— Леля Лора ви изпраща извиненията си, тъй като днес не й бе възможно да дойде, но ще ви посети вдругиден.
— Ще я очаквам с нетърпение. — Той внимателно помести патериците си. — Нали няма да ме сметнете за невъзпитан, ако седна? Прекалено дълго бях прав.
— Разбира се — смутено промълви Джослин. — Опасявам се, че никога няма да се превърна в ангел на милосърдието. Изглежда, че където и да се появя, създавам само затруднения и проблеми на хората около мен.
— Един от най-тежките проблеми във всяка болница е скуката, а вие явно умеете превъзходно да се справяте с него.
Капитанът се отклони към редицата от столове и маси за игри на карти в най-близката ниша край прозореца по протежението на коридора. Посочи с ръка към съседния стол и леко й кимна да се настани до него.
Джослин огледа сивите стени и скромното, също сивеещо, болнично обзавеждане. През прозореца се виждаше потискащата фасада на съседната болнична сграда. Това място определено не помагаше за възстановяване на страдащите.
— Докога ще останете тук?
— Може би още малко. Хирурзите периодично се ровят из телата ни, за да проверяват да не би да ни липсва някоя кост или орган. Доста спорихме дали да ми ампутират крака, но спечелих и тази битка. Сега обаче се опитват да ме убедят, че никога няма да проходя без патериците. Естествено, нямам намерение да им вярвам.
— В този спор аз съм на ваша страна. Дори мога да заложа за каузата състоянието си.
— Благодаря ви. — Но в очите му се четеше неизмерима тъга. — Все пак съм в по-добро състояние от десетки мои другари по оръжие.
— Леля Лора ми спомена, че най-зле от нейните познати бил майор Дейвид Ланкастър — заговори Джослин, внезапно спомнила си за писмото на чичо си. — Има ли някакви вести за него, които да предам на леля ми?
— Няма нищо окуражаващо около състоянието на Дейвид. Той страда от тежко нараняване на гръбначния стълб и е парализиран от кръста надолу. — Ричард въздъхна мрачно и се отпусна на високата облегалка на стола си. Лицето му изглеждаше преждевременно състарено. — Едва се храни, дори санитарите спорят от какво ще умре: от гладуването, от болките или от опиума, който му помага да понася нечовешките страдания. А самите лекари не могат да си обяснят защо още е жив, но са единодушни в преценката си, че е въпрос на време.
— Искрено съжалявам. Да, всякакви думи в случая са крайно неуместни… — състрадателно промълви Джослин. — Приятел ли ви е?
— Още от първия ден, когато пристигнах в полка, той се зае да ме обучава, за да стана истински офицер. — Погледът на Ричард като че ли се зарея в отминалите дни и месеци, откакто датираше приятелството им. — Дори и сега, когато бавно гасне, Дейвид си остава пример за всички нас. Напълно спокоен, с изключение на това, че е много загрижен за по-малката си сестра. Тя е гувернантка и засега се справя, но когато той умре, тя ще остане съвсем сама, без нищо зад гърба си, без никой, който да се грижи за нея. — Ричард мрачно поклати глава. — Съжалявам, сигурно думите ми звучат доста обезкуражаващо, пък и защо ли ви занимавам с историята на хора, които не познавате…
Джослин искаше да му възрази, че не е необходимо да се извинява, но внезапно замря, защото й хрумна нещо неочаквано. Тя отчаяно се нуждаеше от съпруг, а този смъртно ранен майор не можеше да осигури бъдещето на сестра си. За разлика от сър Харолд Уинтърсън тук нямаше да се поставят въпроси за „брачното право“, понеже няма съмнение, че този офицер е на смъртно легло. В замяна на името му Джослин би могла да поеме ангажимент за изплащане на годишна рента на сестра му, което да й осигури сносно съществуване. Така всички ще останат доволни: тя ще запази огромното си наследство, а той ще може да умре в мир.
— Ричард, току що ми хрумна нещо доста дръзко и странно, което обаче би могло да разреши един мой много тревожен проблем и да се окаже и полезно за майор Ланкастър.
Тя набързо го запозна с изискванията в завещанието на баща й, след което му обясни какво решение й бе дошло на ум.
