Въркън Вал наблюдаваше пейзажа през едва забележимото блещукане на транспозиционното поле — намираше се сред горите на Пето ниво. Планините естествено си бяха все същите, но горите наоколо потрепваха и се разместваха. Имаше значителна произволност по отношение на местоположението на отделните дървета в различните времепредели. От време на време се мяркаха открити пространства, както и сградите и съоръженията по летищата на неговия народ. Червената светлина над главата му светваше и угасваше, съпровождана от прозвънване на звънец. Конвейерният купол се превърна в плътна многоцветна дъга, а след това в хладен метал. Червената светлина премина в зелена. Той взе един сигма-лъчев иглер от пулта и го пъхна в кобура. В същия момент вратата се плъзна и влязоха двама души в зелената униформа на Паравремевата полиция — единият лейтенант, а другият полицай. Щом го видяха, се успокоиха и напъхаха оръжията си в кобурите.
— Здравейте, господин помощник — поздрави лейтенантът. — Не пипнахте нещо, нали?
На теория транспозиционното поле „Галдрон-Хестор“ бе непроницаемо, но на практика, особено когато две паратемпорални устройства в противоположни „посоки“ се засичаха, полето за кратко отслабваше и в него можеха да проникнат външни обекти, които понякога бяха живи и враждебно настроени. Именно затова паравремите винаги държаха оръжие в ръка, а конвейерите бяха подлагани на проверка незабавно след материализацията. Затова и някои паравреми не успяваха да се приберат.
— Този път не. Ракетата ми готова ли е?
— Да, сър. Чакаме аерокола до ракетодрума. — Полицаят вече вадеше транспозиционните записи от сандъчето. — Ще ви се обадят, когато е готово.
Двамата се разходиха из хаоса от шумове и цветове на конвейерната ротонда. Въркън извади табакерата и предложи цигари. Лейтенантът щракна запалката си. Бяха смукнали само по няколко пъти, когато в свободния кръг вляво до тях се материализира друг конвейер.
Двама параполицаи с извадени иглери надникнаха вътре. Единият мигновено отстъпи назад, грабна слушалката на закаченото за колана му радио и съобщи нещо. Другият пристъпи навътре. Вал и лейтенантът захвърлиха цигарите и бързо се приближиха към конвейера.
Столът зад пулта бе прекатурен. На пода лежеше параполицай, иглерът му се намираше на няколко сантиметра от протегнатата му ръка. Бледозелената му риза бе потъмняла от кръв. Лейтенантът се наведе над него.
— Все още е жив. Куршум или удар от сабя?
— Куршум. Подушвам барут.
Вал забеляза падналата на земята шапка и заобиколи простреляния. Влязоха двама души с антиграв- носилка, натовариха ранения и го изнесоха навън.
— Вижте, лейтенант.
Лейтенантът погледна шапката — сив филц, широка периферия, корона с четири върха.
— Четвърто ниво — каза той. — Евро-американски сектор, Испано-колумбийски подсектор.
Вал вдигна шапката и я огледа отвътре. Лейтенантът беше прав. Вътрешната околожка бе щампована със златни латински букви: „Компания Джон Б. Стетсън. Филаделфия, ФА.“, на ръка с мастило бе добавено: „Ефр. Келвин Морисън, Пенсилв. щатска полиция“ и някакъв номер.
— Познавам тези момчета — каза лейтенантът. — Свестни мъже във всяко отношение. Също като нашите.
— Един от тях е бил с част от секундата по-бърз от нашия. — Вал отново извади табакерата. — Лейтенант, тази работа ще ни създаде големи главоболия. Тази случайна находка ще липсва на някого, а хората, които ще установят отсъствието, са една от десетте най-добри полицейски организации на света в техния времепредел. Те не биха се задоволили с половинчати обяснения, които обикновено минават в този сектор. Затова ще ни се наложи да установим къде е изплувал и какво прави в момента. Мъж, който може да извади револвера си преди един параполицай, след като е бил засмукан в конвейера, няма просто да потъне в неизвестност в който и да било времепредел. Докато се доберем до него, ще се вдигне голяма паника.
