защитения и прекрасен свой свят, където цялата природа се сливаше в едно цяло.
Сенките на дърветата вече бяха започнали да се удължават, когато вниманието й внезапно бе привлечено от един конник, който препускаше в лек галоп към портата. Малко по-късно спря коня си точно до отсрещната кула, протегна ръка и дръпна въжето на камбаната. Заинтригувана, тя зачака търпеливо да види какво ще последва.
Посетителите очевидно бяха по-нетърпеливи. Жребецът нервно обикаляше в кръг, докато старият Уолтър най-после изникна от стаичката си в дясната кула. Той се поклони почтително и отвори вратите.
Внезапна тръпка разтърси Мериъл в мига, в който го видя по-ясно. Беше идвал и преди. Не много отдавна. Погледът му бе толкова остър, че можеше да разреже стъкло, но за щастие си бе тръгнал доста бързо.
Този път обаче у него имаше нещо различно. Вече не приличаше на човек, който можеш с лекота да пренебрегнеш.
Роксана изскимтя. Мериъл я погали успокоително, присви очи и ги впи в новодошлия. Не носеше шапка и вятърът рошеше косите му по потното чело. На брадичката си имаше трапчинка. Беше красив. Жребецът му бе не по-малко великолепен.
Гостът размени няколко думи с посрещача си, после се огледа. Мериъл инстинктивно се отдръпна, когато погледът му докосна нейното скрито място. Очите му бяха наситено сини като метличина. Момичето затаи дъх. Ездачът препусна по централната алея. Гладките мускули на жребеца потръпваха под лъскавия косъм. Конникът без усилие насочваше якото животно само с колене.
Мериъл сви крака и ги обхвана с ръце. Залюля се неспокойно напред-назад. Повечето от мъжете, които работеха в имението, бяха или на средна възраст, или още по-стари, ала този бе млад, в разцвета на силите си. Това бе мъж, свикнал да получава всичко, сякаш му се полагаше по рождение. Мъж, който яздеше като завоевател.
Сигурно бе дошъл, за да вечеря с дамите. Тя няма да отиде при тях. Защо изобщо да влиза в голямата къща? Можеше дори да спи в короната на дървото и да хапва само диви плодове.
Да, ще стои далеч, докато мъжът си тръгне. Усещаше, че нищо нямаше да е същото, докато той е тук.
Дългото пътуване от Лондон бе доста уморително, но Пегас, конят на Кайл, бе истинско съкровище. Когато наближиха Уорфийлд, Доминик го оседла и препусна напред, затова пристигна доста преди Морисън, който бе останал в тежката и бавно подвижна карета. Пазачът си го спомняше — по-точно помнеше Кайл — и го поздрави с неподправен интерес. Сигурно слугите вече знаеха за годеника на лейди Мериъл.
Подкара жребеца в тръс под тунела от липи. Просторният парк, естествено преливащ към поляните зад замъка, наистина представляваше великолепна гледка. Тук-там бяха пръснати дървета и бухнали храсти, а моравите зеленееха като вълшебен килим. Някъде в далечината пасеше стадо крави. Срамежлива кошута се мярна сред стволовете на близката горичка, преди да побегне, подплашена от тропота на конските копита.
С изключение на участъка, граничещ с рекичката, целият парк бе опасан със стена — поне така го бе осведомил Кайл. Доста удобно, при условие че трябва да пази една умопобъркана да не избяга.
Доминик дръпна поводите едва когато видя очертанията на къщата в дъното на алеята. Изградена от същия сив камък както оградата, внушителната сграда поразяваше не само с размерите, но и с изисканата си симетрия, подчертавана от изящните фронтони. Предположи, че е строена преди около сто и петдесет години.
Всъщност фамилният замък на графовете Греъм се намираше в Линкълншър, на противоположния край на Англия. Чичото на Мериъл живееше там, но нейните родители предпочитаха имението Уорфийлд, което от векове бе собственост на семейството на майката на Мериъл. Навярно Кайл след сватбата щеше да остави жена си тук, докато самият той прекарва дните си в Дорнлей или в Лондон. Ще я посещава единствено, за да си осигури потомство.
Със стиснати устни Доминик насочи жребеца към конюшните. Наоколо не се виждаше никой. Младият мъж скочи от седлото и поведе коня. Макар че помещението бе голямо, само няколко клетки бяха заети, предимно от стари коне, годни единствено да теглят карети.
