Очите на леля Лора заблестяха от гняв.
— Има хора, които живеят с години пред прага на смъртта. Разбира се, за тях нещата изглеждат по- различно, отколкото биха изглеждали в очите на обществото!
Джослин стисна устни.
— Затова ли си загрижена? Какво ще кажат другите? Мислех си, че си над тези неща. Освен това съвременното висше общество доста ще се позабавлява, когато историята се разчуе. Ще се посмеят и ще решат, че съм постъпила правилно.
По страните на Лора бяха избили червени петна, но гласът й бе спокоен.
— Не мога да отрека, че ме интересува какво ще кажат хората. Семейство Кендъл и без това преживя достатъчно скандали.
При споменаването на миналото Джослин пребледня, но леля й безмилостно продължи:
— Но това, което всъщност ме притеснява, е че ти използваш смъртта на един прекрасен човек за собствените си егоистични цели. Защо не го обсъди с мен?
Джослин се опита да запази спокойствие, но страхът, че леля й ще я презре, взе връх.
— Но ти не искаше да знаеш какво смятам да направя! — изкрещя тя тъй силно, че гласът й за миг пресекна. — Моля те, лельо Лора, не ми се сърди. Нямаше да се омъжа за него, ако знаех, че това толкова ще те разстрои. Идеята ми хрумна ненадейно. Майор Ланкастър прие с готовност предложението ми, а след това беше твърде късно, за да се откажа. Помислих, че и двамата ще имаме изгода. Моля те… опитай се да ме разбереш.
Лейди Лора въздъхна, а гневът й премина в разочарование.
— Може би импулсивната ти постъпка нямаше да ме разстрои толкова, ако беше използвала някой непознат, а не мъж, когото познавам и уважавам. Дейвид не заслужава да бъде използван така… лекомислено.
— Може би си права — прошепна младата жена, измъчена от неодобрението на леля си. — Но вече е сторено и не може да се промени.
Лейди Лора се изправи.
— Сутринта заминавам за Кенингтън. Трябва да подготвя къщата за завръщането на Андрю от Континента. — В обикновено мекия й тон прозвуча остра нотка. — Сега, тъй като си омъжена жена, повече не се нуждаеш от компаньонка.
— Предполагам, че не — Джослин сведе поглед към кейка, който бе натрошила.
Леля й се спря до вратата.
— Ще се върна след около две седмици. Несъмнено дотогава гневът ми ще се е поуталожил. — И тя излезе, все пак подавайки тази маслинова клонка.
Трепереща, Джослин се отпусна в креслото. Денят и без това бе труден, а сега бе настроила срещу себе си най-скъпата си приятелка — жената, която й бе като майка. Видя постъпката си през очите на леля си и се почувства безкрайно засрамена. Отново, както често й се случваше, бе сгрешила.
Е, вече нищо не можеше да се направи. Не й оставаше друго, освен да легне върху това легло, което си бе постлала.
Докато обмисляше какво би могло да я разсее, си спомни, че семейство Паркингтън тази вечер дава малък, неофициален прием. Повечето от гостите щяха да бъдат добре познати на Джослин и това бе едно от онези събирания, които тя харесваше.
Безсмислено бе да прекара вечерта сама, питайки се колко скоро ще стане вдовица.
Събирането в дома на Паркингтън бе в ограничен кръг, тъй като по-голямата част от светското общество вече бе напуснало Лондон, заминавайки за именията си в провинцията. Въпреки очакванията си обаче, Джослин се почувства неспокойна и отегчена от разговорите, които й се сториха незначителни и дребнави в сравнение с грубата и жестока действителност във военната болница.
После се появи един закъснял гост и тя рязко пое дъх, разпознавайки Рафаел Уитборн, херцог Кандоувър. Почувства се по-добре само като го погледна. Не се дължеше на красивата му външност, макар че това бе неоспорима истина. Онова, което неустоимо я теглеше към този мъж, бе увереността й, че си подхождат.