— Надявам се, че е бил изтеглен от своя подсектор. Представете си, че се появи в съседен времепредел и докладва в своя полицейски участък, където негов двойник с дублираните му отпечатъци от пръстите е дежурен в момента.
— Да. Би било интересно, нали? — Той запали цигара. — Когато аероколата пристигне, върнете я обратно. Сам ще прегледам фотозаписите. Задръжте ракетата — ще ми трябва след няколко часа. Обявявам случая за лично мой.
2
Келвин Морисън люлееше обутите си в черни ботуши крака от ръба на стръмната урва и му се искаше да не си бе загубил шапката. Знаеше къде се намира: точно на същото място върху малката канара над пътя, където той, Лари Стейси, Джек Френч и Стив Ковач бяха оставили колата, но сега не се виждаше никакъв път, сякаш никога не го бе имало. Имаше четири стъпки дебела в основата си канадска ела, израснала на мястото, където трябваше да е фермерската постройка, и никакви следи от каменна зидария и основи на къщата или обора. Природните характеристики обаче — Плешивите орли на север и планините Нитани на юг — си бяха по местата.
Блясъкът и моментната тъмнина биха могли да са въображаеми — щеше да ги остави в папката с недоказуеми факти. Беше сигурен, че необичайно красивият купол от трептяща светлина бе реален, както и бюрото в контролния пулт и мъжът със странното оръжие. Нямаше абсолютно нищо въображаемо и във всички тези девствени лесове на мястото на фермерските земи. Така че той подръпваше от време на време от лулата и се мъчеше да си припомни и да анализира случилото се.
Не беше застрелян и откаран в болница, в която сега да лежи в треска — в това беше сигурен. Не го тресеше. Нито за миг не се съмняваше в разума или сетивата си, нито пък си позволяваше непристойни думи като „невероятно“ и „невъзможно“. Необикновено — това беше точната дума. Беше съвсем сигурен, че му се е случило нещо необикновено. То сякаш се състоеше от две части: първо — попадането в онзи купол от седефена светлина, случилото се вътре в него и изтъркулването му оттам; и второ — това еднакво-различно място, в което се намираше в момента.
Необичайното бяха взаимно изключващите се анахронизми. Нищо в първата част не спадаше към 1964 година или, подозираше той, към обозримото бъдеще — енергийното оръжие например. Нищо във втората не спадаше нито към 1964 година, нито към времето отпреди век най-малко.
Лулата му бе угаснала. Известно време не я запали отново, докато прехвърляше в съзнанието си тези два факта. Продължи да не използва непристойните думи. Използва една, която малките момчета обичат да драскат по стените.
Напук — не, благодарение — на пасторската настоятелност на баща си да учи за и да стане презвитериански духовник, бе станал агностик. Агностицизъм за него означаваше да не се съгласяваш да приемаш или отхвърляш фактите без доказателства. Точна философия за ченге, между другото. Е добре, нямаше намерение да отхвърля вероятността за машини на времето. Не и след като вече бе отвлечен на борда на такава, от която при това бе успял да се измъкне. Това нещо беше машина на времето и където и да се намираше той в момента, не беше в двадесети век, в който никога нямаше да попадне отново. Намести този факт в съзнанието си и го прие като неоспорим.
Лулата му бе угаснала. Той понечи да я изчука, но после я разбърка с клонка и я запали пак. Не можеше да си позволи да хаби каквото и да било. Шестнайсет патрона — значи никаква безразборна стрелба. Палката би вършила добра работа на близко разстояние. Ценността на белезниците и свирката бе съмнителна. Когато остатъкът от тютюна се превърна в пепел, той изпразни лулата, пъхна я в джоба си и се смъкна от малката скала, приближи до ручея и тръгна по брега, докато не стигна до мястото, където се вливаше в по-голям поток.
Една сойка вдигна голяма олелия при приближаването му. Две сърни побягнаха пред него. Дребна черна мечка го изгледа подозрително и бързо се отдалечи. Ако срещнеше и индианци, които първо мятаха томахавки, а след това задаваха въпроси…
Пътят пред него прекосяваше потока. В първия миг той възприе гледката спокойно, но след това
