Безпощадно ярката светлина безжалостно разбулваше поразеното от болестта лице и белите кичури. Ала усмивката й все още бе най-прекрасната на света.
— Милорд, радвам се да ви видя — изрече тя с ниския си чувствен глас.
Той я целуна по челото, настани се на креслото до канапето и взе ръката й. Стори му се удивително крехка, само кожа и кости.
— Имам изненада за теб, Констанца. Успях да наема яхта. В понеделник отплаваме за Испания. Ще бъдеш настанена в капитанската каюта.