Докато разговаряше с останалите гости, Джослин наблюдаваше придвижването на Кандоувър из балната зала. Беше достатъчно умна, за да не се изпречва сама на пътя му. Като красив ерген, притежаващ богатство, което надхвърляше мечтите и на най-алчните неомъжени госпожици, той непрекъснато бе преследван от жените, което го бе направило циник. Джослин обаче притежаваше титла и собствено богатство, така че не се нуждаеше от неговите. Двамата бяха напълно подходящи един за друг. Ако успееше да го спечели, то това щеше да бъде благодарение на взаимно и искрено привличане.
Търпението й бе възнаградено, когато Кандоувър приближи към нея веднага щом малобройният оркестър засвири валс.
— Лейди Джослин — рече той с явно удоволствие, — радвам се, че все още сте в града. Ще ми окажете ли честта да танцувате този танц с мен?
— Само ако ми обещаете, че няма пак да ме настъпвате по пръстите — игриво отвърна младата жена.
— Последният път не беше по моя вина — възрази херцогът, а в очите му блеснаха весели искри. — Онзи пиян грубиян връхлетя отгоре ми и беше истинско чудо, че и двамата не се озовахме на пода, при това в доста компрометиращо положение.
— Възхитих се от начина, по който запазихте равновесие и го проснахте в безсъзнание. Как го постигнахте? — попита тя, докато я водеше към дансинга.
— Просто му помогнах да се озове там, накъдето се бе запътил. — Музиката започна и двамата застанаха един срещу друг. — Да знаеш да се защитаваш е едно от скритите преимущества на обучението в Итън.
Удоволствието от компанията му й напомни защо бе отказала на другите си ухажори и до известна степен оправда сутрешната болезнена церемония. Докато двамата си разменяха любезности, тя го изучаваше внимателно, възхищавайки се на твърдите и решителни черти на лицето му, на студените му сиви очи. Близките му приятели го наричаха Рафи, но тя никога не би се осмелила да се обърне към него така, без той да го пожелае. Може би някой ден.
Смяташе, че говори и се смее както обикновено, затова се изненада, когато Кандоувър я попита:
— Простете ми, лейди Джослин, но днес ми изглеждате малко не на себе си и без настроение. Всичко наред ли е?
Това бе въпрос, зададен от приятел, а не обикновена учтивост.
— Денят бе малко особен за мен — отвърна тя, доволна, че интересът им е взаимен. — Тази сутрин се омъжих и още не съм свикнала с този факт.
Изненадата надви обичайното му безразличие.
— Наистина ли? Не бях чувал, че се каните да предприемете подобна фатална стъпка. — Погледът му стана ироничен. — Струва ми се все пак, че домът на семейство Паркингтън е доста странно място за прекарване на меден месец.
Време беше да го осведоми за обстоятелствата, довели до постъпката й.
— Малцина знаят, но баща ми остави най-нелепото завещание, което човек може да си представи. Ще получа голямото си наследство само ако се омъжа до навършване на двадесет и пет години. В противен случай той ме обезнаследява.
Херцогът повдигна вежди.
— Колко средновековно!
— Именно, особено ако се има предвид, че бяхме много близки. Но нищо не можеше да се промени и затова тази сутрин бях принудена да се обвържа в брак по сметка. — В тона й се прокрадна едва доловима горчива нотка. — Надявах се да имам истински брак.
— Ако имате предвид брак по любов, вие прекрасно знаете, че това рядко се случва в нашите кръгове. Повечето семейства са нещастни — мрачно заключи той.
— Нямах предвид брак по любов — в смисъл да се увлечеш дотолкова, че да нямаш реална представа за характера на партньора си — обясни тя. — В брака, разбира се, трябва да има привличане, но съм чувала, че то скоро избледнява дори и при най-страстно влюбените. Много по-добре е съюзът да се
