Сам знаеше отговора, но искаше и другите да го чуят със собствените си уши.
— Протосингелът не пожела да разговаря с мен: свещениците на Стифон не общуват със свещеници на други божества — отвърна Ксентос.
— Протосингелът не пожела да разговаря и с мен — добави Чартифон. — Говорих с един от по- високопоставените свещеници в храма. Прие нашите предложения и каза, че ще се моли на Стифон за нас. Когато помолих за огнено семе, отказа да ми даде.
— Абсолютно никак? — извика някой. — В такъв случай наистина сме анатемосани.
Баща й почука с върха на показалката си.
— Вече чухте най-лошото. Според вас как би трябвало да постъпим? Пръв ти, Фосг!
Представителят на селяните се надигна и се окашля.
— Лорд принце, този замък не е по-скъп за вас, отколкото моята колиба за мен. Ще се сражавам за нея, както вие за него.
Край масата се понесоха одобрителни обаждания:
— Добре казано, Фосг! Пример за всички нас!
Останалите се изказаха един по един. Някои се опитаха да произнесат цели речи. Чартифон само отсече:
— Ще се бием. Какво друго?
— Аз съм свещеник на Дралм — обяви Ксентос, — а Дралм е бог на мира, но аз ви давам благословията на Дралм да се сражаваме. Покорството пред зли хора е най-тежък грях.
— Рила? — обърна се към нея баща й.
— По-добре да загинеш в ризница, отколкото да живееш във вериги — отвърна тя. — Когато настъпи моментът, ще бъда в ризница като всички вас.
Баща й кимна.
— Очаквам същото от всички. — Той се надигна и останалите го последваха. — Благодаря ви. По залез ще вечеряме заедно. Дотогава прислугата ще ви обслужва. А сега ви моля да ме оставите с дъщеря ми. Чартифон и Ксентос също да останат.
Столовете заскърцаха — всички ставаха, за да излязат. Вратата се затвори, заглушавайки коментарите им. Чартифон почна да тъпче късата си лула.
— Знам, че няма смисъл да разчитаме на Балтар от Беща — каза Рила, — но дали Сараск от Саск не би ни подкрепил? За него сме по-добри съседи, отколкото Гормот.
— Сараск от Саск е глупак — изсумтя Чартифон. — Не може да проумее, че ако Гормот нахълта в Хостигос, той е следващият.
— Той го знае — противопостави се Ксентос. — Ще се опита да нападне Гормот с изненада или ще го изчака да се изтощи с нас. Дори и да иска да ни помогне, не би посмял. И крал Кайфранос не се осмелява да помага на онези, които Домът на Стифон иска да съсипе.
— Земята във Вълчата долина им трябва за храмова ферма — сподели Рила. — Знам, че е лошо, но…
— Твърде късно — прекъсна я Ксентос. — Споразумели са се с Гормот да му доставят огнено семе и пари за наемници и когато превземе Хостигос, ще им даде земята. — Той замълча за момент и добави: — А именно по мой съвет, принце, вие им отказахте.
— Бих отказал и без твоя съвет, Ксентос — отвърна баща й. — Отдавна съм дал обет Домът на Стифон да не влезе в Хостигос, докато съм жив, и в името на Дралм и на Галзар, няма да успеят! Пристигнат в някое княжество, построят храм, направят храмови ферми и принудят всички да робуват в тях. Обложат принца с данъци и той вдигне данъците на народа, докато на никой не остане нищо. Вижте храмовата ферма в Долината на седемте хълма!
— Да, не е за вярване — съгласи се Чартифон. — Дори принуждават селяните от много мили да им докарват тор, докато не остане нищо за техните ниви. Само Дралм знае за какво им е. — Той смукна от лулата. — Чудя се защо им е Долината на седемте хълма.
— В земята там има нещо, от което изворната вода мирише лошо — каза баща й.
— Сяра — обясни Ксентос. — Но за какво им е сяра?
III
Ефрейтор Келвин Морисън от Пенсилванската щатска полиция бе клекнал сред храстите в края на ливадата и наблюдаваше намиращата се на двеста метра фермерска постройка от другата страна на потока. Стените бяха грапави от олющената жълта боя, а покривът над верандата бе провиснал. Няколко белезникави пилета кълвяха лениво в мръсния обор. Други признаци на живот не се забелязваха, но той знаеше, че в къщата има човек. Въоръжен с пушка, която щеше да употреби. Който е убил веднъж и е успял да се измъкне от затвора, пак ще убие.
Погледна часовника си — минутната стрелка беше точно на девет. Джек Френч и Стив Ковач щяха да се спуснат по шосето отгоре, където бяха оставили колата. Надигна се, като разкопчаваше ремъка на кобура, и каза:
— Наблюдавайте средния горен прозорец. Тръгвам.
— Наблюдавам го. — Зад него изщрака патронник. — Късмет.
Той закрачи през осеяното с туфи трева поле. Беше уплашен както първия път през 51-ва в Корея, но нищо не можеше да направи. Просто нареди на краката си да се движат, сигурен, че само след няколко мига няма да има време за уплаха.
Беше на няколко стъпки от потока, с ръка близо до дръжката на колта, когато се случи.
Ослепителен блясък, последван от мигновен мрак. Помисли, че е убит. Колтът — 0.38, специален модел — се бе оказал в ръката му по инстинкт. Около него затрептяха всички цветове на дъгата, оформяйки съвършена полусфера, висока петнайсет стъпки и с диаметър трийсет, а пред него изникна овално бюро с контролен пулт и въртящ се стол отзад, от който се надигаше мъж. Млад, добре сложен, белолик, но не американец — в това беше сигурен. Беше обут в свободни зелени панталони и черни ботуши до прасците и носеше бледозелена риза. Под лявата му ръка имаше презраменен кобур, а в дясната държеше оръжие.
Сигурен бе, че е оръжие, макар да приличаше по-скоро на поялник с две издължени тръби вместо дуло, съединени с накрайник, представляващ керамична или пластмасова сфера. В сравнение с него собственият му полицейски колт приличаше на детско пистолетче — и в момента това оръжие го вземаше на мушка.
Той стреля и едновременно с това се метна встрани — падна на дясната си ръка върху гладък, излъскан под. Нещо, вероятно столът, се катурна с трясък. Продължи да се търкаля, докато се измъкне от седефения светлинен купол, и се блъсна с все сила в нещо. За момент остана неподвижен, след което се изправи и натисна спусъка на колта.
Беше се блъснал в дърво. В първия миг прие факта нормално, но в следващия си даде сметка, че тук не би трябвало да има нищо освен трева. А въпросното дърво беше огромно, както и всички останали наоколо — масивни, груби колони, поддържащи зелен покрив, през който се процеждаха няколко слънчеви лъча. Канадски ели. Сигурно се бяха извисявали тук още когато Колумб е уговарял Изабела да заложи бижутата си. Погледна към поточето, което тъкмо щеше да прекоси, когато се случи всичко това. То бе единственото нормално нещо. Или пък най-невероятното от всичко.
Запита се как би могъл да обясни всичко това.
— Докато се приближавах към къщата — заговори той на висок глас и с официален тон, — бях засечен от летяща чиния, която се приземи точно пред мен, а пилотът й ме заплаши с лъчев пистолет. Защитих се с револвера си, като изстрелях един…
Не. Това не вършеше никаква работа.
Погледна отново потока и в него възникна подозрение, че изобщо няма на кого да дава обяснения. Завъртя барабана на колта и извади изстреляната гилза. След това реши да не спазва правилото ударникът да се държи върху празно гнездо и постави нова гилза.
IV
