Остана единствено болезненото пулсиране в слепоочията.
Трябваше да знае, че тази провинциална идилия няма да трае вечно. След като леля й бе решила да разследва, нямаше да бъде трудно. Достатъчно бе да се разпитат някои от другарите на Дейвид в полка, които нямаше защо да крият истината, и тогава щеше да се разбере, че Джослин не се е запознала с него в Испания. Едва ли анулирането на брака й вече е обществено достояние, но несъмнено адвокатите и чиновниците клюкарстваха помежду си. Всички го правеха.
Графинята вероятно отлично знаеше, че нямаше голям шанс да спечели делото и затова опитваше със заплахи. Елвира, с всичките си деца, чието бъдеще трябваше да обезпечи, щеше да изгуби много повече при евентуален скандал, но ако с няколко заплашителни писма успееше да измъкне част от наследството на племенницата си, нямаше да си е загубила времето напразно.
Джослин се намръщи. Инстинктите й подсказваха да заяви на Елвира да заведе дело и да върви по дяволите. Твърде вероятно бе, ако откаже да сътрудничи на леля си, чичо й Уилъби да се намеси и да забрани на съпругата си да подава иск в съда. Макар че не обичаше да влиза в конфликти с войнствената си съпруга, Уилъби се отвращаваше от публичните скандали.
Но желанието й да води битка може би не бе най-правилното решение, тъй като завинаги щеше да охлади отношенията между нея и леля й. Навярно бе по-разумно да преговаря за споразумение, отколкото да понесе болката от съдебно дело.
Потръпна, когато си припомни развода на родителите си. По-възрастните й роднини вероятно са смятали, че са я защитили от скандала, но далеч не бе така. Тя бе чула клюките, които си шепнеха слугите. Беше наблюдавала любопитните, които се тълпяха пред „Кромарти Хаус“, жадни за нови сензации.
Но най-лошото от всичко бе онзи спомен, който като червена дамга изгаряше спомените от деня, в който леля Лора я бе извела, за да я почерпи със сладолед. Двете минаха покрай една книжарница, на чиято витрина бяха изложени карикатури, посветени на последните политически и светски скандали. Мъжете стояха пред витрината, смееха се грубо и четяха надписите под карикатурите. Джослин чу името Кромарти да бъде споменавано наред с думи, чийто смисъл тя не разбираше; видя някакви отвратителни рисунки на мъже и жени, които правеха непонятни за нея неща.
Леля Лора пребледня, разстрои се и побърза да я отведе оттам. Забравили за сладоледа, двете забързаха обратно към вкъщи. Никога повече не споменаха този епизод. Само споменът за него караше стомахът й да се преобръща, дори и сега.
Колкото и да не й се искаше да го признае, лейди Кромарти бе права в едно: покойният граф никога не би одобрил действията на дъщеря си. Ако даде на Елвира двадесет процента от наследството си, пак ще разполага с предостатъчно средства до края на живота си.
Но мисълта да остави Елвира да спечели караше кръвта й да кипи. Дали да не припише парите на по- малките си братовчеди? Тя ги харесваше и щеше да им помогне да придобият независимост, а в същото време нямаше да остави леля си да тържествува.
Трябваше да го обсъди с Дейвид; неговият спокоен и логичен ум щеше дай помогне да реши коя стратегия е най-добрата. Но не и тази вечер. Днес беше рожденият му ден и не бе уместно да се говори за нещо толкова неприятно като заплахите на леля й.
Глава 29
Тъй като искаше да направи вечерята по-специална за Дейвид, Джослин се облече особено грижливо. Избра златиста копринена рокля, поръбена с черни ширити и съблазнително деколте. Мари вдигна високо косите й във водопад от копринени къдрици, които подчертаваха изящните извивки на шията й. От бижутата си Джослин избра обици и златна огърлица с малки топази и изумруди, които още повече подсилваха цвета на очите й.
Когато влезе в малкия салон, усилията й бяха възнаградени от възхитения поглед на Дейвид.
— Тази вечер изглеждаш особено красива, мила моя — усмихна се той. — Има ли специален повод?
Без да дочака отговора й, той я привлече в прегръдките си за целувка, а пръстът му се плъзна по голия й гръб, изпращайки приятни тръпки по тялото й. Младата жена се отпусна в ръцете му, напълно забравила за последната коварна маневра на леля си. Отдръпна се неохотно и промълви:
— Да, специален е, мой потаен приятелю. Днес е твоят рожден ден.
