къщата и поглеждал съвсем бегло към Морисън. Казва, че чул другите двама офицери да блъскат по задната врата — искали да проникнат вътре, а в това време преследваният изскочил през предната с пушка в ръце. Покриващият офицер — казва се Стейси — му извикал да хвърли оръжието и да вдигне ръце. Вместо да изпълни заповедта, престъпникът вдигнал пушката към рамото си. Стейси стрелял и го убил на място. Едва тогава осъзнал, че никъде не вижда Морисън.
— Извикал, но без резултат, както бихме могли да очакваме — продължи Вал. — Тримата го търсили известно време. Естествено не открили нищо. Закарали тялото в окръжния център, където трябвало да свършат куп формалности. Върнали се в участъка чак вечерта и там един репортер научил от тях историята и се обадил във вестника си. Така стигнала и до агенциите по печата. В момента щатската полиция отказва да обсъжда изчезването и дори се опитва да го отрече. Предполагат, че нервите на техния човек не са издържали, поради което е побягнал и сега се срамува да се покаже. Нямат никакво желание това да се разчува и се опитват да замажат всичко.
— Колкото до шапката, която е загубил в конвейера, с името му на нея — Вал дръпна от цигарата, — ще я оставим на около миля от местопроизшествието и ще направим така, че някой туземец, за предпочитане момче на около дванайсет години, да речем, на което ще дадем наркохип инструкции, да я намери и да я занесе в полицейския участък, след което да информира с анонимно телефонно обаждане репортера, който пръв е разпространил новината. Вследствие на което ще се появят обичайните слухове, че Морисън е бил видян на няколко съвсем различни места.
— А семейството му?
— И в това отношение сме късметлии. Неженен, двамата родители са починали, никакви близки роднини.
Главният кимна.
— Това е добре. Обикновено роднините създават купища проблеми. Особено в секторите с наследствени закони. Установи ли изходния времепредел?
— Приблизително. Някъде върху Арийско-транстихоокеанския. Не можем да определим точния момент, в който се е измъкнал от полето. Имаме само един знак, за да открием местопроизшествието.
Главният се ухили.
— Нека да позная. Празната гилза.
— Точно така. Оръжията, които използва щатската полиция, не изтласкват гилзата автоматично — трябвало е да отвори барабана и да я измъкне с ръка. Щом се е измъкнал от конвейера и не е бил непосредствено заплашен, тъкмо това е направил: отворил е револвера, извадил е празната гилза и е поставил нов патрон. Сигурен съм в това, сякаш съм го видял с очите си. Може да не успеем да я открием, но ако успеем, ще разполагаме с категорично доказателство.
4
Морисън се събуди, целият схванат от болки. Беше покрит с меки завивки. За момент остана да лежи със затворени очи. Наоколо му се чуваше тихо и равномерно потракване. Отдалеч се чу удар върху наковалня и нечий вик. Той отвори очи. Беше ден и той лежеше в легло в сравнително обширна стая с обковани с дърво стени и измазан с хоросан таван. От едната страна имаше два прозореца, които бяха отворени; под единия беше седнала пълна сивокоса жена в зелена рокля и плетеше. Потракването беше от шишовете й. През прозорците не се виждаше нищо освен синьо небе. Имаше маса с някакви неща върху нея и столове, а отсреща скрин, върху който бяха подредени сгънатите му дрехи с револвера и колана най-отгоре. До скрина бяха поставени идеално почистените му ботуши, а на стената бе подпряна дълга сабя без ножница с извит предпазител и медна топка накрая.
Щом помръдна, жената моментално вдигна очи, остави плетката на пода и се изправи. Погледна го и се приближи до масата, наля чаша вода и му я донесе. Той благодари, изпи водата и върна чашата. Чашата и каната бяха от сложно гравирано тежко сребро. Това не беше някаква селска колиба. Тя остави чашата на масата и излезе.
