— Мръсница!
Шокиран от гневната й реакция, капитанът се усмихна уморено.
— Не е такава, за каквато я взимаш, Сали. Повярвай ми. Тя е просто една жена, която се опитва да уреди живота си в свят, уреден най-вече за мъжете. При подобни обстоятелства и ти щеше да постъпиш така.
— Съмнявам се — отрече Сали, доволна, че нейно величество бе напуснало сградата и се бе избавила от натрапчивото й присъствие. В следващия миг обаче забеляза умората, изписана по лицето на Ричард.
— Хайде, Ричард, време е да се прибереш в стаята си, за да си починеш. Сигурно си ходил напред-назад по-дълго, отколкото ти позволяват лекарите.
— Никога не съм спазвал предписанията им, така че защо трябва да го правя и сега? Но наистина се поуморих и няма да е зле да си легна. — Той я изгледа замислено. — Слушай, Сали, най-добре ще е да обмислиш внимателно това, което си говорихме за брат ти. Той е много доволен от женитбата си. Постарай се да не го огорчаваш.
Тя се изчерви от неочакваното предупреждение.
— Мисля, че си заслужих този упрек. Не се безпокой, Ричард, няма да го разочаровам. Още сега ще го успокоя, че още не съм убила благородната му съпруга.
— Той искрено ще се зарадва да го чуе. — Капитанът с видимо усилие се отдръпна от стената и полека зачука с патериците към стаята си.
Намръщена, Сали влезе при брат си. Дейвид като че ли спеше, но когато приседна на леглото до него, сестра му забеляза, че клепачите му потрепваха неспокойно.
— Ще ми простиш ли, мое малко таралежче?
Сърцето й буквално се разтопи, когато чу прякора, с който той я наричаше от детските им години.
— Разбира се, че ти прощавам. Само че много се изненадах, когато се появих тук и заварих венчална церемония със свещеник, адвокат, младоженка и всичко останало. — Тя надигна от масичката бутилката с лаудана. — Трябва да си вземеш лекарството.
Дейвид с благодарност прие лъжицата с лаудана и с лека въздишка се отпусна уморено на възглавниците.
— Днес дойде по-рано от обикновено.
— Тази сутрин пристигна бабата на децата, за които се грижа. Изведе ги някъде и така неочаквано останах свободна за целия ден. — Сали продължи с по-спокоен тон: — Защо не ми каза, че имаш намерение да се жениш?
Дейвид се усмихна предизвикателно.
— Защото, ако ти бях поискал съвет, щеше да ми изнесеш лекция за това, че си напълно способна сама да се грижиш за себе си и че не е нужно аз да осигуря бъдещето ти. Не съм ли прав?
Сестра му се усмихна сковано.
— Познаваш ме твърде добре.
Гласът му затихна, докато бавно се унасяше.
— Да, зная, че можеш сама да се грижиш за себе си, но все пак си оставаш моята малка сестричка. Много съм радостен, че ще получаваш по петстотин лири годишно.
Петстотин лири годишно! Сали смаяно погледна брат си, но той не реагира, упоен от приспивателното. Никой не й бе споменал размера на годишната й издръжка или рента, както се наричаше това в Лондон. Колкото и арогантна да бе лейди Джослин, поне не можеше дай се отрече, че не бе скъперница. Петстотин лири годишно беше пет пъти повече от досегашната годишна заплата на Сали, а тя се смяташе за добре платена гувернантка. Сега с този неочаквано висок доход щеше да живее много по-спокойно, дори и да си позволява известен лукс.
Но при това положение дали да остане гувернантка? Досега Сали с радост изпълняваше професионалните си задължения и според нея нямаше по-щедри работодатели от семейство Лонстън. Все пак петстотин лири стерлинги, гарантирано изплащани всяка година, щяха да повишат значително шансовете й да намери още по-добро работно място. Можеше дори да пътува, да замине нанякъде. Или пък защо да не отделя пари за малка къщурка извън шумната столица, където да прекара старините си в спокойствие?
