Глава 3
След като се сбогува с капитан Далтон, Джослин заслиза по закритото стълбище, но за миг се спря и отпусна върху едно стъпало, без да я е грижа за скъпата й рокля. Зарови лице в шепи, опитвайки се да овладее бушуващите мисли и чувства. Изпитваше огромно облекчение, че проблемът й е решен — ако се предположи, че майор Ланкастър няма да умре през нощта — но една част от нея искаше да не бе стъпвала в болницата „Йоркският херцог“. Въпреки че мъжете приеха нормално импулсивното й предложение, тя се чувстваше като черна врана, кълвяща полумъртва плът.
Е, двамата с майора бяха сключили сделка и бе прекалено късно да се откаже. Донякъде я успокояваше това, че той с удоволствие прие предложението й. Смелостта на майора, закачливите искри в зелените му очи, я караха да избухва в сълзи заради несправедливата съдба. Колко ли мъже и младежи бяха загинали или осакатени за цял живот, като Ричард Далтон и Рийс Морган, поради амбициите на Наполеон?
Но нямаше смисъл да се измъчва с подобни терзания. Младата жена се изправи решително, а когато стигна до отделението на Рийс Морган, отново бе възвърнала самообладанието си, макар че стомахът й се бе свил на топка.
Чу изпълнения с мъка и със силен уелски акцент глас и се спря до вратата.
— Кой ще иска сакат като мен? — горчиво каза Рийс. — Не мога да се бия, не мога да работя в мините, мога само да помагам в някоя ферма. По-добре проклетият снаряд да беше пръснал главата ми, отколкото да откъсне крака ми!
Хю заговори тихо и успокоително, а Джослин бе прекалено далеч, за да различи думите му. Тя изправи рамене и влезе в отделението. Удаваше й се възможност да направи нещо за този мъж, който ще живее достатъчно дълго, за да се възползва от помощта й.
Когато приближи леглото, двамата братя извърнаха лица към нея. Лицето на Рийс бе напрегнато, докато по това на Хю се четеше вината на здравия в присъствието на сакат.
Хю се изправи, а Джослин се обърна към Рийс.
— Сержант Морган, бих искала да ви помоля за една услуга.
— Разбира се, милейди — сковано отвърна раненият.
— Знам, че това, което ще ви предложа, ще ви се стори доста скучно, след всичко, което сте видели и преживели, но бихте ли приели да работите за мен? Леля ми възнамерява да си устрои отделно домакинство и ще вземе част от прислугата, включително и двамата мъже в конюшните. Като кавалерист вие несъмнено имате опит с конете. Интересува ли ви предложението ми?
Лицето на сержанта светна от надежда, но бързо помръкна.
— Бих искал да бъда ваш коняр. — Погледът му се плъзна към липсващия крак. — Но… дали ще задоволя високите ви изисквания, ваше благородие.
Джослин нарочно погледна към празното място в леглото, където би трябвало да бъде кракът му.
— Не се съмнявам в компетентността ви, сержант. — Опитвайки се да разведри обстановката, добави игриво: — Моля ви, кажете „Да“, дори и само заради брат ви. Горкият Хю е постоянно преследван от камериерките и прислужниците ми, които се опитват да спечелят сърцето му. Още един красив млад мъж в къщата ще направи живота му по-лек.
— Милейди! — избъбри Хю, а бузите му пламнаха.
При вида на смутеното изражение на брат си, Рийс се облегна на възглавниците и избухна в смях.
— За мен ще бъде чест да работя за вас, лейди Джослин.
— Отлично. — В този миг й хрумна още нещо. — Защо да не помоля лекарите, ако е възможно да ви преместя в моята къща, след като ви изпишат? Тя е много по-приятно място, отколкото тази болница, а и брат ви ще бъде наблизо до вас.
— О, милейди! — възкликна Хю.
— Аз… би било чудесно, лейди Джослин. — Рийс примигна смутено, а очите му издайнически заблестяха при мисълта скоро да напусне болницата.
— В такъв случай очакваме ви веднага, след като ви изпишат.