Той прокара ръка по брадата си. Не бе бръсната поне от три дни. Ноктите показваха същото. Горната част на тялото му бе стегната в здрава превръзка. Счупено ребро или ребра, а може би и опасна рана. Значи беше изтикал до третия ден. Според преценката си от видяното досега за вероятното ниво на медицината „тук и сега“, стигна до извода, че просто е извадил късмет. Поне бе сред приятели, а не затворник. Доказваше го присъствието на сабята и револвера му.
Жената се върна, придружена от мъж в синя роба с осмолъча звезда на гърдите като тази на централната фигура върху иконата в селската къща, но с разменени цветове. Свещеник, а по съвместителство и лекар. Беше нисък и набит, с приятно овално лице. Приближи, постави ръка върху челото му, измери пулса му и заговори с ободряващ, оптимистичен тон. Изглежда, поведението край леглото на болен бе константна величина. С помощта на жената свещеникът разви дългия бинт. Раната наистина бе опасна и заплашително близо до сърцето, а цялата лява половина на тялото му бе тъмносиня. Жената донесе едно гърне от масата, докторът-свещеник намаза раната с някакъв неприятен на външен вид мехлем, поставиха нов бинт и жената отнесе стария. Мъжът се опита да го заговори и той отвърна със същото. Жената се върна с купа пуешки бульон, в който плуваха нарязани късчета месо, и лъжица. Когато почти бе привършил, пристигнаха двама нови посетители.
Единият беше мъж със снежнобяла коса, облечен също като доктора, но с отметната качулка. Лицето му имаше благородно и добронамерено изражение и се усмихваше. Морисън за момент се запита дали не е попаднал в нещо като манастир, но видът на компаньона на възрастния свещеник нямаше абсолютно нищо общо с каквато и да било манастирска обител.
Беше девойка на около двайсет години с подстригана по момчешки руса коса. Имаше сини очи, червени устни и дръзко вирнато носле с лунички. Беше облечена в късо яке от велур, съшито със златист конец, с жълта туника с висока яка и дълги ръкави под него, и обута в кафяви плетени панталони и високи до бедрата ботуши. На врата си носеше златна верижка, а на колана от златни халки бе закачен кинжал със златна ръкохватка.
Не, това не бе нито манастирска обител, нито селска колиба.
Щом я видя, започна да се смее. Вече бе срещал тази млада дама.
— Ти ме застреля! — обвини я той и насочи въображаем пистолет към нея. — Бам!
След което посочи гърдите си.
Тя каза нещо на възрастния свещеник, той й отвърна, след което тя каза нещо на Морисън с израз на съжаление и срам, като покри лице с едната си ръка и замига виновно над ръба й. След което и двамата се разсмяха. Съвсем нормална грешка — как би могла да знае на чия страна е той?
Двамата свещеници разговаряха известно време, след което по-младият му донесе някаква тъмнокафява напитка в стъклена чаша. Имаше вкус на алкохол и на горчиво лекарство. Показаха му с жестове отново да заспи и излязоха от стаята, като момичето го погледна от вратата през рамо за миг.
Той се повъртя известно време, мина му през ума, че „тук и сега“ май ще му хареса, и се унесе.
Събуди се в късния следобед. На стола под прозореца бе седнала друга жена, слаба, със сиво-кафява коса, и шиеше нещо, подобно на риза. Навън лаеше куче, а на по-голямо разстояние се провеждаше военно обучение — според шума, който вдигаха, бяха петдесетина души. Мъжки глас отмерваше ритъма:
— Хи-ип, хи-ип, хи-ип, хи-ип!
Друга константна величина.
Усмихна се със задоволство. Щом се вдигнеше на крака, едва ли щеше да остане дълго без работа. Откакто като студент втори курс в Принстън се отказа да следва теология, непрекъснато беше войник. Бе задължен на комунистите в Северна Корея, че започнаха онази война. Без нея може би никога не би намерил морална сила да се откаже от кариерата, към която го насочваше баща му. Отиването му в армията може би уби баща му — преподобният Александър Морисън просто не можа да преживее факта, че синът му няма да продължи неговия път. Така или иначе, почина, докато той беше в Корея.
Година и половина след завръщането си работи като банков охранител, докато не почина и майка му. И това беше един вид военна служба — беше въоръжен и в униформа. После, вече свободен от задължението