Огледа се. Зачуди се дали ще му се наложи лично да изтрие запотения гръб на коня си. Нямаше нищо против. Дори предпочиташе сам да се погрижи за жребеца, но Кайл щеше да очаква по-добро обслужване. В следващия миг изникна един коняр, позастарял като посрещача на главната порта.
— Добре дошли, лорд Максуел — почтително склони глава той. — Да отведа ли коня ви?
Доминик му подаде поводите. За малко да добави обичайният любезен коментар за времето, ала бързо се осъзна и стисна устни. Кайл никога нямаше да поведе разговор с непознати слуги. Изведнъж му хрумна, че брат му не би оставил и шапката си в каретата, както бе сторил той.
След като обясни, че багажът му ще пристигне по-късно, Доминик се отправи към къщата, припомняйки си наставленията на Кайл относно обитателите на Уорфийлд. Това бе най-слабото място в плана им. Лейди Мериъл живееше с две възрастни вдовици, далечни братовчедки или нещо подобно. Госпожа Ректър и госпожа Маркс. Кайл бе спокоен относно тях и бе заявил, че много лесно могат да бъдат измамени.
Доминик обаче не споделяше увереността му. От опит знаеше, че милите стари дами много често са доста наблюдателни и проницателни. Още повече, че посещението на Кайл е било истинско събитие в монотонния им и тих живот.
Когато стигна до каменните стъпала, вратата се отвори и на прага се появиха две жени, които го приветстваха с гостоприемни усмивки. По-нисичката бе и по-закръглена, с добродушно лице и напълно побеляла коса. Другата бе кокалеста, с по-груби черти и прошарена. Доминик осъзна с нарастваща тревога, че няма ни най-малка представа коя от двете е госпожа Ректър и коя госпожа Маркс.
— Лорд Максуел, радвам се да ви видя отново — наруши неловкото мълчание по-високата. — Надявам се, че пътуването ви е било приятно.
Гостът с безпокойство установи, че много малко неща биха убягнали от умните и проницателни лешникови очи, наблюдаващи го през стъклата на очилата. По дяволите, коя братовчедка бе тази?
За щастие си припомни, че трябва да се държи хладно и леко надменно, както бе типично за Кайл. Затова се поклони леко.
— Както виждате, не можах да се стърпя и препуснах напред. Камериерът ми скоро ще пристигне заедно с каретата и багажа.
Другата жена се намеси с любезен тон:
— Сигурно сте уморен. Ще пийнете ли чаша чай?
— С удоволствие. — Хвана двете дами под ръка и ги поведе нагоре по стълбите, за което бе възнаграден с нови усмивки. — Лейди Мериъл ще се присъедини ли към нас?
— О, не — отвърна по-високата. Тонът й недвусмислено подсказваше, че гостът въобще не би трябвало да задава подобен нелеп въпрос. Доминик за пореден път с тревога осъзна колко много неща не знае. Това място и тези жени всъщност му бяха напълно непознати.
По дяволите, не биваше да оставя шапката си в каретата.
Пристигането на Морисън позволи на Доминик за малко да си отдъхне и да събере сили, за да се вживее по-сполучливо в ролята си. Облече се много грижливо за предстоящата вечеря — както се полага на всеки годеник, комуто предстои да се срещне с избраницата си. Наистина бе удивително как дрехите променяха човека. Само някой, който много добре познаваше Кайл, би разбрал, че в огледалото се отразява друг мъж.
Гонгът на иконома, достатъчно силен, за да пробуди и мъртвите, възвести началото на вечерята. Доминик слезе в малкия салон, където го очакваха двете му домакини. Надяваше се да завари там и годеницата на брат си, но остана разочарован. След шерито и кратката размяна на любезности той съпроводи двете дами до трапезарията. Бяха сервирани четири прибора. Все още обаче нямаше и следа от лейди Мериъл. Кокалестата дама — така и забрави да разпита Морисън за двете братовчедки — се намръщи, щом съзря празния стол, а после даде знак да поднасят вечерята.
Като се изключи странният букет в средата на масата, храната и обслужването бяха отлични, но четвъртият стол си оставаше все така празен. Доминик най-накрая се реши да попита:
