това, щом майорът заговори, в гласа му прозвуча любопитство, а не гняв от безцеремонния намек за предстоящата му смърт.
— Не мога да повярвам, че не можете да си намерите подходящ съпруг. Нима всички мъже в Лондон са луди, слепи или и двете?
— За съжаление, мъжът, когото искам, не се интересува достатъчно от мен — призна Джослин. Чувстваше, че трябва да бъде честна с този мъж. — Може би някой ден той ще промени отношението си. Поне се надявам. Междувременно не искам да се омъжа само заради наследството и през остатъка от живота си да съжалявам. Разбирате ли? — Последните й думи бяха молба; внезапно за нея стана изключително важно той да разбере причините за предложението й.
— Би било истинско безумие да се омъжите за неподходящ мъж само заради едно нелепо завещание — съгласи се той. Притвори очи, а бледото му лице заприлича на мъртвешко. Младата жена го гледаше притеснено, надявайки се да не го е преуморила.
Очите му отново се отвориха.
— Каква годишна издръжка предлагате?
Джослин не бе мислила за това.
— Петстотин лири на година добре ли са? — нерешително попита тя, след като набързо пресметна доходите и разходите си.
Майорът повдигна вежди.
— Доста щедро предложение. Достатъчно Сали да живее, без да работи, макар че не мога да си я представя да бездейства. Може би ще основе училище.
Замълча, а чертите на лицето му се изопнаха от болка, докато мислеше.
— Предполагам, че ще ви трябва време, за да обмислите предложението ми.
— Не. — Гласът му прозвуча по-силно. — Няма… няма време за губене.
Думите му смразиха кръвта й. За миг погледите им се срещнаха. Джослин не видя страх от приближаващата смърт, а само непоколебима честност и примирение. С всяко свое дихание този мъж я караше да се срамува от себе си.
— Лейди Джослин, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга? — попита той, внимателно изговаряйки всяка дума. Устните му се извиха в лека усмивка. — Нямам какво да ви предложа, освен името си. Предполагам, че това ще бъде достатъчно за вашите цели.
Способността му да се шегува при тези обстоятелства едва не я накара да загуби самообладание. Джослин овладя чувствата си и сложи ръка върху неговата. Пръстите му бяха болезнено тънки, почти като на скелет, но в тях все още се усещаше пулсът на живота.
— За мен е чест да стана ваша съпруга, майор Ланкастър.
— Наричайте ме Дейвид — каза той. — Нали ще се женим.
— Дейвид… — повтори младата жена. Това бе хубаво, сериозно име и му отиваше.
Той смръщи вежди.
— Очевидно ще се оженим тук. Боя се, че вие ще трябва да се погрижите за специалното разрешение, но ако имате адвокат, той би успял до утре да го уреди.
— Адвокатът ми ще се погрижи за това. Ще изготви и споразумението за сестра ви. Името й е Сали Ланкастър, нали?
— Сара Джейн Ланкастър. — Той отново затвори очи. — Освен това адвокатът ви трябва да изготви документ за отказ от прехвърляне на собствеността, с който се отказвам от претенции върху вашата собственост.
— Необходимо ли е?
— По закон собствеността ви става моя след брака, а след смъртта ми Сали ще наследи половината. След като единствената причина за вашето предложение е да запазите наследството си, едва ли бихте искали това да се случи.
— Господи, не бях помислила за това. — Какво ли щеше да стане, ако бе направила странното си предложение на мъж без скрупули — истинска катастрофа.
— Ако адвокатът ви заслужава хонорара си, той би трябвало да защитава вашите интереси — промълви той едва доловимо.
— Разрешението за сключване на брак и споразумението за сестра ви ще са готови утре — каза Джослин, когато видя, че той е на границата на силите си. — Това устройва ли ви? —
Докато оглеждаше слабата фигура под одеялото, тя се запита дали след двадесет и четири часа той щеше да бъде жив.
— Не се безпокойте. Ще бъда тук — рече той, сякаш прочел мислите й.
Тя стисна нежно ръката му.
— Благодаря ви, Дейвид. До утре, тогава.
Замаяна от бързината, с която се бяха развили събитията, младата жена излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си. Ричард бе седнал в нишата в края на коридора и тя се запъти към него, давайки му знак да не става.
— Майор Ланкастър се съгласи. Церемонията ще бъде утре. Благодаря ти, Ричард. Ти ми помогна да се справя с тази ситуация.
— Радвам се, че помогнах на двама приятели — тихо отвърна той. — Може би провидението беше с нас.
— Бих искала да го вярвам. — С леко крива усмивка Джослин се сбогува с него.
Питайки се дали и Дейвид изглежда така разтърсен, както лейди Джослин, Ричард нагласи патериците си и се запъти към стаята на приятеля си.
— Доколкото разбрах, всичко е наред? — попита той, когато влезе.
Дейвид отвори очи. На устните му се появи усмивка, макар че лицето му бе посивяло от изтощение.
— Напълно. Ще ми бъдеш ли свидетел?
— Разбира се. — Ричард се настани на стола до леглото. — Искаш ли да ти помогна с нещо за сватбата?
— Ще вземеш ли пръстена от малкия ми пръст, за да ми го дадеш на церемонията? — Той протегна ръка върху окъсания чаршаф. — Мисля, че ще й стане.
Ричард изхлузи пръстена, който лесно излезе от костеливия пръст на Дейвид.
— Моята енергична и способна годеница ще уреди всичко — рече майорът с развеселена нотка в гласа. — Благодаря ти, че ни събра.
— Бракът по взаимна изгода е отдавнашна традиция, макар че не бях чувал за такъв като този — каза Ричард. — Но всички ще са доволни.
— Тук има мъже, чиито семейства се нуждаят много повече от пари, отколкото Сали, но аз съм егоист и се радвам, че именно тя ще ги получи. Жената без семейство е само на крачка от житейска катастрофа. Някоя злополука или болест могат да я тласнат към нищета. Сега това няма да се случи. — Дейвид мъчително пое глътка въздух. — Време е за следващата доза лаудан. Шишенцето е там на масата…
Ричард напълни лъжица с лекарството и я поднесе към устните на Дейвид.
— Сестра ти не е съвсем без семейство.
— Тя би предпочела по-скоро да умре, отколкото да помоли за помощ някого от братята ни. Не я обвинявам за това. Бих направил същото. — Дейвид притвори очи. — Сега тя никого няма да моли.
Решил, че приятелят му е заспал, Ричард се подпря на патериците и се запъти към вратата, но преди да излезе, Дейвид прошушна:
— Щях да й помогна, дори и без годишната издръжка за сестра ми. Идеята да съм женен за лейди Джослин ми харесва, пък и само за няколко дни. — Гласът му спадна до едва доловим шепот. — Сега поне има нещо, което да очаквам…
Ричард напусна стаята доволен и благодарен на лейди Джослин, че бе внесла радост в последните дни на Дейвид. Единственият човек, който можеше да се възпротиви на споразумението, бе самата Сали Ланкастър, която бдеше над брат си като котка над малките си. Поне годишната издръжка щеше да й осигури спокоен живот след смъртта му.
