— Е, приятели! Или искате да живеете вечно? — Той размаха сабята, обхващайки всички с жест, след това посочи по пътя, където вероятно вече гореше цяло село. — Хайде, да вървим да ги пипнем!
Пришпори коня напред, съпроводен от всеобщ възторжен възглас, и цялата тълпа пое с крясъци след него. Срещаха все повече и повече бегълци. Стрелбата пред тях бе спряла. Той предположи, че в селото не е останало нищо, по което да се стреля.
Когато приближиха на четири-петстотин метра от горящите къщи, за десетина секунди изтрещяха четирийсет-петдесет изстрела и се понесоха тревожни викове. Гръмнаха още изстрели и насреща им се втурнаха конници. Не беше нападение, а истински разгром. Нападателите на селото бяха ударени в гръб. Настана свирепа битка. Един кон рухна, друг остана без ездач. Той се надигна на стремената, които на всичко отгоре му бяха малки, размаха сабята и изкрещя:
— Напре-е-е-ед!
И заедно с другите ездачи се понесе в галоп, а пешаците с брадви, коси, вили и каквото бяха докопали, се спуснаха след тях.
Един конник се втурна насреща му с насочена към незащитената му глава сабя. Той отби и мушна, но върхът отскочи от нагръдника. Преди да се опомни, конят на нападателя му отмина към лъковете и вилите зад него. Докато разменяше удари с друг ездач, се запита дали нито един от тези дебили не е чувал, че сабята има и връх. Пътят на сто метра пред него и полето от двете му страни бяха задръстени с конници, които се сечаха и стреляха един срещу друг на светлината от пожарите.
Мушна върха на сабята под ръката на противника си, припомняйки си гласа на учителя си по история за ямката в бронята точно на това място, и едва не я изпусна — но успя все пак да я измъкне. Поредният ездач се втурна насреща му — без ризница, с черна мантия и широкопола шапка, насочил пищов, дълъг почти колкото ръката му. Той се приготви да нанесе сечащ удар и пришпори коня напред, но в същия миг осъзна, че няма да се справи.
„Е, Кел, късметът ти беше дотук!“
Дулото блъвна пламък и нещо го блъсна в гърдите. Миг преди да изпадне в безсъзнание, той успя да освободи крака от стремената и си даде сметка, че ездачът е момиче.
3
I
Рила седеше на масата до баща си в малкия кабинет. Чартифон беше в единия край, Ксентос в другия, а кавалерийски капитан Хармакрос бе седнал на стол до камината — шлемът му беше на пода до него. Селянинът Вурт бе застанал с лице към тях с провесен на рамото мускет и закачени на пояса рогова барутница и торбичка с куршуми.
— Добре се справи, Вурт — похвали го баща й. — И като изпрати съобщението, и по време на битката, и като каза на принцеса Рила, че чужденецът е приятел. Ще се погрижа да получиш награда.
Вурт се усмихна.
— Но, принце, аз имам тази пушка и огнено семе за нея — отвърна той. — А синът ми улови кон с всички такъми и даже пистолети в кобурите и принцесата каза, че можем да задържим всичко това.
— Честна бойна плячка, твоя е по право. Но ще се погрижа да изпратят утре нещо във фермата ти. Само не пилей огненото семе за сърни. Скоро ще ти потрябва за още ностори.
Той кимна, че селякът е свободен, и Вурт се ухили, поклони се и заотстъпва, като мърмореше благодарности. Чартифон го изгледа и отбеляза, че този мъж е нанесъл сериозни загуби на Гормот от Ностор.
— Снощи всичко му излезе скъпо — добави Хармакрос. — Осем изгорени къщи, десетима заклани селяни, четирима убити и шестима ранени наши кавалеристи, а преброихме и повече от трийсет убити в селото на пътя и още шестима във фермата на Вурт. И конете, които заловихме, и оръжията. — Той помисли за момент. — Бих се учудил, ако дори десетима от тях са се спасили здрави и читави.