Свобода и заможен живот, но на каква цена? Животът на Дейвид! Поклати глава и си каза, че така или иначе той ще умре. Внезапно й хрумна още нещо: така префърцунената лейди Джослин щеше да прахосва годишно с по петстотин лири по-малко за собствените си капризи и светски удоволствия.
Успокоена донякъде от тази мисъл, Сали извади плетката си от безформената брокатена торба, която носеше винаги при посещенията си в болницата. През дългите часове, прекарани в стаята му, тя му бе закърпила дрехите, оплела четири чифта ръкавици, три чифта чорапи и два шала. Макар че не обичаше да плете, тя не можеше да се съсредоточи върху някоя от книгите на Дейвид, докато дежуреше край леглото му, в което той със сетни сили се бореше за живота си. Куките все пак не оставяха ръцете й свободни и безпомощно скръстени в скута й.
Младата гувернантка мрачно сведе поглед към чорапа в ръцете си. Беше изпуснала три бримки и сега щеше да й е нужен поне половин час, за да го разплете и оплете наново. Е, целият ден бе на нейно разположение, защото Дейвид щеше да спи дълго. Погледна отслабналото му тяло, а после рязко отвърна очи и потрепери. Само преди две седмици той бе доведен в Лондон. Струваше й се, че са в тази мрачна болница от цяла вечност. Поне малко да имаше подобрение, а то с всеки изминал ден той все повече линееше и вехнеше. Лекарите не можеха да си обяснят защо още е жив.
Понякога, нека Господи прости, но й се искаше той да се смили над страданията му и да сложи край на мъките. В такива мрачни мигове отчаянието сломяваше дори и нейния непреклонен характер. А в други дни се питаше как ще научи за кончината на брат си? Дали Ричард ще й съобщи печалната вест? Или един ден, когато дойде в болницата, ще намери леглото му празно?
Сали едва сега усети, че бримките се бяха изнизали от куката. Започна да ги нанизва с треперещи пръсти. „Трябва да се съвземеш. Трябва да си по-силна. Дейвид няма нужда от ревливи жени, които само ще засилят болката и страданията му.“
Огледа помещението, тънещо в полумрак, чу стоновете на ранените офицери от съседните стаи, долови неприятните болнични миризми. „Това тук е отвратително място за умиране, каза си тя, но кое ли място е подходящо, за да издъхне човек?“
Този следобед Джослин бе решила да прави компания на леля си за чая в огрения от слънцето салон, където Лора Къркпатрик обичаше да си почива. Една прислужничка им сервира чая и когато двете дами останаха сами, Джослин заговори предпазливо:
— Надявам се, че ще останеш доволна да узнаеш, че моят брачен проблем вече е уреден. Леля Елвира ще бъде принудена занапред да се ограничава само с настоящия доход на чичо Уилъби.
Лора Къркпатрик остави чашата. Лицето й светна от радостна възбуда.
— Значи най-после си приела предложението на някого от твоите кандидати? Кой е той? Разполагаш с предостатъчно време да публикуваш обявата за предстоящото събитие, въпреки че поради траура за баща ти, опасявам се, няма да организираме прекалено пищна церемония.
— По-добре прочети този документ. — Джослин подаде на леля си лист хартия. — Вече е свършен факт. Това е моето брачно свидетелство.
— Какво е това, за Бога? — Лора погледна към написаното и застина. После вдигна глава, а лицето й запламтя от надигащия се гняв. — Какво означава всичко това?
— Не е ли очевидно? — Джослин замълча за миг. Пред очите й сякаш изникна лицето на Дейвид. — Открих един умиращ офицер и в замяна на внушителна компенсация той се съгласи да ме направи своя съпруга.
— Но ти дори не си се срещала с Дейвид Ланкастър!
— Идеята ми хрумна, когато посетих в болницата Ричард Далтон и той ми спомена за състоянието на майор Ланкастър — обясни племенницата й. — Всичко е разумно. Сестрата на майор Ланкастър ще бъде обезпечена, а аз изпълних условията в завещанието на баща си. Когато предложих това споразумение, Ричард не беше шокиран, нито пък майор… моят съпруг.
