Доминик усети задушаващата мъка, сковала гърлото на Кайл. Самият той бе изпитал същото преди броени минути, когато лорд Рексъм му съобщи решението си. Първите му спомени бяха свързани с Кайл, затова по-лесно би се оставил да му отрежат дясната ръка, отколкото да живее разделен от своя близнак.
— Може би мама ще го накара да промени решението си
— Той никога не се вслушва в думите й — сопна се Кайл. — Никога не се вслушва в никого!
— Ще направя така, че да ме изключат от Ръгби. Тогава може би ще ме изпратят в Итън.
— Ще те набие, но няма да те изпрати в Итън — намръщи се Кайл. — Пък и в известен смисъл решението му е разумно. В крайна сметка един ден аз ще бъда граф Рексъм, а всички графове на Рексъм са учили в Итън. — Погледът му преценяващо се плъзна към хълмовете на Нортхамптъншир. Земите на Рексъм се простираха докъдето погледът стигаше. — Ти си просто по-младият син.
— Само защото ти си се родил десет минути по-рано! — Отчаянието на Доминик се превърна в гняв и той се нахвърли с юмруци върху брат си.
— Аз съм наследникът! — предизвикателно изкрещя Кайл и отвърна на ударите. — Аз бях този, когото извикаха, за да обсъдят бъдещето ни образование! А ти се оказа там само защото аз реших да го измамя!
Двамата се вкопчиха яростно един в друг и се затъркаляха сред сочната трева. Борбата приключи внезапно. От един силен удар на Доминик главата на Кайл се тресна в каменното стъпало и той се отпусна замаян.
Доминик се ужаси и коленичи до брат си. Кръвта се стичаше в тревата. Доминик измъкна носната си кърпа и я притисна към тъмнокосата глава.
— Кайл, добре ли си?
Кайл бавно повдигна клепачи и го погледна със замрежени очи.
— Въпреки всичко аз съм с десет минути по-голям от теб, Дом.
Доминик се отпусна облекчено на камъка. Продължи да притиска раната с кърпичката си.
— Да си по-голям, не означава да си по-добър.
— Само десет минути, но заради тях съм изял доста бой досега. — Усмивката му бързо помръкна. — Дали не трябва да избягаме?
Сега бе ред на Доминик да прояви здрав разум.
— Той може и да ни изпрати в различни училища, но никога няма да ни раздели. Ние сме двете половини на едно цяло.
Кайл топло прегърна брат си.
— И винаги ще останем най-добри приятели.
И двамата не подозираха, че съдбата е отредила да сложи край на близостта им.
Доминик се събуди, облян от студена пот. Сърцето му биеше до пръсване. Пак същият кошмарен сън, който го преследваше от онзи ден, когато в живота им настъпи невъзвратимият обрат. Неочакваната поява на Кайл явно бе събудила спомените. Онова далечно лято, преди да заминат за училище, бе последният щастлив период. Оттогава всичко тръгна на зле.
Не, не беше чак толкова зле, яростно си напомни Доминик. Това все пак бе началото на неговата свобода да бъде самият себе си, а не някакъв безполезен придатък в дома на Ренборн. Въпреки богатството на Кайл и огромните възможности, които го очакваха, Доминик за нищо на света не би искал да се смени с него. Да живееш под чехъла на Рексъм, бе достатъчно основание за лошо настроение и избухлив характер. Както и да се превърнеш в непоносима арогантна личност.
А сега се налагаше да имитира трудно поносимия нрав на брат си. Страхотно, няма що! Младият мъж въздъхна тежко и стана. На изток вече се развиделяваше. Скоро щеше да пристигне Морисън, за да потеглят към Шропшир, намиращ се на северозапад, близо до границата с Уелс. Сандъкът с дрехите на Кайл, с изключение на ботушите му, бе готов. Доминик имаше по-тесен крак.
Избръсна се и се изми. Дали Кайл се бръснеше сам, или това бе задължение на незаменимия Морисън? Облече се. Набързо закуси с хляб, сирене и кана бира. Тъкмо привършваше, когато камериерът на брат му пристигна.