Тя се оттегли, за да остави Хю да се сбогува с брат си. Замисли се за Дейвид Ланкастър, за когото всяко преместване би било фатално. В сравнение с него Рийс Морган бе истински здравеняк. С удобното място за живеене и перспективата за добра работа той може би много по-скоро щеше да привикне със загубата на крака си. А междувременно тя щеше да се сдобие с отличен коняр.
След няколко минути слугата й се присъедини към нея и двамата напуснаха сградата. Младата жена с наслада дълбоко пое топлия летен въздух. Дори и наситен с градските миризми, той й се стори благословено чист и свеж след болничната задуха.
Зад нея Хю се изкашля и нерешително заговори:
— Лейди Джослин? Тя се извърна.
— Да, Морган?
— Милейди, никога няма да забравя това, което току-що направихте! — тържествено заяви младият мъж. — Ако има нещо, с което мога да ви се отплатя, каквото и да е то…
— Не ми струваше нищо, сигурна съм, че домакинството ми ще се сдобие с опитен коняр — изрече тя, прекъсвайки благодарностите му.
— На вас може и да не ви е струвало нищо, но малцина биха го направили. В слугинските помещения ненапразно се говори, че в цял Лондон няма дама с по-добро и състрадателно сърце от вашето.
Тя кимна леко в знак на признателност, после се извърна, за да огледа улицата.
— Ще провериш ли дали каретата ме очаква?
Много по-лесно й бе да говори за карети, отколкото да приема подобни комплименти.
Преди да се върне на горната част на „Брук Стрийт“, Джослин се отби при Джон Крандъл — адвокатът, който се грижеше за делата й. След смъртта на баща й, той бе свикнал с прямотата й, но днешната й молба го накара да повдигне учудено вежди, видели какво ли не.
— Смятате да се омъжите за умиращ офицер? — изумено повтори юристът. — Това ще изпълни условията на завещанието, но баща ви се надяваше да продължите рода. А този майор Ланкастър едва ли ще ви помогне за това.
Джослин си придаде развълнуван израз на лицето.
— Защо мислите, че досега не съм се омъжила? Привличането между мен и Дейвид… съществува от известно време. — Това не беше напълно измислица. „Известно време“ за Джослин в случая означаваше един час. — Той беше в Испания, когато бях на гости на леля си и съпруга й. Но нали разбирате, войната и всичко останало… — Това също не бе стопроцентова лъжа, макар че думите й бяха съзнателно подвеждащи. — Никога не съм срещала по-смел и почтен джентълмен. — Поне това бе истина.
Успокоен, Крандъл й обеща да се погрижи за издаването на специалното разрешително. Освен това щеше да ангажира пастор, да бъде готов за утре сутринта с брачния договор и с документа, чрез който майор Дейвид Ланкастър щеше да гарантира, че няма да има претенции към нейната собственост. По пътя към дома си лейди Джослин се запита дали да уведоми леля Лора за предстоящата венчавка, но реши да отложи това за по-късно. Леля й нееднократно й бе заявявала, че не желае да бъде осведомявана за брачните планове на племенницата си. Много по-благоприятно би било дай разкаже, когато всичко ще е приключило, колебливо си каза младата жена. Тя бе схванала простата житейска истина, че по-лесно се получава прошка, отколкото позволение.
На следващата утрин Джослин се събуди със странното чувство за нереалност. Днес е моят сватбен ден. Разбира се, дори и дума не можеше да става за истинско бракосъчетание. Но това не можеше да скрие действителността: тя възнамеряваше да извърши акт, който за повечето млади жени представляваше най- забележителния момент в живота им, а тя щеше да го направи едва ли не слепешком.
Импулсивно реши да добави нещо, което да придаде известна, макар и доста скромна, церемониалност и тържественост на предстоящото събитие. Когато Мари се появи с неизменния поднос с чашата горещ шоколад и препечените филийки, Джослин изпрати камериерката си в кухнята, за да поръча на някой от лакеите да приготви кошница с шампанско и шест високи чаши, а градинарят й — букет свежи цветя.
Подбра костюма си за днешната церемония с необичайна загриженост. След дълги колебания се спря на плисираната кремава утринна рокля с фина светлобежова бродерия около деколтето и подгъвите. Мари положи много старания, за да нагласи безупречно фризурата на господарката си точно според изискванията
