да покани някого да пожелае дълги години живот и здраве на младоженците. За щастие капитан Далтон влезе в ролята си на кум, надигна чаша за двамата младоженци, но замря за миг, като че ли се съмняваше дали няма да се разклатят патериците му.
— За Джослин и Дейвид. Още първия път, когато ви видях заедно, разбрах, че сте родени един за друг.
Само Джослин и Дейвид разбраха горчивата ирония на тази наздравица.
След като гостите отпиха от чашите си, Дейвид отново вдигна своята за следващия тост, като го произнесе отчетливо, въпреки отпадналия си глас:
— Да пием за приятелите — както за присъстващите, така и за отсъстващите.
Всички надигнаха чашите си и в стаята за малко се възцари празнична атмосфера. Джослин изгледа предпазливо Сали Ланкастър и въобще не се изненада, когато младата гувернантка наруши тишината с престорено дружелюбния си тон:
— Лейди Джослин, имате ли нещо против да разменим няколко думи навън?
Джослин неохотно я последва. Неизбежно бе, рано или късно да започне деловите си отношения с новата си зълва, която очевидно бе лесно обидчива, така че в момента ще е по-разумно да й обясни ситуацията, вместо да измъчи Дейвид с това задължение. Той вече се бе уморил, защото отпи съвсем малко от шампанското.
Щом двете жени се озоваха в коридора, Сали веднага затвори вратата, преди да попита сърдито:
— Ще ми обясните ли какво всъщност става? Да не би сред дамите във висшето общество да се е появила нова мода — да се омъжват за умиращи воини със същата лекота, с която сменят шапките си? Ще споделите ли с мен, единствената роднина на бедния Дейвид, каква игра сте замислили?
При тази обида лейди Джослин ахна, загубила дар слово. Ако зълва й наистина вярваше, че този брак е резултат на някаква егоистична прищявка, на породен от скука каприз, то това със сигурност би могло да обясни враждебността й. Джослин си спомни за отзивчивостта, с която я бе посрещнал майорът, за разбирането, което бе проявил към проблема й. Грубите нападки на сестра му и недостойните намеци за причината, поради която тя се бе омъжила за Дейвид, я вбесиха така силно, че тя едва не изгуби самообладание.
Но гневът й бе примесен с чувство на вина. Джослин, потомствена аристократка, чиито предци от много поколения бяха графове, бе длъжна да го признае.
— Това твърдение е смешно. Дори не заслужава да му отговарям. Брат ви е зрял мъж и не се нуждае от вашето разрешение, за да се ожени.
Сали присви очи като котка, нападната от кучета.
— Аз пък смятам, че вие сте го принудили да се ожени за вас. Дейвид никога не ми е споменавал името ви. Не мога да повярвам, че ще се венчае за напълно непозната жена, без дори да ме уведоми, освен… ако не е бил притиснат до стената или…
Джослин проумя, че тази жена я ревнуваше, подразнена от това, че бе лишена от вниманието на брат си, но бе толкова ядосана, че не успя да се сдържи и сърдито я прекъсна:
— Може би е знаел, че вие ще се разкрещите още щом се появите в стаята и затова е предпочел церемонията да бъде извършена във ваше отсъствие, без излишни скандали и размяна на обидни реплики.
Веднага изпита съжаление за несдържания си коментар, защото лицето на Сали мигом пребледня като платно. Заговори с малко по-благ тон:
— Взехме това съдбоносно решение внезапно, всъщност до вчера нито един от нас нямаше намерение да се венчава. Така че сега ви е ясно, че наистина нямаше време да ви уведомим за събитието.
Сали недоволно поклати глава.
— Та вчера следобед аз бях тук при него, в болницата! Защо не ми е споменал за решението си да се ожени за вас?
За щастие в този миг към тях се присъедини капитан Далтон. Вероятно се бе досетил, че дамите ще се нуждаят от съдия, който да разреши разгорещения им спор. Капитанът внимателно притвори вратата зад себе си с едната патерица и заговори прямо, без светски предисловия:
— Сали, Дейвид се реши на тази стъпка единствено заради теб. Лейди Джослин, с ваше позволение, нека да й обясня тази дяволски заплетена ситуация.
Успокоената младоженка хладно кимна. Ричард се зае да разтълкува пред Сали мотивите на лейди Джослин и причините, поради които Дейвид бе склонил с нейното предложение. Сали обаче не можеше да се успокои въпреки убедителното му изложение.
— Той не е длъжен да се жени само заради загрижеността си към мен. Мога сама да се грижа за себе си.
Ричард въздъхна изтощено и уморено се облегна на стената.
— Сали, Дейвид ще бъде много по-спокоен, знаейки, че се е погрижил за теб. Нима ще му отнемеш тази радост?
Лицето на Сали помръкна и тя заплака.
— Съжалявам, Ричард. Просто… всичко изглежда толкова странно. Какво право има тя да се намесва в живота ни по този начин?
Джослин сведе поглед към пръстена, който Дейвид бе поставил на ръката й. Семпъл, поизносен златен пръстен с герб, който навярно бе свалил от себе си. Може би бе единствената ценност, която притежаваше. Беше й като по мярка.
— С правото, което вашият брат ми даде — с болка в гласа изрече Джослин. Вдигна глава и додаде: — А сега, ако ме извините, ще отида при съпруга си.
Докато се връщаше в болничната стая, тя видя как Сали хлипаше, отпуснала глава на рамото на капитана. Той я бе прегърнал и се усмихна тъжно на Джослин над сведената глава на Сали. Този мъж наистина притежаваше талант да утешава разстроени жени.
Някой бе помогнал на майора да легне. Лицето му бе посивяло от напрежението през последния час и изглеждаше прекалено изтощен. Джослин се изплаши, че дори най-малкото усилие може да причини смъртта му. Но както й бе обещал, той бе все още жив, за да стане неин съпруг.
— Време е да ви оставя да поспите. — Тя се наведе и го целуна леко, сетне прошепна на испански: Бог да ви пази, Дейвид.
— Вас също. — Той й се усмихна със спокойна увереност, която прониза сърцето й като е нож. — Дано бъдете щастлива, скъпа моя.
Погледите им се срещнаха за един дълъг миг. Още веднъж сърцето й се сви от болка пред немилостивата съдба. Нежно остави малкия си букет върху възглавницата му, за да вдъхне аромата на цветята.
Успя да се овладее, изправи се и с поглед подсказа на придружаващите я, че е време да си тръгват. После излезе, без да се осмели да погледне назад.
„Бог да те пази, Дейвид. Нека ангелите утешат душата ти.“
Глава 4
Сали бе успяла да се окопити, но изразът й остана враждебен, когато в коридора се появи дамата, съвсем наскоро станала съпруга на брат й. С каменно изражение лейди Джослин отвори чантичката си и й подаде една от визитните си картички.
— Ето, тук е написан адресът ми. Уведомете ме, когато… настъпят някакви промени или се открие възможност да помогна, за да се чувства брат ви по-комфортно. Например да осигуря нещо за стаята — завивки, лекарства… или да наема медицинска сестра, която да се грижи само за него.
Сали неохотно пое визитката, защото осъзнаваше, че в бъдеще ще има някакви делови отношения с тази вещица, но процеди през зъби:
— Дейвид няма нужда от никакви подаяния!
— Добре, нека бъде както желаете.
Лейди Джослин се сбогува сърдечно с Ричард, след което напусна болницата заедно със свитата си. Сали едва чуто изсъска:
