й, след което усука внимателно къдриците около изящните очертания на бледото лице на Джослин. Разтревожена от бледността на лейди Кендъл, Мари добави пудра от омайниче.
Дори и сега, каза си Джослин, докато проверяваше външността си в огледалото, приличам на оплаквачка. Но всъщност не беше ли именно такава?
Часовникът показваше точно петнадесет минути преди единадесет часа, когато каретата на милейди Джослин спря пред главния вход на болницата „Йоркският херцог“. Там вече я чакаше Крандъл, с обемист пакет документи под мишница, придружен от възрастен пастор. Адвокатът изглеждаше мрачен. Джослин се поколеба дали да му изтъкне, че като неин адвокат би трябвало да е доволен, че тя ще запази наследството си, т.е. ще продължи да се нуждае от услугите му. Но се отказа. Стори й се, че ще прозвучи прекалено вулгарно.
— Знаеш ли за завещанието на баща ми? — тихо попита тя лакея си, докато Хю Морган й помагаше да слезе от каретата.
Той кимна. Тя не се изненада. Прислугата във всеки знатен дом знаеше абсолютно всичко, което се случва в него.
— Днес ще се… омъжа. Моля те… пожелай ми щастие.
Челюстта му увисна за миг. Но преданият и добре обучен лакей успя бързо да се окопити и промълви:
— Винаги ще се моля за вашето щастие, милейди.
Крандъл се присъедини към тях и сложи край на размяната на любезности между нея и Хю, който неловко се обърна и побърза да поеме украсената с розови ленти кошница с шампанското и цветята. Процесията влезе мълчаливо в просторното фоайе на болницата. Никой не ги удостои с внимание. Джослин имаше неясното усещане, че нито един от присъстващите лекари и пациенти няма да я дарят с повече от един поглед, дори и ако се появи на кон в сградата.
Когато тя и свитата й достигнаха прага на болничната стая, завариха майор Ланкастър и капитан Далтон увлечени в партия шах. Колкото и да изглеждаше абсурдно, за миг изпита облекчение, че бъдещият й съпруг не само бе още жив, но дори се надигна на възглавниците — наистина с помощта на верния Ричард. Странно, но за разлика от вчера майор Ланкастър сега не й се стори толкова крехък. Тя се усмихна на двамата ранени.
— Добро утро, Дейвид. Здравейте, Ричард.
Женихът побърза да й върне сърдечната усмивка.
— Това е най-щастливата сутрин в живота ми. Днес изглеждате прелестно, лейди Джослин.
Доловил сърдечност в тона на майора, адвокатът Крандъл се поотпусна до такава степен, че дори си позволи да се усмихне — вероятно защото нищо не накърняваше собственическото му и леко покровителствено отношение, което от години доминираше в поведението му спрямо Джослин. Крандъл се представи, след което добави:
— Майор Ланкастър, ако обичате, моля ви да подпишете тези документи.
Преди да подпише, Дейвид прегледа изписаните страници. В това време Джослин сякаш бе забравила за деловата страна, скрита зад брачната церемония, беше се увлякла в подреждането на цветята в стъклената ваза — която предвидливо бе наредила да донесат от дома й — върху масичката до леглото на болния офицер. За съжаление прелестните цветя още по-силно подчертаваха унилата обстановка в противоположния край на стаята. Младата жена припряно подреди букета и добави копринената лента от кошницата с шампанското.
След това дойде нейният ред да прелисти и подпише брачните документи. Джослин пристъпи към леглото и подаде ръката си на Дейвид. Странно, но неговата се оказа по-топла и стискането му по-силно, може би защото пръстите й бяха ледено студени от вълнение. Тя сведе поглед към очите му и остана затрогната от душевния покой, който се четеше в зениците му. Очевидно майор Ланкастър не бе от онези личности, които търсят състрадание от околните, нито пък понасяше да се отнасят милостиво към него.
Тя се усмихна плахо. Искаше й се и да можеше да бъде спокойна и уверена като него.
