четеше, че предпочита да бъде навсякъде другаде, но не и тук.
— Замина? — неразбиращо повтори Дейвид.
— Да, милорд.
Сигурно е получила спешно съобщение от някой роднина. Може би ставаше въпрос за живот или смърт. Въпреки това предчувствието за надвиснала беда вече свиваше стомаха му, когато попита:
— Предполагам, че е оставила писмо за мен?
— Да, милорд. — Икономът му подаде запечатаната бележка.
Дейвид я отвори и прочете:
Дейвид… съжалявам. Никога не съм искала да те нараня. По-добре повече да не се виждаме.
Думите го пронизаха като куршуми. Прочете бележката два пъти, опитвайки се да си обясни тази загадка, но от нея не можеше да научи повече.
Мина покрай иконома, качи се в спалнята й и видя, че нямаше дори следа от досегашната й обитателка. Всички шишенца с парфюми и сребърни четки бяха изчезнали от тоалетната масичка и само лекият дъх на жасмин във въздуха напомняше за Джослин.
Все още отказващ да повярва, младият мъж докосна празното легло, сякаш очакваше, че още бе запазило топлината от предишната нощ, но нищо не напомняше за радостта, която двамата бяха изпитали. За радостта, която той смяташе, че са споделили.
Огледа стаята. Единственият белег, че някой е бил тук, беше сгънатата топка хартия, захвърлена в студената камина. Той я взе, надявайки се, че това може би е черновата на по-дълга прощална бележка, в която тя казваше повече, отколкото в онази, която бе дала на Стретън.
За малко да захвърли писмото, когато видя, че това не е нейният почерк, но зърна подписа на лейди Кромарти и я прочете. Проклятие! Как така графинята си позволяваше да заплашва Джослин?
Ледените тръпки в стомаха му се разпростряха из цялото му тяло, когато в ума му се заизреждаха различни варианти. Дали Джослин бе решила да се откаже от анулирането на брака, след като това би я направило уязвима за домогванията на леля й? Освобождавайки се от девствеността си тя автоматично слагаше край на надеждите на лейди Кромарти да спечели делото за наследството.
Или — Господ да му е на помощ — тя може би е решила, че вече е готова да отиде при своя херцог, а не е искала да се хвърли в обятията му като неопитна девственица. Кой бе по-подходящ да я освободи от нежеланото девичество, отколкото един страстен и временен съпруг? Той й бе съдействал с готовност. А тя беше усърдна ученичка, която сега можеше да се предложи на любовника си като опитна и обиграна.
При все това му бе трудно да съчетае подобна хладнокръвна пресметливост с образа на Джослин, с нейната топлота и честност. Нима тя смяташе, че е готов да сподели леглото с нея само заради мимолетно удоволствие, без никакви чувства, а след това да се е уплашила от любовното му признание?
Може би бе грешал, мислейки, че под изисканата и самоуверената й светска фасада се крият искреност и уязвимост? Тя бе отрасла в свят, различен от неговия, където дамите и господата се държат непонятно за обикновените хора.
Смачка писмото в ръката си. Традиционно обвиняваха мъжете, задето използваха и захвърляха жените, но в случая по-скоро беше обратното. Това бе горчива ирония, която не разбираше.
Вихрушката от мисли внезапно стихна, когато осъзна, че не е сигурен дали правилно е отгатнал всичко. Единствените неоспорими факти бяха бележката, според която тя не искаше да го вижда никога вече, и писмото на леля й, които бяха превърнали един акт на любов в купчина пепел.
Дейвид се взираше невиждащо през прозореца, когото Морган влезе в стаята.
— Милорд, искам да говоря с вас за лейди Джослин.
— Няма много за говорене — преглътна с усилие Дейвид, опитвайки се да придаде спокойно изражение на лицето си, сякаш нищо особено не се бе случило. — Беше… много любезно от нейна страна да дойде тук с мен и да ми помогне да организирам домакинството си.
Но Морган не се предаваше лесно.
— Мари ми каза, че тази сутрин нейно благородие тъй дълго е плакала, че сърцето й щяло да се скъса от жал за господарката й. Когато попитах милейди дали не сте я наранили с нещо, тя ми отвърна, че е тъкмо обратното — тя ви е наранила.
Видял изражението на господаря си, Хю се изчерви.
— Не бих искал да бъда нелоялен към вас, милорд, но първо на нея дължа лоялност за всичко онова, което тя направи за брат ми.
Дейвид си спомни за Рийс и се запита дали жена, която бе спасила един отчаян и сакат войник единствено поради доброто си и състрадателно сърце, може да бъде и хладнокръвна съблазнителка. Намръщи се, докато се опитваше да осмисли това и да го свърже с останалите факти около заминаването на Джослин. През изминалата нощ тя не бе смутена, нито нерешителна. Беше готов да се закълне в това. Освен ако не го бе лъгала с думите си и тялото си, тя бе дошла при него единствено от желанието си и бе изпитала огромна наслада в прегръдките му.
Дали не му бе сърдита затуй, че консумираха брака си? Няколкото чаши шампанско може би бяха замъглили разума й, а сега тя го обвиняваше за случилото се? А това би било дяволски нечестно, че той няколко пъти я попита дали е сигурна, а откакто я познаваше, съпругата му никога досега не го бе лъгала.
Нямаше смисъл да си блъска главата; малко вероятно бе поведението на Джослин да се дължеше на нещо толкова очевидно. Въпреки спокойното й и външно самоуверено държание, той знаеше, че тя се бои от мисълта за любов. Дълбоко в душата си носеше белези от стари рани, съживени от уязвимостта на страстта и признанието му в любов.
Решителният глас на Хю прекъсна обърканите му мисли.
— Мари каза, че лейди Джослин е влюбена във вас. Всички в къщата го виждаме с очите си.
Джослин е влюбена в него? Вцепенението мигом го напусна. Трябва да е полудял, за да си помисли дори и за миг да се подчини на кратката, лишена от смисъл бележка на Джослин. Единственият начин да го накара да си тръгне е тя да се изправи пред него, да го погледне в очите и да се закълне, че не го иска.
Запъти се към вратата.
— Хвърли някои от нещата ми в една чанта — нареди на Морган. — Тръгвам незабавно за Лондон.
— Идвам с вас, милорд — решително заяви камериерът. — Обещах на Мари, че ще отида при нея, колкото е възможно по-скоро.
Дейвид изпита мимолетна завист към връзката между камериера му и французойката, много по-ясна и открита, отколкото неговият пропаднал брак.
— В такъв случай ще трябва да доведем и двете у дома! — отсече лорд Престън.
Глава 32
По пътя към Лондон, лейди Джослин непрекъснато приканваше кочияша да пришпорва конете и не преставаше да съзерцава унило златния венчален пръстен, който Дейвид й бе подарил, като си мислеше с тъга за миналото. Много мъже й се бяха клели, че я обичат, но тя с лека ръка бе отминавала декларациите им, смятайки ги за младежки увлечения или породени от богатството й.
Единствено Дейвид обаче успя да я възпламени, при това само с няколко думи. Съвсем неочаквано той бе нахлул в живота й и я бе завладял със смелостта, доброто си сърце и остроумието си. Смятайки, че сърцето му принадлежи на друга, тя го бе допуснала прекалено близко до себе си и ето че сега си плащаше за лекомислието.
Наближиха Лондон в късния следобед на втория ден от пътуването. Дотогава Джослин се чувстваше напълно изтощена от мислите, които препускаха в измъченото й съзнание. Не можеше да избяга от единственото горчиво заключение: болката от настоящето се коренеше в мъчителното минало, което тя се бе опитвала да забрави.