Морисън бе дребен и възрастта му трудно можеше да се определи.
— Предполагам, че сте готов за пътуването, сър.
Говореше превзето и сериозно, сякаш думите му бяха бисери на човешката мъдрост. Добре, че любимият жребец на Кайл бе привързан към каретата. Щеше да язди до Шропшир, ако се окажеше, че не може да изтърпи Морисън.
— Напълно съм готов, Морисън — отвърна Доминик, имитирайки резкия и високомерен маниер на Кайл.
Камериерът примигна сепнато. Доминик взе черната пелерина на брат си и пое по общия коридор на квартирите, „отдавани само на джентълмени“, както бе изписано на фасадата на сградата. Докато заключваше, изпита неясното чувство, че завинаги скъсва с живота на Доминик Ренборн. От този миг насетне той бе лорд Максуел, надменният виконт, изпълнен със съзнанието за значимостта на мястото, което заема в този свят.
Мисълта му се стори изненадващо потискаща. Изпита внезапното желание да заяви:
— Съжалявам, но промених решението си. Ще се наложи Кайл сам да ухажва бъдещата си невеста.
И да захвърли пелерината в смаяното лице на Морисън. И да се върне в квартирата си. Може и да бяха разхвърляни и мръсни, но си бяха неговите стаи.
Ала ако имаше нещо общо между синовете на Ренборн, това бе, че и двамата държаха на дадената дума. Ето защо Доминик продължи безмълвно напред, опитвайки се да имитира походката на Кайл. Лицето му придоби суровото и надменно изражение на брат му. Трябваше да се научи и да мисли като него.
Само след миг лорд Максуел се спусна надолу по стълбите, готов да посрещне всяко предизвикателство на съдбата.
Глава 3
Последните майски дни сякаш бяха натежали от уханно сочни, опияняващо примамливи обещания. Цялата природа разцъфтяваше, а дивите мъжкари настървено преследваха самките. Мериъл бе захвърлила пантофите си. Искаше да почувства грапавата земя под босите си нозе. Още от ранна утрин тя работеше в градината — плевеше, подрязваше и разреждаше растенията.
Някои бяха много стари и никой вече не помнеше кой ги е посадил. Когато Мериъл бе още малка, Кемал й бе прочел една книга за билките. По-късно, докато работеха в градината, й бе обяснил всичко за различните видове, за техните свойства и приложение. Той наистина бе прекрасен учител. Дълбокият му и плътен глас оживяваше всяко нещо, за което говореше. Държеше се леко небрежно. Дали изобщо подозираше колко много бе научила тя от неговите уроци? Това никой не можеше да отгатне.
Мериъл приключи работата си в градината с билките чак в ранния следобед. Денят бе наситен с дъхави аромати и слънчева топлина. Девойката щракна с пръсти към кучето си Роксана, което дремеше в лехата с розмарин, и заедно тръгнаха към главния вход на Уорфийлд. Мериъл обичаше каменните кули от двете страни на масивната порта и арката над тях. Те отделяха нейното царство от целия останал свят.
Недалеч от портата се намираше и любимото й тайно място — двата избуяли рододендрона, които щяха да разцъфнат след броени дни. Мериъл седна и кръстоса нозе. Роксана се настани до нея и втренчи лениво поглед в извитите метални орнаменти, поддържащи арката. Чугунът бе боядисан в черно. Само върховете на вертикалните трегери, покрити със златист варак, блестяха на слънцето. Понякога Мериъл се чудеше какво ли има навън, оттатък портата и оградата, в земята на Другите, ала никога не бе изпитвала желание да я посети. Спомените й за този свят бяха изпълнени с ужас. Все още не бе забравила болката и зловещите пламъци през онази нощ.
Мериъл се сепна и се отърси от унеса. Нежният ветрец погали бръшляна, пропълзял по каменната ограда и двете кули. Запя невидим дрозд, скрит нейде из близките дървета. Как ли се чувства рододендронът, здраво впил корените си в благодатната черна почва и черпещ жизнени сили от слънцето и дъжда? Или пък малкият дрозд, който след, миг ще замлъкне и ще се зарее във въздуха? Мериъл се потопи в