Баща й се усмихна едва-едва.
— Радвам се, че някои успяха. Ще има какво да разказват, като се върнат. Бих искал да зърна лицето на Гормот в този момент.
— Много сме задължени на чужденеца — каза тя. — Ако не беше спрял хората във фермата на Вурт и не ги бе повел след себе си, повечето ностори щяха да се измъкнат. А пък аз го прострелях!
— Нямаше как да го знаеш, котенце — успокои я Чартифон. — И аз много пъти съм бил на косъм да загина от приятелска ръка в такива битки. — Той се обърна към Ксентос. — Как е той?
— Ще доживее да чуе благодарностите ни — отвърна свещеникът. — Украсата върху нагръдника му е намалила силата на куршума. Има счупено ребро и опасна рана — нашата Рила не пести от зарядите. Изгубил е повече кръв, отколкото би ми се искало, но е млад и силен, а брат Митрон има добри умения. След половин луна ще е на крака.
Тя се усмихна щастливо. Би било ужасно да умре, и то от нейната ръка — точно той, който се бе сражавал толкова мъжки за тях. Освен това чужденецът беше красив и храбър. Запита се кой ли може да е. Някой благородник или велик военачалник, разбира се.
— Много сме задължени на принцеса Рила — заяви Хармакрос. — Аз исках да отида само с още трима- четирима, за да видя какъв е този чужденец, но принцесата каза, че имаме само думата на Вурт и че там може да има още сто души, които той да не е видял. Така че тръгнахме всички и… знаете останалото.
— За всичко сме задължени на Дралм. — Лицето на стария Ксентос сияеше от кротка радост. — И на Галзар Вълкоглавия, разбира се — добави той. — Това е знак, че боговете не са обърнали гръб на Хостигос. Този чужденец, който и да е той, ни е изпратен от боговете да ни подкрепи.
II
Въркън Вал остави запалката на бюрото, извади цигарата от устата си и изпусна струйка дим.
— Шефе, повтарям го за пореден път. Трябва да направим нещо. — „След Последния ден на годината — каза си той наум — ще направя нещо.“ — Знаем причината — взаимно проникващи конвейери при прехвърляне. Това трябва да се спре.
Торта Карф се засмя.
— Причината за смеха ми — обясни той — е, че казах точно същото преди около сто и петдесет години на стария Зарван Тарг, когато получавах поста от него, а той ми се изсмя, точно както ти се изсмях аз сега, тъй като той пък бе казал същото на оттеглящия се Главен, когато поемал поста от него. Виждал ли си някога карта на всички паратемпорални конвейерни пунктове?
Не. Не си спомняше. Освободи съзнанието си от всичко друго и съсредоточи целия си умствен капацитет.
— Не. Не съм.
— Би трябвало да се сетя. Ако се нанесат всички обитавани зони на карта, дори с най-мънички точици и на много подробна карта, тя ще заприлича на едно голямо петно. Най-малко три-четири конвейера проникват взаимно всяка секунда от всяка минута на всеки ден. Разбираш ли — добави тихичко той, — твърде нашироко сме се разпрострели.
— Можем да го ограничим. — Все пак трябваше да има някакво решение. — Може би по-добро програмиране.
— Може би. Как върви твоят случай?
— Имахме малко късмет. Вече сме във времепредела на находката. Един от нашите в един новинарски офис във Филаделфия ни изпрати съобщение същата вечер. Агенциите по печата знаят за случая и не може да се направи нищо.
— Какво точно се е случило?
— Този Морисън и още трима служители от щатската полиция обсадили една къща, в която се криел търсен престъпник. Вероятно е бил опасен, защото не е в обичайната им практика да действат в такъв състав. Морисън и още един били отпред, а другите двама заобиколили отзад. Морисън тръгнал към къщата, а партньорът му останал да го покрива с пушка. Именно той е най-близкият свидетел, но той наблюдавал
