На горния етаж прозяващата се Мари й помогна да се съблече, разреса косите й и оправи леглото на господарката си, преди да се оттегли в презряната си стаичка на тавана. Въпреки умората Джослин дълго се въртя в леглото, а сънят бягаше от очите й. От кръглата луна през прозореца струеше сребриста светлина, която засилваше безпокойството й и караше тялото й да пулсира от копнеж.
Замисли се дали да не дръпне завесите с надеждата, че тъмнината ще я успокои, но проблемът бе в нея, а не в нощното небе. Тялото й бе напрегнато, дори ефирната прозрачна муселинова нощница я дразнеше, лекият чаршаф сякаш я задушаваше, а лунната светлина я караше да жадува за страстта много по-силно, отколкото за безопасността. Осъзнаваше, че е жена и че твърде дълго бе избягвала мъжките ласки.
Най-после не издържа, измъкна се от леглото и отиде до прозореца. Луната, която я измъчваше, се носеше високо в небето — една древна богиня на женствеността, на която бе подчинен зовът на тялото й.
Някъде в къщата удари стенен часовник. Тя преброи дванадесет удара. Полунощ. Часът на вещиците.
Внезапно се досети, че не бе показала на Дейвид семейния портрет. Той още не си бе легнал, защото иначе щеше да чуе стъпките през междинната врата между спалните им.
Водена от импулс, който не искаше да анализира, тя облече синия копринен пеньоар върху нощницата, взе свещника от масичката и излезе от спалнята си. Тайнствените сенки я съпътстваха из смълчаната къща, засилвайки обзелото я чувство за нереалност.
Дейвид седеше така, както го бе оставила, с разхлабена вратовръзка в топлата августовска нощ, а сакото му бе небрежно захвърлено върху един стол. Косата му бе разрошена, сякаш многократно бе прокарвал пръсти през нея. Пред него имаше полупразна чаша с коняк.
Когато тя влезе, изражението на лицето му бе някак си отнесено, но щом я видя, мигом се преобрази в загрижено. Изправи се и попита:
— Всичко нареди ли е, Джослин?
Тя поклати глава, а разпуснатите й коси се люшнаха по раменете й.
— Не съвсем. Не можах да заспя и се сетих, че съм забравила да ти покажа нещо. Това е подарък за теб от Стретън или по-скоро от „Уестхолм“.
— Доста интригуващо. — Той се усмихна лениво, докато напускаха стаята.
Напълно съзнаваща силата и мъжествеността, излъчващи се от него, тя го поведе към голямата гостна. Стретън бе оправдал доверието й — портретът на семейството на Дейвид наистина висеше над Камината. Джослин безмълвно вдигна свещника, за да освети картината.
Чу как Дейвид пое дълбоко дъх, а погледът му се впи с копнеж в нарисуваните лица.
— Нямах представа, че все още съществува. Предположих, че Уилфред го е унищожил.
— Стретън го е скрил. — Тя огледа картината още веднъж и си помисли, че Рейнълдс е свършил наистина чудесна работа, успявайки да улови хармонията в семейството. — Прекрасен портрет. Предполагам, че по онова време сте били много щастливи.
— Да, по-големите момчета вече бяха напуснали „Уестхолм“, за да отидат в колеж. Баща ми намираше повече радост и удоволствие във второто си семейство. Не мисля, че той подозираше на какви злини бяха способни по-големите му синове. — Изпълненият му с носталгия поглед отново се плъзна по портрета. — Или може би просто не е искал да го знае. Той беше добър и мил човек, който предпочиташе да избягва неприятностите.
— Значи твоята сила идва от майка ти?
— Навярно. Тя успя да изгради нов живот за децата си и никога не съм я виждал да изпада в самосъжаление за това, което бе изгубила. — Дейвид докосна рамката. Пръстите му се плъзнаха по позлатените извивки. — Може би е била щастлива, че не е трябвало повече да бъде господарка на имение.
Джослин завидя на увереността, с която приемаше да бъде наречен силен, без да се съмнява в това. Самата тя винаги се притесняваше, когато някой й направеше комплимент. Чувстваше се уверено в обществото и в социалното си положение, но възхвалата на личността й я караше да изпитва неудобство. Много отрано я бяха принудили да повярва, че е недостойна и не притежава особени качества.
Дейвид огледа гостната. Джослин бе подредила намерените на тавана мебели в умело съчетание с трите ориенталски килима, разделяйки просторното помещение на няколко уютни кътчета.
— Тази стая никога не е изглеждала така добре. Притежаваш усет към красотата.
Обърна се към нея и погледите им се срещнаха. Нямаше сили да се извърне, дори и за всички арабски съкровища.
— Защо си останал толкова дълго сам в трапезарията? — тихо попита младата жена.
— Мислех… за теб. — Плътните нотки в гласа му сякаш я милваха. — Колко си красива. Колко ми е трудно да се сдържам, когато се докоснем.
Тя пристъпи към него. Гърдите й почти докосваха неговите, а главата й се наклони леко назад.
— А защо се въздържаш? — прошепна Джослин, изумена от собствената си дързост.
Той застина. Не се отдръпна, но не се и протегна да я докосне.
— Обещах, че ще ти върна свободата, а това ме обвързва. И без това вече отидох твърде далеч.
— Ние подписахме документите за анулиране на брака ни и скоро ще бъдем свободни. Но тази вечер? — попита напрегнато тя. — Кой го интересува, а и кой ще узнае какво се е случило помежду ни?
— Аз се интересувам и се надявам, че теб също те интересува. — Лицето му се изопна. — Не съм сигурен, че знаеш какво искаш.
Джослин сложи длан върху ръката му и почувства твърдите и стегнати мускули под ръкава на ризата.
— Знам, че искам да ме прегръщаш. — Гласът й бе дрезгав от копнеж. — Знам, че уроците по страст, които ми даде, са само увертюра към най-великолепната симфония на живота.
Цивилизованите окови на офицера и джентълмена паднаха.
— Сигурна ли си?
Думите му ускориха пулса й. Искаше й се да побегне с вятъра…
— Толкова сигурна, колкото може да бъде сигурен някой в този несъвършен свят.
Дейвид взе свещника от ръката й и го остави върху полицата на камината. Щом устните им се срещнаха и последните остатъци на контрол и разум се стопиха. Копнежът, който и двамата отказваха да признаят, избухна в изгаряща жажда, която не можеше да бъде утолена само с целувки.
И преди я бе прегръщал с умение и страст, но този път беше по-различно, много по-различно. И двамата пламтяха в огъня на страстта, телата им обещаваха и даваха. Ръцете му се сключиха около нея, притегляйки я толкова плътно, че тя усети ударите на сърцето му до гърдите си, копчетата на панталоните му, врязващи се в плътта й през тънката нощница.
Джослин дръпна ризата му, нетърпелива да докосне топлата му кожа. Макар че го бе виждала полугол, докато беше болен, сега жадуваше отново да преоткрие тялото му с истинската му сила и жизненост. Пръстите й се впиваха конвулсивно в голия му гръб, опипвайки твърдите му мускули. Едната й длан се плъзна надолу по гърдите му. Намери малкото изпъкнало зърно. Питайки се дали и той изпитва същите усещания като нея, тя разтри зърното между палеца и показалеца си.
Дейвид простена и тялото му се напрегна.
— Господ да ни е на помощ! — Сграбчи я за раменете и задъхано прошепна: — Този път ще го направим както трябва.
Вдигна я на ръце и я понесе нагоре сякаш бе малко дете. Докато изкачваха стъпалата, тя притисна лице към рамото му. В очите й запариха сълзи, когато осъзна, че това, което изглеждаше напълно естествено през нощта, бе също толкова ефимерно и мимолетно, както лунната светлина, осветяваща техния път.
Глава 30
Когато стигнаха до спалнята й, Дейвид я пусна на пода, за да отвори вратата. Тя стоеше права и го наблюдаваше — фигура изваяна като статуя от лунна светлина и сенки. Той преглътна с усилие като видя как меките гънки на пеньоара й се увиват чувствено около зрялото й женствено тяло. Една нимфа на нощта,