— Ще започваме ли?
По-късно Джослин така и не успя да си припомни ясно всички подробности, свързани с венчалната церемония. В паметта й се бяха съхранили само откъслечни моменти като: „Ти, Дейвид Едуард, взимаш ли за жена застаналата до теб…“
— Да. — Макар и не много силен, гласът му прозвуча ясно и уверено.
— А ти, Джослин Елинор…
— Да. — Отговорът й бе произнесен едва-едва, дори тя самата не успя да го чуе.
Следващите фрази на пастора достигаха до нея като в мъгла, докато думите: „Докато смъртта ни раздели“ не изскочиха от устните й. Това бракосъчетание бе грешно, защото смъртта бе надвиснала над тази церемония, обикновено най-радостното събитие за всички хора.
Върна се рязко в настоящето, когато Дейвид пое ръката й и внимателно постави на пръста й златния пръстен, който преди това му подаде Ричард.
— С този пръстен се венчавам за теб, с моето тяло се свързвам с теб навеки и ти дарявам всичките си земна блага.
В очите му се долавяха иронични искрици, сякаш двамата се радваха на някаква обща шега. А може би точно това правеха в момента.
Пасторът завърши словото си, като наблегна на последните, решителни думи:
— С което ви обявявам за съпруг и съпруга.
Дейвид развълнувано стисна дланта й, а тя се приведе, за да го целуне. Устните му бяха изненадващо топли.
Едва сдържайки сълзите си, Джослин вдигна глава.
— Благодаря ти, мое скъпо момиче — меко произнесе той.
— Благодаря ти, съпруже мой — отвърна тя.
Искаше й се да каже още много, да сподели с него, че никога няма да забрави краткото им запознанство, но точно в този съкровен за нея миг я сепна непознат и напрегнат женски глас, долетял от прага на стаята:
— Какво става тук, за Бога?
Джослин трепна, сякаш бе заловена в кражба. Една смръщена млада жена се бе появила в очертанията на вратата, опряла стиснатите си юмруци на кръста. Онемелите присъстващи стреснато проследиха как новодошлата се приближи до леглото. Погледът й трескаво се вторачваше ту в Дейвид, ту в Джослин, която успя да забележи, че гневните й очи бяха учудващо ясно зелени, по-пронизващи дори от тези на майор Ланкастър.
С мрачен хумор Джослин осъзна, че току-що бе пристигнала зълва й, която очевидно не бе очарована от неочакваната гледка. Сали Ланкастър се оказа дребничко, слабо и жилаво създание, почти безнадеждно плоско, с черна коса, стегната в строг кок. Безрадостната й сива рокля беше затворена до врата, а по лицето й бе изписан израз на открито неодобрение. Обаче очите й бяха красиви, макар че в момента от тях изхвърчаха гневни искри.
— Вие трябва да сте госпожица Ланкастър. Аз съм лейди Джослин Кендъл. Или по-скоро лейди Джослин Ланкастър. Както без съмнение сте се досетили, ние с вашия брат току-що се венчахме.
— Дейвид! — извика новодошлата жена, не смееща да повярва на ушите си.
Той протегна ръка към нейната.
— Сали, не се притеснявай! Всичко е наред. По-късно ще ти обясня.
Може би благодарение на братското ръкостискане или на спокойното изражение на лицето му, Сали започна да се успокоява и дори се огледа наоколо. Сега вече не напомняше на демон на отмъщението, а само на изтощена жена, малко по-възрастна от самата Джослин, с нотка на отчаяние в погледа си.
Джослин се обърна към лакея си:
— Морган, моля те, погрижи се за шампанското.
Хю бръкна в кошницата, извади бутилката и чашите. Напълни ги с пенливата течност и ги поднесе на присъстващите, с което веднага се стопи напрежението, надвиснало в стаята. Дори Сали прие предложената й чаша, макар че все още напомняше на бомба, готова да експлодира.
Джослин осъзна, че сега бе моментът за сватбения тост, но при тези обстоятелства би било гротескно
