Дошъл бе моментът да се изправи срещу миналото, независимо какво щеше дай струва. Може би след това никога нямаше да успее да се съвземе, но не желаеше повече да бъде страхливка. Тази вечер щеше да преспи в Лондон, а утре ще замине за Кент, при леля си Лора, единственият човек, който можеше да я разбере.
Когато влезе във фоайето на къщата си, милейди огледа познатото великолепие. Внушително, но невероятно пусто. Какво ли щеше да прави самотна жена в такава голяма къща?
Понесла ковчежето с бижутата, Мари се изкачваше по стъпалата. Мълчаливото й съчувствие я бе превърнало в желана компаньонка по време на дългото пътуване от Херефорд. Дали щеше да остане с Джослин, или щеше да се върне в „Уестхолм“, за да бъде с любимия си, оставяйки господарката си още по- самотна?
Джослин сякаш почувства, че няма сили да изкачи двата етажа до спалнята си, влезе в салона и уморено започна да сваля ръкавиците си. Позвъни дай донесат чай. Отпи от чашата и зачака топлата течност да я успокои, когато вратата се отвори.
Лейди Лора прекрачи прага, зашеметяващо привлекателна в синята си вечерна рокля по последна мода.
— Каква приятна изненада е твоето завръщане, скъпа! — топло възкликна тя. — Къде е Дейвид?
Джослин се изправи и сърдечно я прегърна.
— Толкова се радвам, че си тук — задавено промълви тя, борейки се с напиращите сълзи. — Утре възнамерявах да замина за Кенингтън, за да се видя с теб. Чичо Андрю също ли е в Лондон?
— Да. Има работа в Конната гвардия. Ще се срещнем по-късно за вечеря. — Разтревожена лейди Лора поведе племенницата си към близкия диван. — Какво не е наред? Изглеждаш много зле.
Джослин се отпусна на дивана и изтри очите си с опакото на ръката си.
— Всичко е… толкова сложно. Имаш ли време да поговорим преди да излезеш?
— Знаеш, че винаги имам време за теб — отвърна леля й и я огледа още по-тревожно. — За какво искаш да говорим?
Откъде да започне? С ужасната бъркотия, в която бе превърнала живота си и живота на Дейвид? Или по-отдавна, от онази трагедия, която завинаги бе белязала живота й?
— Разкажи ми за майка ми — напрегнато каза тя.
— Ти никога не си искала да говорим за Клио — изуми се Лора. — Защо ме питаш точно сега?
— Защото трябва да разбера — рязко отвърна Джослин. — Що за човек е била тя? Защо баща ми се е развел с нея? Наистина ли е била безсрамна уличница, както всички твърдят?
— Мое скъпо момиче, кой ти е казал подобно нещо? — ужасено възкликна леля й.
— Всички! Спомняш ли си карикатурите, които видяхме на витрината на книжарницата?
По-възрастната жена потръпна.
— Не смятах, че си достатъчно голяма, за да разбереш какво означават тези рисунки.
Джослин осъзна, че лейди Лора не е била на повече от деветнадесет или двадесет години, когато се бе случило. Сигурно е била не по-малко разстроена от племенницата си. Навярно дори повече, защото всеки ден е трябвало да понася злобните клюки в салоните и балните зали на Лондон. Нищо чудно, че с нетърпение бе последвала Андрю Къркпатрик в неговия полк.
— Онзи ден не бе единственият път. — Джослин стисна устни. — Слугите я наричаха лека жена, когато си мислеха, че не ги чувам. Така говореха за нея и благовъзпитаните млади дами в онова изискано частно училище в Бат, където баща ми ме изпрати и откъдето избягах. След това имаше един благородник, който се опита да ме съблазни на дебютантския бал на дъщеря си, защото смяташе, че съм лесно достъпна жена. „Каквато майката, такава и дъщерята“, нагло заяви той, преди да си напъха езика в устата ми.
— Мили Боже, защо никога не си ми казвала? Нито пък баща ти… — Лицето на Лора пребледня. — Винаги си изглеждала… незаинтересована. Беше само на четири години, когато майка ти си тръгна и не личеше, че ти липсва. Аз поне не си спомням някога да си питала какво е станало с нея.
— Разбира се, че не съм питала! — Джослин се разтрепери. — Дори и едно малко дете знае за какво не бива да пита.