— Мили Боже, така е! — възкликна той на прага на трапезарията. — За да бъда честен, трябва да си призная, че напълно забравих. Минаха години, откакто за последен път празнувах рождения си ден. — Настани я на стола й и додаде: — Предполагам, че Стретън ти е казал?
— Естествено. Старите семейни прислужници винаги знаят всичко за господарите си. Ти си центърът на този малък свят и ако имах повече време щях да организирам празненство за твоите арендатори, за да отбележат рождения ти ден с теб. — Усмихна се закачливо. — Нали се сещаш — печен вол на открит огън, бъчви с ябълково вино и бира, игри, песни и танци до зори.
Той потрепери.
— По-добре, че не си го направила. Още не играя убедително ролята на господар на имение.
Джослин се усмихна и насочи чашата си към него.
— Това е умение, което скоро ще овладеете до съвършенство, лорд Престън.
— Надявам се, лейди Престън. — Вдигна чашата си в отговор.
Блясъкът в очите му я накара отново да потръпне. Може би трябваше да предложи да слязат в избата за бутилка шампанско. Това можеше да се превърне в обичай за „Уестхолм“.
Не. Тя не бе тази, която щеше да въвежда тук нови обичаи. Скоро щеше да напусне „Уестхолм“ и може би никога нямаше да се върне. Пътищата им, които се преплетоха по този странен начин, щяха да се разделят завинаги. Но тази вечер ще празнуват рождения ден на Дейвид, който той не смяташе, че ще доживее.
Вечерята бе по-изискана от обикновено, с две основни блюда и разнообразие от вина. Оживено разговаряха за бъдещи планове, обменяха идеи и предложения. Понякога ръцете им се докосваха, дори тя му подаде парченце ябълков сладкиш със своята вилица. Това бе вечеря на влюбени, осъзна тя, с приятно замаяна от виното глава. Вечеря, когато погледите и докосванията са много по-важни от супата или салатата. О, това наистина бе опасно, но тя нямаше сили да сложи край.
Тъй като бяха само двамата, нямаше нужда от подобни глупости като дамите да се оттеглят, за да оставят джентълмените да изпият по чаша порто. Джослин и Дейвид останаха на масата, наслаждавайки се на шампанското, а разговорът премина от предстоящия мирен конгрес в Париж към обсъждане на избора на посевите за следващата година.
Докато изучаваше лицето на Дейвид на меката светлина на свещите, Джослин се запита кога се бе разхубавил толкова. При първата им среща той бе болезнено слаб, а загорялата кожа на лицето му бе почти прозрачна и едвам прикриваше изпъкналите му скули. Нямаше да е зле да наддаде още някой и друг килограм, ала и сега бе мъж, изпълнен със сила, от когото се излъчваше самообладание и жизненост, почти неустоими. Погледът й се задържа върху чувствените му устни и тя си спомни вкуса им. Когато го премести по-нагоре, видя, че той я наблюдава също толкова напрегнато, колкото и тя него.
За миг изпита ужасно силен копнеж, че чак сърцето я заболя. Може би наистина трябваше да остане тук и да се откаже от другия мъж в живота си, както той се бе отказал от другата жена. Дейвид й бе дал да разбере, че има желание да изпълни брачните клетви, които си бяха разменили. Това хубаво имение можеше наистина да стане неин дом, а тя щеше да прекарва нощите в обятията му…
Не. Щеше да бъде опасно лесно да се влюби в Дейвид, а тя не притежаваше нито силата, нито смелостта, за да се реши на подобен риск. Джослин се изправи и весело рече:
— Не усетих кога е станало десет часа. Внезапно се почувствах толкова уморена, че почти загубих нишката на разговора.
Дейвид погледна към часовника на полицата над камината.
— Права си — съгласи се със съжаление. — А аз трябва да ставам рано. Налага се да отида в Херефорд за процеса на онзи разбойник. Приятни сънища, Джослин.
Той се изправи и пристъпи към нея, за да я целуне за лека нощ, но тя се изплъзна. Боеше се, че ще се разплаче, ако отново я целуне. Трябваше да напусне „Уестхолм“ скоро, осъзна младата жена, преди да е загубила и последните остатъци от здравия си разум.
