Цветето току-що се бе разпъпило и върху кадифените листенца се виждаха няколко капки утринна роса, искрящи като малки диаманти. Червеното бе цветът на страстта. Тя се поколеба за миг, преди да го вземе. Имаше чувството, че бележката щеше завинаги да промени живота й.
Но животът й вече бе променен невъзвратимо. След като вдъхна нежния аромат на розата, Джослин разтвори бележката.
Джослин, за мое огромно съжаление се налага да замина за Херефорд, за да присъствам на процеса срещу онзи бандит. Ще се видим чак довечера. Обичам те.
Тя се втренчи в бележката с чувството, че сърцето й се бе пръснало на хиляди болезнени парченца. Болката бе започнала на малки бавни вълни, после се бе разпространила във всички посоки, заливайки я с ужас и самота.
Тъгата я обгърна като пелена. Разтърсена от ридания, тя зарови лице в шепи, стискайки отчаяно розата в пръстите на дясната си ръка. Искаше приятелство и страст, а не разкъсващата агония на любовта. Не можа да устои да си поиграе с огъня и сега се бе опарила.
Как е могла да бъде толкова глупава, въобразявайки си, че може да избегне опустошението? Бе погубила себе си и щеше да причини огромно страдание на Дейвид.
Той не можеше да я обича, защото всъщност не я познаваше истински. Но в нажежената до бяло яснота на брачното легло, където нищо не можеше да се скрие, той много бързо щеше да открие недостатъците й. И когато го направи, илюзията, че я обича, ще изчезне, заменена от безразличие или нещо още по-лошо.
А това тя не можеше да понесе. Вече бе паднала в бездната. А сега трябваше да си тръгне, преди да бъде окончателно погубена.
Тъкмо обмисляше вцепенено как да постъпи, когато влезе Мари със сутрешния поднос.
— Добро утро, милейди. Очаква ни още един чудесен ден. Ала веселото й настроение мигом се изпари, когато видя изражението на господарката си.
— Милейди! Какво се е случило? — Камериерката остави подноса върху масата, вдигна синия копринен пеньоар от пода и го обви около голите рамене на Джослин.
Джослин се втренчи в червените петна върху белите чаршафи, опръскани с капки кръв от дланта й, където се бяха забили шиповете на розата. Стъблото на розата се бе прекършило, когато тя го бе стиснала в изблик на гняв, възбуда и терзание.
Болката проясни мислите й.
— Тази сутрин трябва да потеглим за Лондон — заяви тя с треперещ глас.
Камериерката се намръщи.
— Но лорд Престън ще бъде през целия ден в Херефорд.
— Той няма да дойде с нас. Кажи на кочияша ми да приготви каретата и опаковай багажа. Искам да тръгнем преди обяд.
Мари прехапа устни, а проницателният й поглед обходи разхвърляната спалня.
— Милейди, сигурна ли сте? Ако сте се скарали за нещо с господаря, не е ли по-добре да го изчакате и да го обсъдите с негово благородие?
— Прави каквото ти казвам! — рязко заповяда Джослин, чувствайки, че всеки момент ще изгуби самообладание.
Тонът й прекъсна протестите на камериерката. С разширени от тревога очи Мари отиде да осведоми кочияша за предстоящото заминаване.
Замислена за всичко, което трябваше да се направи, Джослин стана от леглото, завърза колана на пеньоара си и занесе чашата си с горещ шоколад до бюрото. Топлата течност малко проясни съзнанието й. Борейки се със сълзите, тя започна да съчинява писмо до Дейвид.
На път за вкъщи щеше да има достатъчно време за сълзи и страдания.
Глава 31
След един час бяха готови за тръгване. Джослин за последен път огледа стаята. Макар че бе прекарала тук само кратко време, мисълта, че повече никога няма да се завърне, я изпълваше с горест. Мари прекъсна мрачните й мисли.
— Милейди, какво ще стане с Хю Морган?
Джослин се извърна и видя разтревоженото лице на камериерката си.
— Какво да става с него?
— Хю за вас ли работи или за лорд Престън?
— О, не бях помислила за това. — Намръщи се. Макар че тя плащаше заплатата на младия мъж, той бе личен прислужник на Дейвид. — Кажи му да дойде при мен.
— Морган, тъй като ти си камериер на лорд Престън, струва ми се, че е по-добре да продължиш да работиш за него — каза Джослин, когато Мари се върна, придружена от възлюбения си. — Той, изглежда, е доволен от работата ти и предполагам, че ще пожелае да те задържи при себе си.
Притисна пръсти към слепоочията си, опитвайки се да си представи как ще реагира Дейвид на заминаването й.
— Ако лорд Престън реши да те освободи заради предишната ти работа при мен, можеш да се върнеш в „Кромарти Хаус“. Същото важи и за брат ти Рийс, ако той предпочита да работи за мен, а не тук, в „Уестхолм“.
Хю заби изцъклени очи в Джослин. Откритото му лице бе сгърчено от страдание.
— Лейди Джослин, да не би негово благородие да ви е наранил по някакъв начин? Ако той…
Младият слуга изглеждаше толкова решен на всичко да я защитава, че преди да отговори, Джослин с мъка преглътна огромната буца, надигнала се в гърлото й:
— Тъкмо обратното. Аз съм тази, която може би го е наранила.
Джослин излезе от стаята с решителна крачка, оставяйки Мари и Хю да гледат слисано след нея.
— Какво се е случило, мила? — попита накрая уелсецът. — Нейно благородие изглежда така, сякаш самият дявол се е разходил по гроба й.
— Не знам — нещастно промълви Мари. — Едва вчера двамата с негово благородие си гукаха като влюбени гургулици, а тази сутрин тя плака така горко, че да ти скъса сърцето. И ето че сега заминаваме.
Хю я привлече в прегръдките си.
— Довиждане, любима. Доколкото познавам лорд Престън, много скоро ще ви последва в Лондон.
— Не искам да те напускам! — извика Мари и в очите й заблестяха сълзи. — По-добре да остана или ти да дойдеш с нас в Лондон. Там отново можеш да станеш лакей на милейди.
— Не, момичето ми, ти я видя как изглежда. В момента милейди се нуждае от теб, а аз мисля, че и милорд ще има не по-малка нужда от мен. — Целуна я страстно и почувства, че тя му липсва. — Кълна ти се, много скоро ще бъдем заедно!
Мари му изпрати един последен агонизиращ поглед през рамо, взе ковчежето със скъпоценностите на господарката си и напусна стаята. Хю отиде до прозореца, откъдето можеше да наблюдава двете жени, които се качиха в очакващата ги карета, съпроводени от нещастния иконом.
В следващия миг вече ги нямаше.
Следобедът преваляше, когато Дейвид се върна у дома. Бутна нетърпеливо входната врата, без да дочака слугата да му отвори. Когато влезе в коридора, към него приближи Стретън с мрачна физиономия. Дейвид свали шапката си и я подхвърли към иконома.
— Къде е лейди Престън? Пак ли е на тавана?
— Нейно благородие тази сутрин замина за Лондон, милорд — отвърна Стретън с лице, по което се