За нейно облекчение капитанът изслуша предложението на Джослин, без да се възмути.
— Предложението ви е необичайно, но такава е ситуацията, в която сте се озовали. Дейвид наистина може да прояви интерес. За него ще бъде голямо облекчение, ако узнае, че някой ще се погрижи за Сали. Искате ли да ви представя на майор Ланкастър, разбира се, ако е буден в момента?
— Ще бъде чудесно. — Джослин се надигна, надявайки се майорът да не е заспал. Ако разполагаше с повече време да обмисли хрумването си, младата жена вероятно нямаше да събере смелост за подобен дързък и ненадеен ход.
Ричард придърпа патериците си и бавно тръгна към една от стаите, в която тя бе надникнала преди малко, но бе излязла веднага, защото бе помислила, че пациентът е в безсъзнание. След като остави вратата отворена за Джослин, Ричард бавно прекоси стаята и се доближи до леглото.
Наблюдавайки неподвижната фигура в болничното легло, тя подсъзнателно си задаваше въпроса как този толкова болен човек все още не бе издъхнал. Майор Ланкастър й се стори около тридесет и пет годишен. Черната му коса рязко контрастираше с изострените бледи скули.
— Дейвид? — тихо прошепна капитанът.
Чул гласа на приятеля си, Майор Ланкастър бавно повдигна клепачи.
— Ричард… — Гласът му наподобяваше приглушен шепот. Капитанът отвърна поглед към Джослин.
— Една лейди иска да се запознае с теб.
— Трогателно… И без това напоследък не съм много зает — промърмори майорът с мрачен хумор.
— Лейди Джослин Кендъл, позволете ми да ви представя майор Дейвид Ланкастър от 95-и стрелкови полк. — Ричард посочи с галантен жест дамата до него.
— Майор Ланкастър — леко кимна тя и плахо пристъпи към леглото, неспособна да откъсне очи от тежко ранения офицер, поразена от измъчения му вид. Беше изненадана, както никога досега. Макар че тялото му бе напълно безпомощно, очите му бяха по-живи от очите на мнозина здрави негови връстници. Блестящо зелени, макар и леко помътнели от болките и страданията, но издаващи несъмнени интелигентност и остроумие.
Той я измери с неприкрито оценяващ поглед.
— Значи това е легендарната лейди Джослин. За мен е удоволствие да се запознаем. В полка повтаряха колко съм изгубил, когато съм прекарал зимата с испанската армия.
— Удоволствието е мое, майоре. — Джослин осъзна, че очите му бяха впечатляващи не само заради необикновения оттенък на прозрачно зелено, но и заради зениците, които бяха малки като точици и ирисите изпъкваха много повече. Опиум! Тя бе виждала в обществото очи като тези у дами, пристрастени към лаудана.
Смяташе да направи предложението си, без да отлага, но докато стоеше до този безнадеждно болен човек, жалка останка от някогашния смел воин, гърлото й се стегна и тя не можа да промълви нито дума. Бе невъзможно да гледа в зелените очи на майор Ланкастър и да му заяви, че е дошла да сключи сделка, защото е уверена в скорошната му смърт.
— Лейди Джослин има необикновено предложение, което смятам, че ще те заинтригува — каза Ричард Далтон, отгатнал правилно напрегнатото й изражение. — Ще ви оставя насаме, за да го обсъдите. — Той нагласи патериците си и се запъти към вратата.
Джослин пое дълбоко дъх, благодарна на Ричард, който бе разчупил леда. Откъде да започне? Не искаше да преуморява майора, затова подхвана направо:
— Баща ми почина преди няколко години и ми остави голямо наследство, при условие, че се омъжа, докато навърша двадесет и пет години. След няколко седмици ще ги навърша, а все още съм неомъжена. Ричард спомена за вашето положение. Хрумна ми, че бихме могли да сключим сделка изгодна и за двама ни. Ако… вие се ожените за мен, аз ще отпусна издръжка на сестра ви, която ще подсигури бъдещето й.
Когато свърши, настана тишина, прекъсвана единствено от далечните звуци на уличното движение. Нужно й бе върховно самообладание, за да не се разтрепери под смаяния поглед на Ланкастър. Въпреки
