Тя ахна удивено:
— Наистина ли? Но ти имаш толкова много задължения! Не можеш да отложиш и пътуването си в Шропшир…
— Брат ми ще се погрижи.
— Брат ти? — Очите й се разшириха от изумление. — Не знаех, че имаш брат.
Кайл съзнателно бе избягвал да споменава за Доминик, но повече не бе възможно да премълчава.
— Ние сме близнаци.
— Un hermano gemelo? Близнак? — повтори тя, удивена и заинтригувана, както обикновено се чувстват хората, когато се натъкнат на близнаци. — Приличате ли си?
— Като две капки вода.
Констанца тихо се засмя.
— Двама красавци! Умът ми не може да го побере!
Може би тъкмо заради това Кайл не бе споменавал нито ума за Доминик. Темпераментният му и чаровен брат винаги с лекота печелеше възхищението на жените.
— Само лицата ни са еднакви. По характер сме съвсем различни.
Въодушевлението й угасна. Изгледа го проницателно с черните си очи, които сякаш проникваха до най- съкровените кътчета на душата му.
— Разказвал си ми за баща си, за по-малката си сестра, за майка си, светла й памет, но никога не си споменавал нито дума за брат си. Защо, Кайл?
— Той не е част от живота ми. Не се виждаме. — Смутен от настойчивия й поглед, Кайл добави приглушено: — Доминик винаги е бил непокорен и безотговорен.
— Но въпреки това сега ти помага?
— Срещу солидно възнаграждение — сухо отвърна Кайл.
Констанца затаи дъх.
— Да не би да искаш да се представи за теб? Не е това, нали, querido2?
Кайл мислено изруга. Нямаше никакво намерение да я посвещава в плановете си, ала бе трудно да се скрие каквото и да било от нея. Тя бе изключително умна и проницателна жена. Не желаеше обаче повече да обсъжда брат си, затова побърза да смени темата:
— Ще кажа на Тереза да опакова багажа ти. Нямаме много време.
Констанца притвори за миг очи. Болезнен спазъм помрачи изящното й лице.
— Не — прошепна тя. — Нямам много време.
Струваше му много усилия, за да запази спокойни си тон:
— Ще те отведа в родината ти. Обещах ти го.
— Не смятах, че говориш сериозно. Един млад лорд да си направи труда да придружи остарялата си любовница… Това е немислимо! — Избърса сълзите си. — Diablo3! Станала съм непоносима ревла! Как бих могла да искам толкова много от теб, mi corazon4?
Тя така и не осъзна колко много означаваше за него. Констанца де ла Торес бе невръстна девойка, когато войната5 я бе изтръгнала от родния й дом, за да я запокити в далечна и чужда страна. Бе оцеляла благодарение на единственото средство за препитание, достъпно за младите, хубави и самотни жени. По-късно бе заминала за Англия с някакъв британски офицер като негова метреса. После връзката им приключила, а Констанца станала една от известните лондонски куртизанки, известна с прякора Ла Палома. Гълъбицата.
Когато се срещнаха за пръв път, бе почти два пъти по-възрастна от Кайл. Още щом я зърна в ложата й в операта, осемнадесетгодишният юноша, все още девствен, бе запленен не само от тъмната й екзотична красота. Успя да убеди един свой приятел да го представи и мигом я покани на вечеря след представлението.
Макар че се опита да се държи като обигран светски лъв, не успя да я заблуди. Тя обаче прикри умело развеселеното си любопитство и го прие в обятията си. Щедрите й ласки го накараха да се почувства като истински мъж.
Още от първата им любовна среща Кайл прозря, че бурята от емоции, обзела сърцата им, далеч надхвърля опиянението, съпътстващо всяка нова страстна връзка. Въпреки професията си, която превръщаше повечето жени в безчувствени и пресметливи създания, Ла Палома излъчваше изключителна топлина и опияняваща женственост. С нея той намери духовен покой. Тя запълни празнотата в сърцето му след като двамата с Доминик се отчуждиха. Много по-късно осъзна, че и Констанца е щастлива с него, макар че се бе противопоставила, когато я помоли да му стане официална метреса. Непрекъснато му повтаряше, че нейната младост отдавна е отминала и че един красив мъж като него заслужава да има за любовница някое очарователно момиче.
За жени като нея наистина младостта и красотата бяха единствената разменна монета. Но Кайл твърдо бе решил да й осигури спокоен и охолен живот. А и изпитваше изгарящата нужда да я задържи близо до себе си, защото не можеше да си представи да я загуби.
— Винаги съм искал да видя Испания. А ти ми даваш чудесен повод. — Опитваше се да прикрие нерадостните мисли. — Ще лежим под сянката на портокаловите дървета и ще вдъхваме уханието на цветята, носено от топлия средиземноморски вятър.
— Да! — Въпреки умората в прекрасните очи тя го дари с познатата си ласкава усмивка. — Навярно Бог ще се смили над мен и ще ми позволи този вълшебен миг.
Младият мъж отвърна на усмивка й, но сърцето му болезнено се сви. Как щеше да живее без нея?
Малкото момче излезе от кабинета на баща си. Чувстваше се объркано и уплашено, но знаеше, че в този миг най-важното бе да запази самообладание. Изправи рамене и мина през голямата зала. Продължи надолу по каменните стъпала. Стъпките му отчетливо отекваха. Лакеят тихо отвори вратата.
Кайл изскочи иззад ъгъла с пламнало от възбуда лице.
— Успя ли да го заблудиш?
Доминик облиза пресъхналите си устни.
— О, да! Той ме взе за теб.
Брат му се ухили дяволито.
— Казах ти, че Рексъм не може да ни различи, въпреки че е наш баща.
Доминик вече се чудеше как бе намерил за забавна идеята да измамят графа.
— Разбира се, че не може. Та той почти не ни забелязва, а на всичкото отгоре е късоглед като бухал.
Раздразнен от мрачното настроение на брат си, Кайл се намръщи.
— Какво не е наред? Да не би да искаше да ме види, за да ме накаже за някое провинение? Ти ли изяде боя вместо мен? Честно, Дом, никога нямаше да предложа да се разменим, ако знаех какво се кани да направи!
— Не ме е бил. По-лошо. — Доминик плъзна поглед по внушителната и мрачна фасада на Дорнлей. Студ скова сърцето му. — В параклиса! Там ще говорим!
Той се затича, а брат му хукна след него. И двамата едва си поемаха дъх, когато най-после стигнаха до самотния параклис в дорийски стил в дъното на парка. Кайл в последния момент ускори темпото и се добра до каменните стълби секунди преди брат си.
— Аз съм пръв!
— Не, не си! — Задъханият Доминик му метна кръвнишки поглед, но знаеше, че е победен. Извърна се и се отпусна на долното стъпало. Обграждаше ги свежа зеленина. — Той… смята да ни изпрати в различни училища…
— Какво! — Кайл се свлече на стъпалото до брат си. — Не може да го направи!
— Вече го е направил. — Доминик преглътна, изплашен, че няма да сдържи сълзите си. — Най-късно до края на септември ти заминаваш за Итън, а аз за Ръгби6.