— Клио бе упорита и твърдоглава жена и направи няколко ужасни грешки, но в никакъв случай не беше уличница — убедено заяви Лора. — Двамата с баща ти се влюбиха от пръв поглед и се ожениха само няколко седмици след първата си среща. Но щом пламъците на страстта се уталожиха, те откриха, че всъщност нямат почти нищо общо помежду си. — Леля й тъжно поклати глава. — Можеха да живеят отделно, както го правеха мнозина от хората с модерни възгледи, но всеки от тях искаше другия да… изпълни мечтите му. Да бъде идеален любовник. Те не можеха да се приемат един друг такива, каквито бяха. Конфликтите помежду им бяха ужасни. Караха се в обществото, караха се и насаме. Между тях съществуваше някаква извратена любов, породена от гняв и омраза. Спомняш ли си нещо?
— О, да. — Гласът на Джослин бе едва доловим шепот. — Спомням си. — Стисна очи, а викът на баща й прониза мозъка й: „Ти си жена, което означава, че си алчна лъжкиня и курва! Проклет да е часът, в който те срещнах!“.
Майка й бе реагирала с гняв и с чупене на китайски сервизи, проклинайки съпруга си за неговата жестокост и вероломство. Джослин се бе свила в ъгъла на огромната гостна в Чарлтън, вцепенена от яростта, обзела родителите й, твърде изплашена, за да избяга. Скандалите и размяната на обиди белязаха завинаги душата й.
Притисна ръка към сърцето си, опитвайки се да успокои болката, която я измъчваше през целия й живот.
— Спомените ми са много накъсани. Разкажи ми какво се е случило, така, както ти си го спомняш.
Лейди Лора прехапа устни.
— По времето, когато дебютирах в обществото, родителите ти бяха достигнали до това положение, когато всеки се опитваше да нарани другия, колкото се може по-силно. Баща ти направи своя любовница една от най-прочутите куртизанки в Лондон, което само по себе си бе достатъчно лошо. Но чашата преля, когато той се осмели да се появи с нея на един от баловете на Клио в същата тази къща. Аз разговарях с Клио, когато Едуард влезе с любовницата си в балната зала. Лицето на майка ти стана мъртвешки бяло. Тя беше изкусен стрелец и аз бях убедена, че ако в този миг имаше пистолет в ръката си, щеше да изстреля един куршум право в сърцето на съпруга си. Вместо това, след нечуван скандал пред лицето на половината от висшето лондонско общество, тя напусна бала заедно с барон фон Ротенбург, пруски дипломат, който отдавна я преследваше. Клио и Ротенбург се впуснаха в буйна любовна авантюра, която даде на баща ти предостатъчно основания да поиска развод. След онази нощ на бала тя вече никога не стъпи в тази къща. Баща ти не й позволи дори да си вземе личните вещи. Заповяда да опаковат всичко и да го отнесат в дома на фон Ротенбург, заедно с поканата му за дуел. Едуард не беше ранен, но Ротенбург бе улучен от куршум в белите дробове и пет години по-късно почина вследствие на тази рана.
Джослин разтри пулсиращите си слепоочия.
— Мили Боже, на колко хора е провалила живота тази жена?
— Не бива да обвиняваш майка си за развода. Баща ти бе не по-малко виновен от нея. Може би дори повече — мрачно заяви леля й. — Обичах и Клио, и Едуард, но те бяха свързани по някакъв фатален начин, който изкарваше наяве най-лошото в характерите им.
— Значи тя е избягала с друг мъж — саркастично заключи Джослин. — Какво възхитително и морално решение на проблемите й.
— Клио не беше лекомислена жена. Тя не би си взела любовник, ако баща ти не я бе принудил да го стори. С времето се влюби в Ротенбург, но той беше католик, а семейството му не допускаше да се обвърже с разведена жена. Макар че той щеше да се ожени за нея и без позволението на семейството си, тя не искаше той да се отчужди от близките си и затова остана негова любовница до смъртта му.
— Как е умряла тя? — попита Джослин, борейки се с неволното чувство на възхищение, което изпитваше към майка си заради отказа й да откъсне любовника си от семейството му.
— На следващия ден след погребението на Ротенбург тя излязла на езда с единия от жребците му и… опитала да прескочи един ров, който бил прекалено широк. И тя, и конят загинали. — Лора затвори очи, а лицето й се изкриви от болка. — Моля те, не си мисли лошо за нея, Джослин. Тя може и да не е била разумна в любовта, но имаше добро сърце и умееше да го отдава докрай.
Значи това бе историята на благородната, красива и страстна Клио, графиня Кромарти. Мъката, с която
